Как най-сетне открих, че и аз съм част от откачения свят, може би малко по-различна, а може би не чак толкова...
Спи големият град, притихнал, безшумен и кротък. Луната, по-красива от всякога гледа от синьото чело на небето. Гледа смълчаният човешки свят и тихичко му се усмихва. Хората - тъй умислени и тъжни бързат... Бързат към своето щастие, към своят недочакан, тъй желан мир, търсят спокойствие, лутат се в неидеалното си сиво ежедневие, търсят се по прашните улици и страдат. Страдат по малко всеки изминал ден, докога... опитват се да спрат неумолимите стрелки в часовника. Но не успяват... никога! Забравят себе си, забравят прекрасният свят, не му oбръщат внимание и все бързат.
Тихичко на малки стъпки пресичат живота си, малки черно-бели сенки... притихнали, жалки силуети. Все търсят нещо, което отдавна са забравили дори какво е. Обаче силно го искат веднага и когато да речем докопат малко от него, те се хилят доволно и са измамно щастливи, изгубени в момента на щастие. После, когато ...