„Ако купувах нещо всеки път, в който се сещам за нея, сега щях да съм беден и потънал в дългове.”

Фантасмагоричното „любов от пръв поглед” ме дразни, човърка душата ми тази небивалица. Но аз като всеки пълноценен мъж изпитвах някакви чувства към жените. Думата „чувства” също ме отегчава и по-подходящо е да говорим за „увлечение”.

Увлеченията се появяваха много често в пубертета, после постепенно намаляваха и изведнъж достигнаха някаква охлювена скорост. Някой беше казал, че без значение дали си на 10, 30 или 60 години ще срещнеш човек, който ще запали огньове в теб, но това никога не е човека, с когото ще прекараш остатъка от живота си.

Аз срещнах моя огън на 18 и като най-големият глупак и позволих да подпали всичко в мен.

  След училище с приятели се събирахме в едно заведение в края на града, където играехме дартс. Беше далеч, а много малко на 18 имаха коли. Като мъжко правило беше в група от пет момчета да има един, който ще остане трезвен до края на вечерта. Сред моите приятели, аз играех ролята на месията, който взимаше ключовете от таратайката на баща си, товареше четири момчета и се стрелвахме с 40 км/ч в края на града, където хвърляхме малки стрелички в кръглата мишена, пиехме бира и псувахме на воля. Заведението беше сравнително спокойно, освен мястото с дартса, хладилника със студената бира и масата за канадска борба. От входа се виждаха четири тапицирани в шотландско каре дивани и четири стъклени маси, затрупани с рекламни брошури и стари списания, наподобяващи чакалня в болница или аптека. Като продължиш направо виждаш бар, зад който стои най-често татуирана хубавица с пиърсинг на носа, давайки бири, водка, джин и получаваща комплименти. Пред бара беше женската част на помещението. На няколко маси с по четири стола на всяка пиеха кафето си жени на средна възраст, ученички или баби, които викаха толкова силно и се увличаха в разговори за миналото, че чак забравяха да ядат от донесения кекс в пластмасова кутия, завита в найлонова торбичка. Зад обекта с алкохола, кафе машината и кошниците с пакетчета захар и сметана беше мъжката част. Там много рядко стъпваше женски крак, освен ако по-големите не викаха някоя Афродита, по която се увличаха за няколко минути, после си тръгваха горди, а Афродита преминаваше бърза метаморфоза и се превръщаше в Маржена с размазан грим, презираща себе си, но удовлетворена. После при следващият мъжки комплимент тя отново се превръщаше в Афродита и оставаше в този омагьосан кръг до края на вечерта, после изчезваше щастлива, а може би посрамена.

  Беше мой ред на дартса. Взех четири стрелички, отпих два пъти от бирата, затворих очи, концентрирах се и хвърлих. Два пъти деветка, един път четворка и един път не стигна до мишената.

– Не ставаш! – провикна се един приятел. – Една стрела даже не можа да уцели. Дължиш ни по една бира. Това беше друго мъжко правило, за всяка стрела, която не улучи мишената се купува по бира на компанията.

– Отивам приятел. Няма да нарушавам правилата. – обърнах се и тръгнах към бара.

В женската част беше пълно, момичета и жени се бяха разположили на столове и дивани. Беше изненадващо спокойно, слушаше се лека успокояваща мелодия, която се нарушаваше само в моменти, в които някой отвореше вратата на мъжката част, за да излезе. В този момент аз бях виновен за нарушеното спокойствие на девойките, засрамих се и побързах да взема бирите, ала на бара нямаше никой. Огледах се, без да забивам поглед в конкретен човек.

Изведнъж погледът ми спря върху дивана до входа на заведението. На него стоеше момиче с червена коса, забило поглед в някаква книга. Не видях лицето й, но погледа ми се прикова там няколко секунди. Точно преди да погледна в друга посока, тя вдигна внимателно глава, за да смени страницата, огледа се около нея и очите ни се срещнаха. Още три секунди. 3, 2, 1 … Направих се, че гледам нещо друго.

–Тук съм! Какво ще искаш ? – попита барманката с леко ядосан и груб глас.

Не знаех за какво бях дошъл. Червената коса и кафявите очи още ми бяха в ума. Разтресох леко глава, за да дойда на себе си.

– Три бири… Не, четири! – казах й аз.

