Как се пише велик разказ?

                       Как се пише велик разказ?

 Да не се изненадате от странното заглавие, учител съм по български и възложих на шестокласниците да пишат есе на тази тема. Колежката Славка Кирилова ми даде идеята. Каза ми, че щяло да им е много интересно на децата, направо щели да се влюбят в него, а пък те горките така ме изгледаха като им го поставих като задача за ваканцията... Очаквах пълен провал, всяко едно от тия есета според мен щеше да е написано в последния момент и под последния момент нямам предвид нощта точно преди училище, а междучасието точно преди часа. Повечето ученици сигурно щяха да се опитат да минат тънко, с по страничка несвързани помежду си изречения... е, най-много страничка и половина, айде. И с толкова грешки, че да трябва да дешифрирам написаното като нацистки код. 

 Да си призная честно, очакванията ми бяха напълно и изцяло оправдани. Нарочно закъснях с две-три минути, да дам време поне да препишат нещо четливо от айфоните си, ама не - отново най-дългото есе беше страничка и половина толкова разграцан текст, че приличаше на писан с крак.

 Освен едно есе. Донесе ми го Петър, син на една мутра, дето всеки път ми се обаждаше с въпроса "Синът ми що има две бе?" и аз всеки път отговарях "Защото не съм могъл да му пиша три, затова, господине." Есето на Петърчо беше двойно на обема на другите, със сравнително малко грешки и затова далеч по-четливо. Отпих от кафето си и се захванах с него в учителската стая:

                                  Как се пише велик разказ?

 Смея да твърдя, че това е много прост въпрос, уважаеми читателю. Велик разказ, както казва поетът, се пише сам. Той изниква в главата ти, израства, развива се като едно дете и точно затова поетът не обича и не дава да му се пипа разказът, бранейки го злостно от всякакви чужди опити за помощ. 

Затова, като знаем вече, че великият разказ сам покълва, то правилният въпрос е: Какво притежава един велик разказ? Какво го прави толкова велик?

 На първо време трябва да притежава интересно заглавие, което само да привлича читатели. Както казва поетът, заглавието е половината от творбата. То трябва да предизвиква читателя, като го интригува. Затова всичко скучно трябва да се отбегне и зачеркне, докато не се стигне направо до заглавия, свързани например с любов. Адекватен избор в случая е "Любов ли е това, кажете ми?", "Сърцето ми трепери за него", "Малък ли ми е?". Щом ги види, на човек веднага му става любопитно - дали и той не изпитва любов, дали и неговото сърце не трепери за някого... 

Определено не е скучно заглавието да е и патриотично. Заглавия като "Да живее България", "Левски днес", "Нашата мила родина" и техни производни се радват на особено внимание. Разбира се, евъргрийните също са добър вариант: "Бях учителка/гинеколог/проститутка, признания".

 Подчертавам му тук "Малък ли ми е?" и "Бях учителка/гинеколог/проститутка, признания" - ненужно, цинично и извън стила на творбата. Иначе съм съгласен, тези теми наистина вълнуват читателя и то от край време. Като за шестокласник, засега е интересно написано.

 След заглавието трябва да се обърне внимание на друга важна особеност на великия разказ, която е четливостта. Последната е сложен фактор. По определение тя е скоростта на четене, но тъй като читателите са различни, то четливостта се определя най-вече от обема - колкото по-кратко е произведението, толкова по-четливо е. Хората са заети, нямат време да четат фермани, затова идеалният размер е малкият.

 Не е вярно това. Хората четат и дълги неща, стига да са добре написани.

 Великият разказ не е увлечен от излишни словоизлияния, изреченията са прости и разбираеми също като идеята. Ако напишете едно твърде дълго изречение, има вероятност уважаемият читател да го види и да го пропусне. Ако и следващото е толкова дълго, ще пропусне целия разказ и трудът Ви върху заглавието е отишъл на вятъра. Затова, решите ли да пишете дълги, сложни изречения, потулете ги някак, че да не ги види читателят.

При опит за написване на велик разказ, е хубаво да се обърне внимание и на вулгарността. Ако от време на време пишете по някое цинично словосъчетание, спукана Ви е работата - половин цинизъм, не е цинизъм и не се харесва. За великия разказ има три варианта - или е пълен с цинизми, или липсват всякакви, или в много краен случай целият разказ е един голям цинизъм, ама без никой да разбере. Предпочитам Ви първия вариант, защото, както казва поетът, циците продават. Ако не вярвате, разширете си интелектуалния кръгозор и ги вижте по телевизията.

