Йохан

Запознах се с Йохан преди около десетина години в едно квартално кафене. Пихме по бира и се заприказвахме. Германец, женен за българка. Идвал в България всяко лято през отпуската за по един месец и много му харесвало.След първите встъпителни думи попита дали случайно не владея немски. - Не – отговорих. – Само руски и френски. И малко английски. При споменаването на руския в погледа му прочетох насмешка и се почувствах обиден заради моя перфектен руски език. - А ти какъв език говориш? – попитах. - Как какъв? Немски, разбира се! Защо ли въобще попитах? Той се чувстваше горд със своя език. Но говореше доста добре и български, макар и със силен акцент. Оказа се, че познавам дъщеря му, Катрин, даже бях си имал това-онова с нея навремето. Само не знаех, че Йохан е баща ù. С Катрин се запознах, когато бяхме на седемнайсет, още по времето преди десети ноември. Спомням си, че бях изумен, когато ми каза, че работи. Никой от приятелите и познатите ми на моята възраст не работеше. Нашето задължение беше само да учим. Същото лято бях поискал да ходя да бера праскови към едно ТКЗС , за да си докарам по нещо допълнително към джобните. Спомням си, че идеята беше на гаджето ми и как майките ни вдигнаха врява до небето. Излагали сме ги пред хората и т.н. Така и не отидохме да берем праскови. А Катрин наистина работеше. Отначало чистела къщата на баба си, за което бабата ù плащала. Със спестените пари беше си купила пишеща машина и сега извършваше машинописни услуги срещу заплащане, а понякога и преводи. За нас това беше много необичайно, но даже ù завиждахме, че разполага с пари, които сама си е изкарала и никой няма право да ù казва за какво да си ги харчи. Когато се запознах с Йохан, Катрин вече беше омъжена и имаше дете. Живеела в друг град на около шестстотин километра от родителите си и се чували по телефона по веднъж в месеца. Виждали се по веднъж на около две-три години, „защото е мнього скъпо”, както ми довери Йохан. За разлика от дъщеря си, на него вече не му се работеше. Беше служител в BASF – фирма, която ми беше добре известна заради аудиокасетите със същото име. Работел там от много години, но сега беше отчаян. Шефът му наредил да се запише на курс по компютърна грамотност, иначе сбогом, работа и добра заплата! - Представяш ли си – казваше Йохан, на петдесет и пет години да се уча да работя на компютър?! Ами аз след няколко години ще се пенсионирам. И тогава ще дойда да живея в България. - Защо? – Бях учуден, че някой иска да живее в моята страна, която от години все беше в криза, заплащането беше мижаво и всеки гледаше да те прекара. - Как защо? Ами като се пенсионирам, тук ще си живея като цар с моята пенсия. Ще си пия ракийката под асмата и ще си гледам кефа. До масата ни се спряха две момчета на по десетина – дванайсет години. Бяха племенниците на Йохан и настояваха да си тръгне с тях. След време разбрах, че редовно ходят да го издирват по кафенетата и кръчмите, изпратени от леля си. Замислих се. Защо чужденците, като дойдат в България, най-напред усвояват лошите ни навици? Защо за Йохан най-важното беше да си пие ракийката под асмата и да си гледа кефа? Това ли беше най-важното за нас – българите – да си гледаме кефа? Не зная къде е сега Йохан, дали се е пенсионирал и дали се е сбъднала мечтата му. Искрено се надявам да е така и той да се чувства доволен. Но след като поживях няколко години в неговата страна, сега се улавям, че започвам да си мечтая за същите неща като него – да се върна в България и да си гледам кефа.