Тя обърна леко очи, вероятно фрустрирана от смяната на решението ми за една секунда и ми подаде четири бири. Отворих вратата с лакът и отнесох бирите. В този момент дори не се сетих, че отново ще съм причина да наруша спокойствието им, но не ме интересуваше.

– Заповядай шефе! – провикнах се на единия приятел и му подадох една бира и оставих другите три. – Аз отивам до колата, трябва да взема нещо.

Всички бяха концентрирани над дартса, най-вероятно не ме и чуха.

Всъщност нямах работа в колата, а целта ми беше друга. Трябваше да се запозная с това момиче или поне да се опитам да я заговоря. Излязох и уверено вървях към изхода. На две крачки от дивана се спрях, погледнах книгата – „Портретът на Дориан Грей” от Оскар Уайлд. Не ми говореше нищо. Ако бяха някакви френски или немски детски приказки пак можех да говоря, защото бях запознат с тази литература, заради малката ми сестра, в която всяка вечер трябваше да говорим за грозното патенце и как са измамили царя да си купи невидими дрехи. В случая бях в непознати води и реших да действам, та каквото стане. Направих предпоследна крачка.

– Уайлд! Много интригуващо за момиче. – подхвърлих аз. На корицата имаше само надписи и това ме наведе на мисълта, че щом не е нарисувано зайче или деца, това е от сериозната литература.

Тя се усмихна ехидно все едно знаеше, че аз съм момчето, с чийто поглед се беше засякла преди няколко минути. Вдигна глава и затвори книгата. Това беше знак да седна. Направих го.

– На моменти ме дразни. – отговори тя. – Не бих увековечила младостта си в една картина.

Не знаех какво да кажа, бях пленен от нея, от гласа ѝ, от погледа ѝ, дори и от позицията на тялото. А и нищо не знаех за книгата. Дориан би могло да е име и на мъж и на жена.
– И аз. – бързо ѝ отговорих. – И мен много ме дразни. Затова да не разваляме разговора с Дориан Грей.

Измъкнах се. Тя помести дясната си ръка от книгата и я подаде към мен.

– Приятно ми е, аз съм Ана.

Докоснах ѝ дясната ръка, не просто ръката, а дясната ръка, с която яде, пише, държи телефона. Аз в този момент нямах име, бях само прилагателно – пленен, удивен, увлечен, омагьосан. След пет секунди мълчание аз ѝ се представих. – Ти не си тукашна, нали ?

– Как разбра ? – попита тя.

– Личи си. Държеше книга в ръцете си, а не брошура. И също така пиеш кафе, а всеки местен знае, че това е най-гадното кафе в града. – отговорих й, като се засмях.

– За кафето си прав, отпих само веднъж. Вече е станало ледено. – засмя се и тя. – А ти тукашен ли си?

– Да, местен съм. – отговорих й аз. – Имаме хубава библиотека дори, която най-вероятно ще ти хареса. Много рядко е да видиш момиче да чете книга.

– Така ли ? Повече момчета ли четат книги ? – попита ме.

Това беше въпрос, на който ако отговорех щях да се разкрия. Вместо отговор се засмях.

– Може утре да ме придружиш. Ще я разгледаш, може дори да ми предложиш книги или аз на теб ?
– Става. Отдавна искам момче да ми предложи нещо за четене. Какво би ми препоръчал ?
– Нека остане за утре. Да на развалям изненадата. Дай ми телефона си ? – настоях аз.

Тя се протегна на ляво, отвори черната си чанта, извади един химикал.
– Подай си ръката.

Изпълних молбата. Тя махна капачето на химикала и ми написа десет цифри на дясната ръка. Още ги помня, още усещам лекия натиск на химикала върху кожата ми.

– Благодаря ти! Ще ти се обадя.

До края на вечерта продължихме да говорим. Всеки разказваше нещо за себе си, разбрах от къде е, разбрах любимия ѝ цвят, любимото ядене, какво не харесва, има ли братя или сестри. Времето се изниза неусетно. Изведнъж вратата от мъжката част се отвори и настъпи дандания. Аз станах от мястото си.

– Съжалявам, трябва да тръгвам. Някой трябва да ги прибере. – казах ѝ аз, обръщайки глава към задаващата се тайфа. – Уговорката си остава, нали ?

– Да, разбира се. – отговори ми тя.

Усмихна се, бях доволен.

– До утре тогава, лека вечер и внимавай с Дориан Грей.

