26.01.2012 г., 19:48 ч.

"Животът е прекалено прекрасен и прекалено ужасен, за да се отказваш от него" 

  Проза » Други
941 0 1
3 мин за четене

Такаа... малко предварително обяснение: това го започнах като книга. Най-вероятно няма да стане някоя с 200-300 страници, но няма значение. Та, това е началото, бих искала да чуя мнението ви за него, има ли някакъв смисъл да го продължавам? xD
А заглавието е само временно, аз самата не знам какво ще става нататък, затова още не смея да измисля заглавие. 
Хайде, стига излишни глупости, приятно четене, ако още сте навити:

 

"Животът е прекалено прекрасен и прекалено ужасен, за да се отказваш от него"

Отново стоя на покрива на сивата болница и като през мъгла гледам към усмихнатото, приличащо на призрак, момиче. Отново не зная какво да кажа. И отново се чудя как може това дете да е толкова силно.

След секунда изчезват и момичето, и каменната болница, и мрачното небе. Отварям очите си и единственото, което е останало са сълзите, замрежващи погледа ми, отекващите гласове в главата ми и онзи продължителен звук, който сякаш ми казва с пискливия си глас "Ти си сама."

Отново сънувах същия сън: телефонът ми звъни, отговарям, казват ми да отида в болницата. При семейството ми. Семейството, което вече нямам. След секунда съм при доктора. Със своята тъжна професионална физиономия, която със сигурност е репетирал доста, ми говори, внимателно подбирайки думите си. Не чувам какво точно ми казва, но зная много добре. Влитам в стаята на малкото ми братче. В момента, в който влизам, тишината в ушите ми бива прорязана от тънко "Тъъъъъът". Той ми казва "Сбогом"... той... той си отиваше... А родителите ми... тях вече ги няма... това бяха думите на доктора: "Родителите ти... вече ги няма. Не можахме нищо да направим." Обгръща ме тишина. Но от онзи тип тишина, която кънти в ушите ти. Все едно на два метра от мен е имало огромна експлозия. Не, тя всъщност е в мен. Тя избухва в мен и разбива всичко вътре. Дори не мога да плача. Не виждам нищо. Краката ми сами се движат. Вървя... не, не вървя, бягам нанякъде. След около минута осъзнавам, че съм спряла да бягам. Оглеждам се. На покрива на болницата съм. Все така тихо е. Но помирисвам дъжда. Сякаш само носът ми си върши работата. Но изглежда точно мирисът на дъжда ме срина напълно. Падам на колене. Не плача. Нямам сили. А може би не знам как? Минава малко време и се появява онова слабо красиво момиченце. Изглежда толкова крехко и мъничко, а се оказва толкова силно и мъдро. То се усмихва. Тази усмивка така ме шокира. Струва ми се толкова извънземна и нереална. Не мога да повярвам, че в момент като този някой може да се усмихне. Някак съм сигурна, че заедно с невероятната жизнерадост на малкото ми братче, със саркастичната усмивка на баща ми и щастливите искрици, които винаги са блестели в очите на майка ми, си е тръгнало цялото щастие на Земята. Но това дете се усмихва... а то е преживяло повече от мен. И иска да живее.

 

"След малко кацаме в Сакраменто. Моля, проверете коланите си."

Това ме изкарва от транса ми. Подготвям се психически за новата промяна. Като се замисля, местенето на края на света не е особено голяма промяна в сравнение с всичко останало през последните две-три седмици. При други обстоятелства бих казала нещо като "О'кей! Кажи "Здравей" на новото приключение. Ще се справиш, момиче! Просто се усмихвай и мисли позитивно!". Но определено няма да се насилвам да се усмихвам и да мисля позитивно. Не ми пука за нищо. Звуча като депресирано емо, нали? Но действително няма какво повече да губя. Някой много мъдър човек, който сигурно на 10 месеца е свирил изкусно осмата симфония на Бетовен, а на една година е писал поеми, които са зашеметявали и най-мразещия поезия, някога е казал "Не си истински жив, ако нямаш за какво да умреш"... или нещо такова.
Докато се спускаме със самолета, пресмятам шансовете за катастрофа. Не от страх. По-скоро от любопитство. И, може би, с капчица надежда. Изглежда още не съм се научила да ценя живота.  Единственото, което ме поддържаше жива, беше мисленето ми, което имам открай време, че да си отнемеш живота, който ти е даден от някого, е нелепо. Поради ред причини. Както и онова момиченце. Започвам да си спомням всички неща, които ми каза... Разтърсвам глава. Не, няма да мисля за това сега. Прекалено много се обърквам в тези мисли...

© Йоанна Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??