Как не престанах да вярвам в Дядо Коледа - III място на Четвърти Коледен Творчески Фестивал

                  Как не престанах да вярвам в Дядо Коледа

Коледата на моето детство винаги беше прекрасна. Ухаеше на бабината „къпана питка”, на кифлички с мак, на баница с късмети и на коледните кравайчета, с които посрещахме коледарите. На Бъдни вечер винаги цялата фамилия се събираше у бабини. Нейната къща беше центърът на света за семейството, дори вуйна и вуйчо пристигаха от София с братовчедите и като се съберяхме една тълпа деца, на възрастните им настръхваха косите от щуротиите, които вършехме. Поне седмица по-рано брат ми започваше да тършува по гардероби и скринове да търси подаръците, а аз му се смеех – как ще ги намери, нали Дядо Коледа ги носи с шейната и чувала! На свой ред и той ми се смееше и казваше, че още съм малък и глупавичък. Бях на шест години и се мислех за много голям!

      Тази година падна сняг и бях твърдо решен да дочакам Дядо Коледа! Щом има сняг, нямаше начин да не достигне дотук с шейната! Миналата година заспах преди дванайсет и не успях да го видя, но този път бях решил – каквото ще да става, но ще го дочакам! Междувременно украсихме елхата с братовчедите, баба имаше много красиви играчки, някои от които бяха истински антики – пазеше ги повече от двайсет години. Само едно беше лошото – не искаше да ползва електрически гирлянди от лампички. А как красиво светеха само! Аз съм бил малък и не помня, но батко каза, че преди две-три години едни такива китайски лампички от битака се запалили и станало късо съединение, та стояли на Коледа без електричество. Оттогава баба ми се зарекла, че повече такива „модерни измишльотини” няма да сложи на елхата си. Измъкнала от скрина едни смешни ламаринени поставки за свещи и елхата винаги беше украсена с истински свещички.

      Хубаво и весело беше на Коледа! Пяхме коледни песни, гледахме телевизия, смяхме се, ядохме и така се натъпках, че за малко да се пръсна! В единайсет и трийсет вече с мъка си държах очите отворени, но бях твърдо решен да не заспя. Най-после! Звънецът звънна и на вратата се изправи добрият старец. Не изглеждаше точно като на коледните картички – не беше много дебел и бузите му не бяха червени, но наистина имаше бяла коса и брада. Беше много весел и се смееше непрекъснато. После поиска от всяко дете, преди да си получи подаръка, да му изпее песничка или да каже стихотворение. Докато трескаво мислех с какво да се представя, че да не се изложа, брат ми ме смушка в ребрата. „Виж му маратонките на дядо Коледа, като на вуйчо Димо са” – прошепна ми, като се хилеше. Не разбирах какво толкова смешно имаше. Вярно, че на картичките го рисуват с червени ботуши, ама нали и той е човек, що да не иска да е модерен! Дойде и моят ред и аз без грешка издекламирах „Аз съм българче, обичам наште планини зелени...”, после запях „С червените ботушки” и исках да продължа с „Елхичка зелена, в гората родена...”, но възрастните ме прекъснаха. Стигало толкова, достатъчно, заслужил съм си подаръка! За моя изненада, Дядо Коледа не бръкна в чувала, ами излезе в коридора и се върна с... колело. Точно за каквото си мечтаех. Бях щастлив, всички си получиха подаръците и дойде ред на веселата част. Малко ми беше странно защо Дядо Коледа не бърза да си ходи, нали го чакаха и други деца, ама все пак, той най-добре си знаеше. И завъртяхме едно буйно хоро край елхата, беше прекрасно! Докато не забелязах, че шапката на Дядо Коледа гори. Изглежда, в разгара на танца, се беше запалила от някоя от горящите по елхата свещички. Извиках „Пожар!” и без много да му мисля, грабнах от масата първата ми попаднала чаша и я плиснах върху добрия старец. За зла участ, чашата явно съдържаше алкохол, защото огънят се разгоря още по-силно. Настана суматоха, но в крайна сметка успяха да го угасят с бутилка минерална вода. Резултатът беше един мокър като кокошка Дядо Коледа, който поразително ми напомняше на някого. В един момент брадата му се изхлузи и падна на пода и видях, че това е моят вуйчо Димо, предрешен като Дядо Коледа. Разплаках се:

-          Ти не си Дядо Коледа! Ти си измамник! Откраднал си му дрехите!

    Възрастните ме успокояваха и ме уверяваха, че Дядо Коледа сам е дал дрехите си на вуйчо и го е помолил да го замести, защото е много зает и няма да успее да обиколи всички деца, но аз не вярвах. Цяла седмица се сърдех на вуйчо и не му говорех. Накрая се успокоих и реших, че все пак, щом съм си получил подаръка, значи всичко е наред.

    Сега, след толкова години, когато баба ми вече я няма, винаги си спомням за нея в навечерието на Коледа. Става ми малко тъжно. После се сещам, че няма време за губене! Сега семейството се събира в моя дом, а вуйчо предаде на мен червения костюм на добрия старец!  И аз играя ролята с голямо желание. За да бъдат щастливи децата и да не престават да вярват в Дядо Коледа!