Тя се засмя, аз също. Заедно с приятелите си излязохме от заведението, качихме се в колата и се прибрахме.

Тази нощ не успях да заспя. Мислех си за утрешния ден, бях малко объркан колко бързо се бяха развили нещата. За няколко часа знаех, че червеното е любимия й цвят, че няма братя или сестри, че живее на близо 200 километра от нас, а тук е дошла на гости. По едно време се унесох и заспах…

На сутринта станах късно. Беше почти 11 часа. Веднага в главата ми нахлуха мисли от предната вечер. Днес трябваше отново да е толкова хубаво, даже повече. Наплисках си лицето, облякох се, взех телефона си и набрах номера ѝ. Иззвъня три пъти, накрая тя вдигна. Като чух да казва „Ало!” се успокоих – това беше тя, не ме беше излъгала за номера, както ми се беше случвало.
– Добро утро! Позна ли ме ? – попитах аз, усмихвайки се на телефона.

– Добро утро, да. – отговори тя.

– Ако уговорката си остава искаш ли да се срещнем пред светофара на центъра. Нали знаеш къде е ?

– Да.

– След половин час, удобно ли ще ти е ?

– Добре, става. До половин час тогава. – каза ми тя.

– Супер! – зарадвах се аз и стиснах юмрук от радост.

30 минути. 1800 секунди. Минаха много бавно. Накрая вече бях пред светофара, чакайки…

Тя дойде. Беше точна. Аз се усмихнах, тя се усмихна. Стиснахме си ръце. Не знаех какво да й кажа, за да не объркам нещата. Тя също не каза нищо. Едноминутно мълчание. Накрая попитах как е и такива общи неща. Тя ми говореше, а аз само я слушах. След няколко минути вече бяхме сред рафтовете в книги. Из рафтовете се показваха различни букви „М”, „Ц” „А”. Върху тях подредени различни книги, някои чисто нови, други разпокъсани, лепени с тиксо. Същинска хартиена композиция. Тя веднага започна да пипа книгите, изваждаше ги, разлистваше първите страници, след това ги оставяше на мястото си. Аз само я наблюдавах.

– Нали не вярваш, че сама ще си избера ? – подхвърли тя.

Бях напълно забравил за уговорката, че ще и предложа нещо. Приближих се към нея, бяхме на буквата „Д”. Една черна дебела книга грабна вниманието ми – „Идиот” на Достоевски. Отново нищо не ми говореше. Но и до сега смятам, че това си беше знак от съдбата, защото аз наистина бях идиот или поне така изживях живота си. Извадих я.

– Това ми се струва, че би ти харесало. – подадох ѝ аз, като с това се опитах да докосна пръстите ѝ.

– Чела съм я.

– Така ли ? И как ти се струва. За мен беше изключително тежка. – излъгах я. Никога не бях чел толкова дебела книга, а само обемът ѝ ми стигаше, да кажа, че е тежка за четене… и носене.

– Достоевски няма лека книга. Затова и книгите му ще са вечни. Хората търсят лесното, а не осъзнават, че това е мираж, щрих от картината на непреходното изкуство. Ако искат нещо, което не терзае – то няма смисъл да четат книги.

– Права си! – съгласих се с нея. Наистина беше права. Човекът е устроен така, че да търси лесния начин, но никога не го достига или ако успее, то заплаща висока цена за последиците след това. Нищо не става без борба.

Няколко минути по-късно вече бяхме на буквата „С”. Тя вече беше избрала три книги, доверявайки се на собствения си вкус. Аз не знаех какво да ѝ предложа. Или ако нещо грабваше вниманието ми, тя вече го беше чела. Отново я гледах, как разлиства книгите, как леко присвива устни, когато не ѝ хареса или видеше  прах по книгите. Доближих се плахо към нея. Тя държеше някаква книга в ръката си и тъкмо я връщаше на мястото ѝ.

– Аз ще я взема. – протегнах ръка.

– „Спасителят в ръжта” ли ? Не си ли я чел ?

– Не съм, но отдавна искам да я прочета.

Книгата беше изключително малка на обем, не ми пречеше да я прочета или поне да я взема у нас.

– Ще ти хареса. Вземи я. – каза ми тя и ми я подаде.

