- Какво е времето?

- Времето е начин за измерване на отминали мигове и бъдещи планове това е моето обяснение.

- А, как става това измерване?

- Ами мога да ти кажа нещо много банално, като например времето се измерва с трепетите на сърцето ти, или нещо подобно, но всъщност не знам. На ръката ти има часовник, той ти показва колко време е минало от последния път, в който си го погледнал. Измерва се със секунди, минути, часове и така до столетия и ери. Според мен обаче, времето е нещо много по-интересно като материя. Приемам го малко по-философски. Понякога то минава бързо, понякога ти се струва, че една минута е цяла вечност. Има приети закони, по които то върви, но всъщност ние самите решаваме как ще се движи. 

- Важно ли е времето?

- Не винаги.

- Този отговор не ми помага много.

- Ами ще дам два примера, единият показва, че не е важно, другият показва, че е. Няма точно да или точно не, на този въпрос, няма и прието обяснение, закон, нищо подобно. 

- Добре, давай.

- Имах много приятели преди, всъщност не ми бяха точно приятели, сега като се замислям. Мислихме, че сме приятели, ходихме на кафе, смеехме се и дотам, така и не стигнахме до нещо по-дълбоко от повърхността. Никой не споделяше, а ако се опиташе му се подиграваха, аз също го правех, но приемах, че това е нормалното приятелство. Това се случваше в продължение на 6,7 години. Приемах, че щом сме приятели от толкова много време, значи те наистина са най-близките ми хора, макар всъщност да не ме познаваха. После обаче срещнах нови хора и те ми показаха, че един месец може да има по-голяма тежест от 7 години. Странно е наистина. Давам ти истински пример, не си го измислям. Един уникален човек, невероятен, прекрасен, магически. С огромно сърце и детска невинност. Появи се в живота ми и остави по-трайна следа от всички дотогава, взети заедно. Истински приятел. Човек, който иска да знае какво се случва в главата и сърцето ти. Представи си, не ми се подиграваше, не ме караше да се чувствам зле, напротив, не можеше да понася този тип солени шеги на гърба на хората. Не можех да повярвам, не можех да се доверя, бях като неопитомено животно, не знаех как се постъпва в такива ситуации. Аз мислих, че ще ми отнеме години да се пречупя, оказа се, че не се измерва във време, а в постъпки. Трябваше ми да видя малко истински жестове и край. Прекарах една голяма част от съзнателния си живот мислейки, че който познаваш най-дълго е най-важен, оказва се, че днес можеш да срещнеш сродната си душа и утре вече да сте неразделни. 

-Добре, дай другия.

-Ами тук ми е малко по-трудно, защото другото е някак положително, докато тук става въпрос за тъга. Губил си близък човек, знаеш колко е трудно. Независимо каква е раздялата, винаги е тежко. Изпитваш неописуема болка и липса. Задушава те и не ти позволява да живееш нормално. Иска ти се да има бързо лечение, но истината е, че няма такова, просто трябва да изчакаш. Следата си остава, но малко по малко, забравяш детайлите. Забравяш гласа, забравяш точните думи, забравяш моментите, припомняш си ги понякога, но все по-бледо, докато в един момент не остане само представата за човека. В този случай времето наистина е важно, няма как да стане бързо и лесно, трябва да проявиш търпение и сила, за да можеш просто да го изчакаш да премине и да продължиш.

- Нали осъзнаваш, че може би освен примерът ти за приятелството няма нищо конкретно в този разговор.

- Знам да, защото както вече казах няма конкретни отговори. Времето е част от нашите представи като всичко друго в живота ние го определяме, както неговата важност, така и начинът, по който ще премине. Безсмислено е да питаш мен, защото това е моето мнение, твоето може да е напълно различно. Ти можеш да го погледнеш изцяло научно и да ми дадеш най-сухият, но все пак правилен отговор. Това е като да ме питаш какво е любовта, или кое е било първо, кокошката или яйцето…

- Хаха, добър отговор, незадоволяващ, но добър.

- Няма нищо ясно в живота, ама то затова е интересно, иначе щеше е да много скучно. Със сигурност знам две неща. Едното е, че не можеш да оцелееш без любов, каквото и да е тя, и каквато и форма да заема, другото е, че ще умра. 

- Защо трябва да бъдем черногледи.

- Не е ли така?

- Така е, за съжаление, но не искам да мисля затова, искам да се преструвам, че не е така, до моментът, в който наистина се налага, а ти звучиш все едно го чакаш с нетърпение. 

- Не ме разбирай погрешно, не ми се умира, но не ме е и страх, точно защото времето е относително. Можеш да живееш 10,15,20 години и те да са повече от достатъчно, за да оставиш каквато и да е следа. Естествено в един момент и ти ще останеш само една представа в главата на някого, но и това е достатъчно. Това е целта. Някой да се старае да не те забрави и да се бори с времето възможно най-дълго, за да не загуби и последните късчета от теб. 

- Обичам те!

- И аз те обичам! 

…

Това не беше обикновен разговор. Това беше един от многобройните разговори на пациентите в онкологичното отделение. Днес те си говориха за времето, точно за да убият още малко от него, докато премине поредната процедура в борба с най-тежката присъда. Животът не е гаден, той е интересен, изпълнен е с хора и мнения, с битки и радост, с любов и мъка. Няма двама еднакви, няма пълно щастие, няма вечна тъга, няма нищо конкретно или точно определено, живееш си и се надяваш днес да ти се е паднал хубав ден и така докато не свършат…