Тук съм!
Аз съм сам.
Взирам се в небето през малкото прозорче на стаята. 
Компания ми тук прави само луната,
но уви, не може да докосне моята душа, прокълната.

Гледам към звездите.
Пръснали са се по целия небосвод
и блестят по него като диаманти.
До всяка звезда съседна ярко блещука,
а аз като вечен самотник, оставам при тях винаги тука.
 
Сам-самичък.
Потънал в размисли и вечна тъга не мога да спя.
Абсолютно безнадеждна е участта ми и в невъзможни неща
се опитвам да вярвам, за да залъжа себе си и от реалността
за миг поне да избягам. 

  Изведнъж най-ярката от всички звезди проговори с тъжен глас и ми каза:
- Не тъгувай толкова. Твоята участ не е най-тъжната.
- Едва ли - отвърнах аз.
- Нека ти разкажа историята за нещастната царска дъщеря. Тя също като теб идваше тук да ни гледа, когато бе тъжна и смяташе сърцето си за разбито. Съдбата ù отдавна беше предопределена да се омъжи за стар и жесток владетел. Той бил същински тиранин. Царкинята обаче бе влюбена в обикновено селско момче.
  Той беше нейното слънце, което винаги озаряваше и най-мрачния ù ден. Сърцето на царкинята беше негово. Баща ù обаче не искаше и да чуе за това и ù каза, че до другата вечер ще я омъжи за ужасния тиранин. Цяла нощ царската дъщеря плака ли, плака в покоите си и ни каза за нещастната си съдба.
  Не щеш ли обаче, момъкът дойде в двореца през нощта да открадне своята възлюбена от баща ù. Тя избърса сълзите си и му се усмихна. Хвана го за ръката и побягнаха. Той ù каза, че я обича и тя със същото му отвърна. Любовта им беше тъй красива, но и невъзможна. Тъкмо затвориха портите на двореца и не щеш ли двама стража ги видяха и се затичаха след тях. Те тичаха бързо, много пъти падаха и ставаха.
  Царкинята крещеше от ужас и усети как дъхът ù ще секне. Момъкът беше смел и не се предаваше.
  Той се опитваше да изведе възлюбената си към спасението.
   Тогава единият страж улучи с отровна стрела момъка право в сърцето и той падна, немощен на земята. Тя го прегърна силно и стисна очи, но отново заплака.
   Стражата вече наближаваше към тях с войнствени викове и крясъци.
   Царят също идваше със стражата. Приближиха се и спряха.
   Царят хвърли яростен поглед върху бавно умиращото момче и дъщеря си.
- Щом като не ми се подчини, ще те заточа в най-високата кула до края на дните ти. Дано се научиш там на подчинение - кресна той.
  Царкинята погледна момчето за последно и бързо извади стрелата от сърцето му, пое си въздух и въздъхна тежко.
  Събра цялата си смелост и дори се усмихна.
   Тя стискаше стрелата силно, пророни две горещи любовни сълзи, повдигна ръка, замахна и я заби в сърцето си.
- Сега ще бъдем заедно завинаги, щом трябва и в смъртта - прошепна тя на възлюбения си.
  Принцесата издъхна бавно сама със своя любим под нощното небе.
  Тогава на небето нямаше още нито луна, нито слънце. Съществуваше само една необятна светлина.
  Царят и стражата вече ги нямаше. 
  Задуха силен вятър, земята се разтресе и заваля пороен дъжд. Дори стихийните бедствия се трогнаха от тази смърт, която бе единствено в името на любовта.
  Те взеха мъртвите и ги издигнага нависоко в небето. Царската дъщеря превърнаха в прекрасна блестяща луна. А момъкът бе слънцето. Сега любовта им щеше да живее вечно, макар и никога да не могат да се срещнат.
  Изслушах аз тази история. После казах на звездата:
- Ти си права, моята участ не е най-тъжната.
  Погледнах към красиви нощен небосвод за последен път. Затворих малкия прозорец и най-сетне спокойно успях да заспя, като сънувах нежната любов на слънцето и луната.