В този момент погледите отново се засякоха.  Тя скова всичките ми нерви, кървавите й устни ме съблазняваха. Приближих се. Без да мисля, без да размишлявам за последиците я целунах. Устните ни заиграха, а аз чувах само как кръвта ми вреше, сърцето беше ускорило ритъма си. Спрях се. Не се извиних за стореното, защото исках точно това от момента, в който я бях видял. Тя се усмихна, знаеше го. Та тя е чела толкова книги, знаеше всяка моя следваща крачка.

Това беше първата ни целувка. Мястото беше нейното любимо, ала непознато за мен. След това продължихме да излизаме няколко седмици, пиехме кафе, разхождахме се, разказвах й за живота си, тя споделяше своя, споделихме си истории от детството, смеехме се. Вечерите завършваха с изпращане до дома й и целувка. Аз бях забравил за дартса, за приятелите си. Бях посветен изцяло на нея.

Няколко седмици по-късно я заведох край едно езеро малко над града. Аз бях взел „Спасителят в ръжта”. Легнахме на зелената трева, опънах ръката си, тя се сгуши в мен и зачетохме заедно. Прочетох на глас точно 30 страници, а след това тя продължи. Слънцето постепенно се скриваше. Оставихме книгата, започнах да я целувам. В този момент тя беше моя, усещах го, тя също го знаеше.

– Готова ли си ? – попитах аз тихо.

Тя не ми отговори, а изстена. Това беше отговор. Съблякох блузата й, започнах да движа устни по шията й, слизах все повече надолу. Тялото й пареше устните ми. Разлях се целия, бях в екстаз. Душите ни бяха разтворени, готови да се слеят в едно цяло. За пръв път правих любов. За пръв път позволих на жена да се докосне до душата ми. Плътта беше на заден план. Значение имаше само любенето на двете души под действието на вечната, монотонна, хармонична песен, която сърцата ни пееха.

Тя стенеше, аз дишах напрегнато. Целувах я, галех кожата й. Свърши бързо, легнахме на тревата. Светът отново се появи пред нас.

Връзката ни после продължи общо шест месеца, 183 дни, 4392 часа. Тя се прибираше в родното си място, отново идваше, аз ходих, говорихме по телефона по цели нощи. Тя ме насърчи да прочета интересни книги, за които не бях подозирал, че толкова силно могат да ме докоснат.

Вечерта, в която се разделихме тя ми се обади и ми каза, че заминава за чужбина, за да продължи следването си. Щеше да остане там година, две. Първоначално приех новината добре, но после се раздразних, че няма да я виждам толкова време. Започна първият скандал по телефона, обвиних я, че не ме обича, че не ме иска до себе си. Не й позволих да се изкаже.  „Аз бях до тук!” – завих накрая. Бях ядосан, не мислих трезво, затворих телефона и го хвърлих в стената. Минаха часове, дни, седмици… опитах се да я потърся отново, да се извиня, да покажа, че всъщност я подкрепям и ако се наложи ще я чакам цял живот. Телефонът беше изключен. След няколко месеца не съществуваше. Изпари се, все едно никога не беше съществувала. Никога повече не се върна в града. Аз станах на 26 години, работих, изкарвах пари трябваше да помисля за семейство. Толкова години не спирах да мисля за нея и как нещата щяха да се развият, ако не бях започнал скандала по телефона. Ожених се на 26. Обичах жена си, не бях лицемер, не я използвах, уважавах я. На 27 ни се роди момиче, което сега е вече на 16. Обичах и двете, но в сърцето имах място за три жени. След две години дъщеря ми също може да се разболее от разбито сърце, може някой идиот, като баща й да го направи. Казват, че съдбата си знаела работата. Тя ще плаче няколко дни, сърцето й ще заздравее след няколко седмици или месеци, ще срещне друг, с който заедно ще го доизлекуват. Тя като жена никога няма да разбере, че мъжкото сърце не може да бъде разбито, то умира след първата любов и не може да се възстанови.

След толкова години не върнах „Спасителят в ръжта” в библиотеката. Оставих я за себе си. Това беше единственото нещо, което поддържаше спомена за Ана жив. Още изразителното й четене отеква в ушите ми. Там, където ме целуваше след толкова години още чувствам болка – като обагряне. Отровна сладост протичаше от устните й в моите и сковаваше напълно мисълта ми. Днес това го прави спомена за нея…

Ако купувах по една книга всеки път, в който се сещах за нея, сега щях да имам най-голямата библиотека в света, но книгите няма кой да ги прочете…