 Много вулгарно за един дванадесетгодишен младеж.

 Но какво не е нужно за един велик разказ?

Ако се опитвате да напишете велик разказ, няма нужда да се съобразявате с граматиката. Затова си има редактори, нека си свършат работата. Даже, ако живеехме в нормална държава, редакторите щяха да са Ви благодарни, защото им осигурявате препитание. Както казва поетът "Сбъркай дума, помогни на редактор".

Не е нужно и да търсите смисъл на разказа си тъй както не е нужно да търсите смисъл на живота на детето си веднага след раждането. Все пак първо трябва да видите какво се е родило, пък тогава ще му мислите. Имайте предвид, че винаги можете да му кажете "Живей за мига", а при разказа можете да се оправдаете с музата си: "Дойде ми и го написах."

Също имайте предвид, че книгата, и по тая логика и разказът, е като огледало, обаче ако в него гледа маймуна, върнатият образ няма как да е на човек. Затова всеки човек сам ще намери някакъв смисъл в разказа Ви, а ако не може... не се занимавайте с профани - ще принизят спора Ви на тяхното ниво и ще Ви бият с опит.

 Дръпнах есето настрана. Не ми се четеше повече. Твърде дълго, твърде цинично и нереалистично. Отпивайки от кафето си, си мислех как може едно дете да напише нещо такова. След малко го показах на Славчето и тя пък заяви:

- Е, интересно е, не можеш да отречеш - и ми се усмихна по онзи само неин начин, който караше сърцето ми да трепне.

- Един шестокласник не трябва да мисли така... Очаквах повече, не трябваше да им давам тази тема.

Славка си замълча, взе си нещата и тръгна към вратата на учителската стая.

- Извинявай - промърмори сконфузено тя.

- Можеш да ми се реваншираш на вечеря? - усмихнах се възможно най-съблазнително.

Кирилова излезе и вметна през рамо:

- Заета съм - после вратата се хлопна.

"Дяволите да ме вземат."

Никога не съм бил добър с жените. Какво толкова, да не би да съм урочасан, че да не иска да излезе с мен? Жени, върви ги разбирай.

Влязох в часа си и още преди децата да са млъкнали извиках Петър.

- Петре, какво е това бе? - скарах му се, развявайки есето пред него.

- Ами задачата бе, господин Никифоров - заоправдава се той, подръпвайки оранжевата си блуза.

- Не ми бекай, дръж се уважително. Каква задача? Аз такова нещо ли казах да напишеш? Знаеш ли какво е това? С една дума мога да ти кажа какво е...

- Сарказъм.

- Не ме прекъсвай бе, момко - тупнах есето на бюрото си и посочих текста. - Това е профанщина! Откъде ти дойде на акъла, че...

- Ми той онзи си е написал на последните редове бе, г-н Никифоров... Не ги ли прочетохте?

- Прочетох ги, разбира се! Кой онзи?

- Ами... такова...

- Преписал си го, а? Преписал си го ми, я виж колко малко грешки има... От кого?

- От един тъпак, Николай, от нета...

- Я си сядай на мястото, Петре - срязах го. Не исках да чуя повече, че кой знае какви неща щяха да излязат.

- Бе, г-н Никифоров, ние какво сме виновни, че Вие, за да влезете в гащите на вашата Сладка Кирилова, ни давате тъпи теми?

Ръцете ми се разтрепериха от гняв.

- Сядай си на мястото ти казвам! Довечера ще говоря с баща ти!

 Той ще ме учи мен... Най-накрая се завъртя и си седна на мястото, мърморейки нещо под нос.

- Не ми мърмори, не ми мърмори... Две имаш - заявих и му я драснах на цялата първа страница.

Отгърнах, за да видя колко текст не съм дочел накрая - има-няма страничка. Сигурно пак са някакви глупости. И то едни дълги, завъртяни изречения, че и сарказъм било. Глупост до глупост, а аз за глупости време нямам. 

Децата днес трябва да се научат да слушат учителите си повече. Трябва да се научат на труд и на учене... и да кимат, когато им говориш, а не да ти се отговарят. Липсва им семейното образование.

Изцъках и поклатих глава. 

"Жалко, много жалко."

- Така - изправих се и пляснах с ръце. - Тишина, започва урокът. Днес ще ви преподам...

Докато им бърборех се чудех как да впечатля моята Сладка Кирилова. Прекрасна жена, тигрица - дърпа ти се и не ти се оставя. Може би трябва на дискотека да я поканя? Или да й подаря нещо, да види, че държа на нея...