Върнах се от даскало, прегладняла като люлински клошар. Направо организмът ми беше озверял от липса на хранителни вещества. Втурнах се в кухнята и първото нещо, което съзрях беше салата от домати и магданоз. Наполовина изядена. Вкъщи такова нещо се прави само като има голяма кльопачка. Хвърлих се към котлона и вдигнах капака на тенджерата. Малко супа. Само на дъното. Един милиметър пилешка супичка за прегладняло до смърт същество. Усетих как един бесен червен тигър се надигна в душата ми и изрева възмутено (и гладно). Как може подобно нещо?! И дюнер не си купих – к’во ще правя? Ми да я стопля... На четири? Може да загори, айде на три. Врътнах безгрижно копчето и излязох от стаята. “Дали има някой в ICQ? Ами пощата ми? Трябва да си я проверя... а и освен това и бглог.нет! От колко време не съм го поглеждала... Дааа....м.”

  С тези мисли в главата аз се отправих към компа като обсолютно забравих, че съществува такова нещо като супа. Друснах задните си части на твърдия стол, включих монитора (компа си е включен денонощно) и въздъхнах доволно.

1 час .... ПО-КЪСНО!!!!!!

  Щастлива, аз бях надула до дупка Аврил и в момента тя ми ревеше в ухото (бях със слушалките). Бглог.нет беше зареден и аз безцелно разглеждах коментари. Просто си се реех. И така моя милост стоеше втренчена в екрана, очите ми се разливаха от блаженство, а мозъкът ми беше на 1000 километра от къщи и изобщо реалността. После направих една грешка. Или може би: добре, че направих тази грешка.

  В стаята беше станало толкова задушно, че реших да открехна вратата на стаята малко, да влезне въздух. Не откъсвайки поглед от екрана, протегнах ръчица към дръжката на вратата и леко я открехнах. В следващия момент в ноздрите ми нахлу противна воня на загоряла манджа (май е по-подходящо да кажа: На издимяла манджа, щото като открих супата, не беше останало нищо от нея, цялата се беше изпарила ;). Очите ми още стояха на реда: ... “как може така”... нещо-си, когато зацепих, че въпросната миризма се разнася някъде северно от сегашното ми положение, сиреч от НАС!

  Метнах слушалките на масата и скочих от стола като го обърнах. Толкова бързах, че се хлъзнах и се строполих на пода. Но отново рипнах като младо яре (все едно цяло лято съм спортувала) и се понесох към кухнята. Първи прелом: веднага щом излязох от моята стая се задавих от изпаренията, разнесли се из хола. Смръщих нос и продължих да бягам все едно ме гонят наркотрафиканти. Набирах скорост, носейки се по късата права отсечка към вратата на хола. Лепнах се за стената и с рязко движение разтворих вратата и минах в коридорчето. Сърцето ми биеше като чук, а в главата ми като на кинолента се редяха всички възможи картини, които щях да видя в кухнята (от нищо до пожар 6 степен). В коридорчето ме посрещна една обезпокоително плътна димна завеса. Пояснявам, че като излизах от кухнята затворих всички врати след себе си. Сложих си ръката на носа и устата и с кръвно 400 на 800 се запитах к’во ли ще е в следващото отделение. Пипнешком набарах дръжката на следващата врата и смело я разтворих. Това, което ме посрещна там, може да се сравни единствено с изпуснати газове след обилен новогодишен обяд. Почнах да се давя. Но веднага щом си отворих устата да си поема въздух, лепкавият дим полепна по гърлото ми и предизвика нов пристъп на кашлица, тип “До края на седмицата тая туберкулоза ша ма довърши...”. Превих се на две, кашляйки като обезумяла и затърсих с треперещи пръсти последната врата (тая на кухнята). Напипах дръжката и без капчица колебание я отворих. Такаа... В първия момент си помислих, че съм влязла в банята или нещо такова (беше толкова задимено, че не различавах маша за изправяне на коса от двугърба камила). Второто нещо, което сериозно ме обезпокои беше това, че не можех да видя печката. Мъглите, които се стелеха пред мен само за миг ме обгърнаха. Почна да ми щипе на носа и гърлото, а очите ми се напълниха със сълзи. Мили, Боже! “Да, му се невиди!!! Ше намеря тъпата печка, па ако трябва и до Коледа да стоя!!!” Точно преди да се хвърля  и да изпълня безразсъдно смелия си план нов пристъп на кашлица разкъса белите ми дробове. С едната си ръка се държах за корема, а с другата за дръжката. Отново се превих на две и полуклекнала на пода, почнах да хриптя. Но за щастие мъглата се поразреди малко и успях да зърна нея, Тенджерата. Милата тя... След тази случка никога няма да бъде същата. Тя стоеше на котлона и цялата се тресеше, все едно всеки момент щеше да гръмне. Капакът беше черен като зимна нощ, а тенджерата като... абе, просто нямам думи. Застанала на четири крака, със насълзени очи и течащ нос, аз запълзях към печката. Главата ми се маеше, а през цялото време се чудех дали това не са последните ми минути живот. Наближавам, наближавам... Със сетни сили протегнах ръка и изгасих котлона. Облегнах се на проклетата печка и си поех въздух (или нещо наподобяващо въздух).

  После с мъка се изправих и почнах да проветрявам. Отоворих всички възможни прозорци. В къщата стана студено като в студенстко общежитие, а миризмата си оставаше същата. Цялата измръзнах и прекарах следобеда си в търкане на тенджерата. Какво ли не пробвах, за да я изчистя: топла вода, много топла вода, вряла вода, тел, гъба, дране с нокти (последното не го правете колкото и да сте отчаяни!!!), даже по едно време взех едно длето и един чук от инструментите на баща ми и се опитах да изкъртя поне малко от саждите. Нищо. Успях да спася единствено капака. Но той още мирише на нещо много странно. Как да го опиша... Като "опърлено желязо". Май това е най-точното. Но къщата още смърди на супичка, въпреки всичките ми усилия. Както и да е... извадих си поука. Повече до печка не се доближавам - съседите са добри хора, не искам да се разделям с тях ;)