1.

През мъглата на съня си той чу как телефонът ù звънна оглушително в тишината на нощта. Всъщност беше на вибрация, но за него винаги е било оглушително, защото означаваше, че тя ще се измъкне от ръцете му всеки момент и ще отиде на работа, взимайки със себе си всичката топлина на света и да го остави сам в огромното, празно легло, както винаги неспособен да заспи без нея.

Усети как се размърда в ръцете му и без дори да е докоснала телефона, той млъкна, изключен от невидима ръка. Последва леко, плавно движение, коприната на косата ù се плъзна като топъл дъх по кожата му, карайки го да въздъхне и след това тя вече не беше в ръцете му, нито в леглото и заедно с нея си тръгнаха и последните остатъци от сън, които бе успял да съхрани досега. Не се изправи, дори не помръдна. Тя никога не разбираше, че го е събудила, когато отиваше на работа в малките часове на нощта, а той никога не ù казваше. Регулирайки дишането си, се заслуша в тихото шумолене на дрехите ù, намирайки спокойствие във факта, че тя все още е в стаята. След секунда я чу да се приближава до леглото. Тя се наведе и го целуна леко, а после изчезна, оставяйки след себе си само леко ухание на люляк и тихия звук на затварящата се врата. Не чу затварянето на входната врата – никога не успяваше, колкото и да напрягаше слух, сякаш тя просто се изпаряваше във въздуха щом излезеше от спалнята им. Той въздъхна дълбоко и се обърна по гръб, втренчвайки се в тавана. Известно време стоя така – неподвижен, взиращ се невиждащо в тъмнината, търсещ загубения си сън. Разбира се, не го намери, не и без топлото ù тяло до неговото.

Погледна часовника. Днес показваше 4:37. Но това нямаше значение, тя щеше да се върне след около час и да го намери там, където го беше оставила. Щеше да се измъкне тихо от дрехите си, да се плъзне леко като шепот в леглото до него и да доведе със себе си отново топлина и сън. Той се усмихна с обич в здрача. Усмивка, отправена към жена, която въпреки че не беше в празната без нея стая, изпълваше всяка частица от съществото му с живот. И той я обичаше за това.

2.

Телефонът прекъсна мислите ù, а и съня му. Знаеше, че тихото вибриране го буди, въпреки че той не го показваше, но тя усещаше лекото затягане на мускулите му, когато тялото му несъзнателно отказваше да я освободи от прегръдката му, а после и отпускането им, когато примирението надделяваше. Тя помръдна леко, нежелаеща да напусне топлото легло, но знаеща, че трябва и мислено накара телефона да млъкне. Вдишвайки дълбоко мириса му, тя направи плавно, котешко движение и се измъкна от прегръдката и леглото, като дим, преминаващ през пукнатина. Промъкна се безшумно до дрехите си, предварително подготвени предишния ден и се вмъкна бързо и възможно най-тихо в тях, докато междувременно наблюдаваше мъжа на леглото. Въпреки че изглеждаше заспал, тя знаеше, че се ослушва за всяко нейно движение. По лицето ù се плъзна топла усмивка и тя се приближи до леглото. Без да се колебае, се наведе към него и го целуна с любов, която преди дори не подозираше, че е способна да изпитва. Лека, нежна целувка, пълна с топлина. Целуна го така, сякаш имаше право да го направи и дори за миг си представи, че наистина е така. Представи си, че е най-обикновен човек, с най-обикновени проблеми и най-обикновено работа. Но не беше така и беше мъчение дори да си го представи, а тя го желаеше. Излезе бързо от стаята, затваряйки тихо вратата, бягаща от собствените си призраци.

Далеч от него, та дори и просто в другата стая, стана някак по-студено. А може би просто тя стана по-студена. Той винаги е бил топлата ù половина. И тя го обичаше за това.

3.

Тя извади телефона от джоба си. Отключи клавиатурата с механични, заучени движения и отвори съобщението, което я измъкна от леглото. То съдържаше просто едно име, но тя нямаше нужда от повече. Концентрира се върху името и след секунда вече знаеше точно къде да открие притежателя му. Не тръгна към входната врата – нямаше нужда. Тя се дематериализира от стаята.

Материализира се в друга стая, подобна на тази, която напусна. В нея имаше три души, но тя се интересуваше само от една от тях, а именно онази, принадлежаща на човека, държан под прицел от другите двама. Никой от тях не я забеляза. Никой от тях не можеше. В действителност не беше там. Тя беше просто невидим наблюдател на случващото се и като такъв нямаше право да се намесва, независимо дали искаше или не.

Хората пред нея крещяха. Тя усещаше как емоциите им са на път да ескалират. Подушваше миризмата на страха, идваща от жертвата. Страх от дебнещата смърт. Всички се страхуваха от нея. Рядко се срещаше някой, готов да пусне доброволно захвата, който имаше над живота си. Дори самоубийците се страхуваха в онази последна секунда.

Тя не беше смъртта. Тя беше онова, което я следваше. Тя беше онова, което изчакваше смъртта да заклейми правото си над живите тела, съгласно древния пакт и после се погрижваше за душите, онези наситени топки енергия, които бяха есенцията на всеки живот, като се започне от най-малката тревичка и стигнем до целостта на планетата и дори Вселената.

Чу се изстрел, писък, нещо тежко падна на земята, разтревожени гласове. Миризмата на страха вече идваше от всички участници в сцената. Бягащи стъпки. Хората винаги бягаха. Бягаха от всичко, въпреки че всъщност не можеха да избягат от нищо.

В стаята остана само жертвата, лежаща на пода в локва кръв, просмукваща се в дебелия килим. Дишаше тежко и задавено. Скоро щеше да свърши. Смъртта не беше болезнена – в последната секунда, когато тя наистина идваше – окончателна и необратима – тялото вече не чувстваше болка. Не чувстваше нищо.

Тялото изпусна последния си дъх и тя се приближи до него. Докосна леко челото и след минутка то се обля в светлина, идваща отвътре-навън. Не беше светлина, а енергия или душа, както я наричат хората. Тя мислено ù заповяда да се събере в спретнато кълбо и я пое в ръцете си. Беше топла, жива и нежна. Приближи я до устните си и духна леко и нежно, както дете духва глухарче и като глухарче енергията се разпръсна, сливайки се с енергийните потоци на Вселената, с които винаги е била в обмен. Една прашинка в енергийния трезор, а всъщност всичко.

Всичко живо, казват, умира, а смъртта всъщност не съществува.

Тя усети как топлината избяга от шепата ù, нетърпелива да излезе от затвора си. Усмихна се и без да оглежда сцената около себе си, се дематериализира обратно в апартамента, където се намираше нейната топлина, която никоя друга не би могла да замени. Още появявайки се в апартамента, светът стана по-топъл. Влезе в спалнята, където тя не беше просто поредният бездушен, анонимен жътвар, при човека, който будеше емоции в нея, които не би трябвало да притежава. С него тя се чувстваше човек – част от цялото, но все пак и личност, притежаваща име и живот. Той ù даде име. Наричаше я Лили. Усмихна се на спомена и започна да сваля дрехите си. Знаеше, че не е спал, докато я няма, ако можеше да спи, самата тя не би успяла без него до себе си. И последната дреха падна на стола и тя се запъти към леглото.

Нямаше право да го обича. Неговото име също щеше да се появи на дисплея на телефона ù. Но в тази стая това нямаше значение.

Лили се вмъкна в леглото, сгуши се в прегръдката му и си представи, че може да спи.