Животът понякога компенсира!

           Понякога си мисля, дали, ако бях завършила медицина, както мечтаех от малка, животът ми щеше, да се развие по друг начин или щеше, да бъде, същия. Още от малка, си играехме с моите приятелки на лекари, медицински сестри, полагахме особени грижи, са децата(в случая малки шишенца) измервахме температурата сутринта и в 4 часа след обед и така всеки ден, ходехме на работа. Родителите ни вече бяха убедени, че и трите ще учим медицина и си правеха от рано сметките.

       Играехме така, докато пораснахме, баща ми беше строителен техник и нищо не му се отнемаше от ръце, умееше всичко и когато поотраснах, през лятото, ме вземаше с него, на някой обект и ме учеше на строителство. Беше загрижен за мен, като всеки друг баща, искаше да науча занаят, който може да ми помогне в живота и се стараеше, като гледаше , как внимателно нареждам тухлите или, как хубаво поставям хоросана. Преди мен, мама е родила момченце, но живяло 20 дни и починало, а баща ми бил съкрушен, много силно искал момче, което да го наследи в професията си. Той казваше“ ако нямаш покрив над главата, не можеш , да осъществиш мечтите си“. Макар, че всяка професия е важна, той обичаше своята. И така малко по малко ме научи на всичко.      Завършихме трите приятелки прогимназия и решихме, да продължим в гимназията, която се намираше, в близкият град и след това, да кандидатстваме медицина, разбира се, всичко зависеше от успеха ни. По това време, майка ми боледуваше от туберкулоза на костите и не можеше, да се движи, цялата работа, вършихме с баща ми. Дадох документите на един учител, да ги внесе, за записване в гимназията. Спокойна, че всичко е наред, гледах болната си майка и чаках есента, за тръгване на училище.

              Както казват хората, че броените дни бързо се свършват, така свърши лятото и тръгнахме и трите към града, където, да продължим образованието си и да сбъдваме мечтите си. Но каква беше изненадата ми, когато разбрах, че мен ме няма в списъка на приетите, а и документите също. Разплаках се и попитах директора, какво се е случило с тях, а той ме изпрати, да ги потърся в съседното училище, където подготвяха кадри за готвачи. Разбира се, с отлична диплома, бях на първо място в списъка, взех си документите и понеже в гимназията нямаше места, за да не разочаровам родителите си единствено имаше незаети бройки в икономическия, но това обучение, хич не сме го коментирали, а и аз се страхувах, че няма да мога да правя, това, което най- много обичах, но да препусна една година , никак нямаше да е добре и накрая се реших и се записах там. Беше страшно, когато баща ми разбра, къде уча и в яда си, тръгна да търси сметка от учителя, но той беше заминал за Москва и фактът си остана факт.  Завърших училището, сякаш нищо не съм направила, мечтата ми, за медицина тотално се провали, след влюбването ми в доктора( моят съпруг) с когото живяхме прекрасно и отглеждахме децата си.

            Не осъществих и мечтата на баща ми, да стана строителен инженер, но се захванах, да строя вила, започнах я от основите, до покрива, сама, като съпругът ми , понеже не разбираше друго, освен медицина , ми стана общ работник и малко, по малко, избивах си нервите, на строежа, защото не обичах професията си  и така забравях, за неудачите си, но накрая, стана голяма и прекрасна вила, която баща ми одобри и ме прегърна бащински! И вечер когато уморени, сядахме с доктора, да пийнем по една ракия, загледани във нея, той ме прегръщаше и казваше,“ ако беше станала доктор, това нямаше да го има, а сега имаш и доктор и вила и гордостта на баща си!