Годината, която Пит трябваше да прекара в Италия, почти изтичаше. Тя беше посветена изцяло на работата. Работа, работа и работа. Искаше му се да си каже: изпитвам носталгия по дома си, искам да се прибера вкъщи. Ако някой го беше запитал, Пит щеше да отговори точно така, но само защото хората очакваха да го чуят. Пред себе си Пит не можеше да го каже, защото не беше истина. Той не тъгуваше за дома си, искаше да бъде заедно с Алекс. Той беше това, което му липсваше. Но не желаеше да се връща. Когато му предложиха да работи в Европа, той отказа три пъти, защото не си представяше, че може да бъде далеч от Мел, но решението ù да се омъжи за Дерек, го накара да приеме. Естествено предложението се отнасяше и за семейството му, но Дейна отказа да го придружи. Беше започнала работа, която ù харесваше, а Алекс тъкмо беше свикнал с училището. Понеже трудно се приспособяваше към новото и първата година в училището му беше много трудна, решиха, че най-добре е Пит да тръгне сам. Много тежко беше за Пит да се раздели със сина си, но не можеше повече да е близо до Мел, пък и се надяваше Дейна да промени решението си и дойдат в Италия при него. Мина доста време преди Пит да разбере, че тази година ще бъдат разделени. Когато усетеше, че Алекс много му липсва, звънеше в Ню Йорк и дълго говореше с него, а през два месеца идваше с майка си за по седмица. След това Пит отново работеше, работеше, работеше... Искаше, когато дойде време да се върне, да може да се качи на самолета с пречистена душа и леко сърце. Понякога му се струваше, че Мел не съществува, че я беше измислил и три години е живял в измислицата си, защото да живее в действителността беше непоносимо. Но беше достатъчно да зърне някоя пищно разпиляна коса с цвят на кестен или вятърът да развее някоя дълга до глезените рокля и Пит отново се пренасяше там, където му беше толкова хубаво – в спомените. Там Мел беше само негова!

- Не Ви ли хареса днес кафето, сеньор?

Пит сякаш се пробуди, сервитьорът го гледаше с учудване. Докосна чашката, беше студена, погледна часовника си – колко време бе седял така? Десет, петнадесет минути? Той плати и стана. Не бе усетил кога е станало толкова шумно – по площада деца хранеха гълъбите, вървяха хора, група улични музиканти свиреха „Ла бамба”. „Защо „Ла бамба”, нали съм в Италия, за Бога?!”. Изведнъж Пит спря – очите ли му правеха номера или слънцето беше напекло прекалено много главата му? Насреща му вървеше Дерек.

- Пит, здравей!

- Добър ден! – Пит се огледа – Какво правиш тук? Сам ли си?

- Сам съм! – Дерек помълча малко – Ние с Мел се разведохме преди два месеца. Нещата между нас на потръгнаха... може би не трябваше да избързваме със сватбата... Сега ще работя тук. Радвам се, че се видяхме, Пит! Довиждане! – той тръгна, а Пит го проследи с поглед. Видя как една ослепителна дългокрака италианка му маха:

- Чао, Дерек!

Пит забрави, че е тръгнал към офиса си. Сякаш някой пусна разгневени пчели подире му – втурна се в хотел, в който живееше, с една-единствена мисъл: Мел!

Сега той ще ù се обади! Да, веднага ще ù се обади! Вдигна слушалката, набра номера, отсреща му се обадиха:

- Джина, Питър Маршъл е! Моля те, резервирай ми билет до Ню Йорк! Не, не за следващата седмица! За веднага! Има два полета? За този, който пристига по-рано. Колко? След 45 минути? Отлично, благодаря ти, Джина!

Докато говореше, Пит вече беше извадил пътната си чанта и сега започна да хвърля в нея някакви дрехи. Сега той ще отиде при Мел! Да, веднага ще отида при нея!

Помоли на рецепцията да прибират пощата му и каза, че заминава за седмица. Качи се в поръчаното такси, докато пътуваха към летището, избра номера на офиса си:

- Мария, отмени срещите ми! Не, няма да дойда след обяд! Джовани да поеме спешните, останалите отложи за след седмица. Пак ще ти се обадя!

Полетът му се стори безкрайно бавен. След проверката на документите, Пит нае такси и едва сега забеляза, че се е стъмнило и неоновите реклами и хилядите светлини правят града нереален. Накара шофьора да спре на една пряка от къщата на Мел. Стигна пеша до ъгъла и извади мобилния си телефон, набра номера ù. Сърцето лудо се блъскаше:

- Ало? – гласът ù беше тих.

- Ало! Здравей, Мел? – Пит се опита да звучи жизнерадостно и небрежно – Да не те събудих?

- Пит, ти ли си наистина? Толкова се радвам да те чуя! Къде се изгуби толкова дълго време?

Толкова отдавна не съм те чувала! Всъщност, откакто си заминал, изобщо не си се обаждал... Пит, изчакай за секунда, някой звъни!

Мел отвори и ахна: Пит стоеше на прага и се усмихваше. Тя се хвърли по детски на врата му. И точно навреме, за да не види изненадата, която бързо измести усмивката му. Мел беше учудена от идването му, но той беше шокиран от вида ù: Мел беше отслабнала, дрехите ù висяха като чували, лицето ù имаше бледен и нездрав цвят... Пит преглътна, отстрани я леко:

- Ще ме поканиш ли?

- Да! Разбира се, за Бога, влизай! Влизай! – тя се отдръпна, за да му направи път. Видя чантата му и въпросително го погледна.

- Идвам направо от летището!

- Наистина ли? И не си си ходил вкъщи? – „Що за въпрос, нали виждаш, че е с багаж!”.

- Дойдох при тебе, Мел! Трябваше да дойда много по-рано! – „Изобщо не трябваше да тръгваш, магаре такова!”

Пит пристъпи в хола. Първият път, когато влезе тук, му се стори, че е попаднал на дъното на езеро, което, кой знае защо, вместо синьо е лилаво. Всичко тук - дамаските, тапетите, завесите – бяха издържани в златисто, сребристо и най-нежните тонове на лилата. Струваше му се, че около него лилаво-сребристи вълни ситно се къдрят и се полюшват. Сега езерото не беше изчезнало, още беше лилаво-сребристо, но не шумеше упоително, сякаш животът си беше отишъл от него.

Седна на дивана, Мел се настани на килима пред него:

- Е, разказвай! Какво правиш? Какво има в Италия?

Пит ù се усмихна и се смъкна на пода до нея.

- Днес срещнах Дерек.

По лицето ù премина сянка.

- Кога? Нали каза, че идваш от летището?

- От там идвам. Срещнах го в Милано.

- Е, значи мечтата му се е осъществила! – тя помълча – Сигурно ти е казал, ние се разведохме.

- Каза ми! – той хвана лицето ù в ръцете си и го вдигна, за да погледне в очите – Защо не ми се обади, Мел? Защо не ми каза?