- Какво мижаво същество си! Толкова си долна, слаба и жалка! Доброта! Откъде го изкопа това? Да не си някоя вкаменелост, а? Объркало си се нещо, ей момиче! Отиди да се лекуваш! Не си добре! Да го знаеш… Ще ми отговаряш какво било правилно и какво – не! Лайнарката ти с лайнарка! Тя ще ме учи! – мъжът захвърли дебелия прът. Острият му връх, изцапан с кръв се заби в рохката току-що обърната земя, насред обширната оранжерия. Картината, която всеки случайно застанал на входа на палатката човек, можеше да види беше като зацапано платно на гротеска  реалност. Правата лопата лежеше захвърлена настрани. Дървеният сап беше измъчено пречупен на две, но все още се държеше на няколко влакънца. Ръкав от старо яке висеше захвърлен до свитите крака на превитото на четири тяло. То – тялото, дори не трепереше. Неподвижно се беше заровило почти наполовина в земята. Лицето не се виждаше, скрито под мръсните, изранени и изцапани от пръста ръце. Мокра кървава локвичка, едва се  процеждаше в гъстотата си между свивките на пръстите. Тя не помръдваше. Момичето, защото това беше просто едно момиче, облечено в престарели и захабени работни дрехи изглеждаше като умряло.

     И бе умряло. Най-после в тялото беше настъпила пълна, кънтяща тишина. „ Най – после умрях!” – като повей заигра една мисъл в спрелия за миг да работи мозък. Умря, но се роди! Наново и отново. „ Умирай! Моля те – умри!” – проплака момичето в себе си. Но душата не го слушаше. Толкова дълго време беше се блъскала в затвора на безсилието и болката на плътта, в ударите на разбитите късчета от сърцето, че сега, само миг беше останала мирна…За да реши: „ Ще излитам ли или ще се боря?”. И реши – само миг от недовършен повей на часовниково махало, невъзможно малка хилядна от секундата от времето на един лъч да огрее неотворена цветна пъпка…Реши и неподала се от тялото се върна и събра всички стъкълца от счупеното сърце, долепи ги и се мушна между тях, за да ги слепи. Всичко заискря…

    Тялото познаваше свистенето на пръчките, камбанният звън на удрящият със злоба юмрук, изричащите и пръскащи отровни слюнки и думи устни, след чийто залп следваха ударите – безмилостни.. Не. Жестоки –  съвсем слабо нюансирани… Те бяха примерени и злобни, бесни удари, такива, засилващи се в желанието си да трошат, мачкат и умъртвят съществото, което ги поемаше.

     - Ти си нищо! Боклук мръсен! Фабрика за лайна! Като ти кажа, че не ставаш за нищо! За един час се обръщат 10 ара земя, ти три часа ми се дръгнеш и още не си свършила, а само 5 имаш да обърнеш! Нищо няма да стане от теб! Нищо! Некъдърница! – крещеше той, изливайки най-искрената си злоба върху момичето. Мразеше го! Искаше да го пречупи, да  го смели, да го направи на пихтия, да изтрие съществуването на дразнещото човече, което се осмеляваше да му говори за добрина и любов. А – то продължаваше да живее. Всеки път, след всеки зверски побой, тя живееше. И всеки път по време на всеки побой умираше, но по-малко. В нея загасваше огънче, след огънче, като свещите, с които хората обикаляха църквата по Великден.

И предишният път беше жесток побой. Не можа да изкарва по-бързо пържените филии от тигана, които той налапваше на две хапки. Сгорещената мазнина пръскаше и свистеше при всеки опит на припряно поставяне на капещата от панировката филия. Проклетата и душа, която се удряше и блъскаше в гърдите и като подивяло животно не изтърпя отново и я накара да каже:

    - Това е невъзможно за това време! Та ти ги изяждаш за секунди!

Юмрукът първо се стовари в гърба и, накара ръката и да отхвръкне, да бутне дръжката на тигана и горещото олио да се плисне върху анцуга и част от ръцете и. Плата спаси донякъде положението, но пак болеше. „ И какво от това?! Какво си ти? Долна твар нямаща правото дори да умре ей така! Трябва да страдаш, да умираш едва – едва, защото го заслужаваш! Заслужаваш го, защото хората само се подсмихват прикрито, когато видят лилавеещите синини по ръцете и лицето ти. Те знаят – заслужаваш си го! Щастливи са, че ти , а не те са на твоето място. Умри! Умри! Умри! Защо не умираш вече!” Момичето чистеше мазните петна по пътеката. Болката гризеше плътта, трошеше добронамереността, умъртвяваше човешкото. Сърцето не знаеше какво точно е и дали е сърце, орган или просто кух мускул през когото случайно минаваше поток с гъста червена течност.

Никой не можеше да и помогне. Те не можеха и на себе си да помогнат, треперейки от страх.

     - Мълчи! Мълчи! – само това можеше да и каже нейната майка. Нямаше вина – беше слаба и страхлива жена. Можеше само да  умолява и тогава той се чувстваше всевластен да заплашва, всеки път вдигайки някоя пръчка. И хората не можеха…Не! Те не искаха да и помогнат. И как щяха да помогнат? Да я захвърлят в някаква сграда с още озверели и пребивани мижави същества. „ По-добре да полудея! По-добре…” – помисли си момичето. Тя не плачеше. Не се страхуваше. Не страдаше. Тя, просто беше едно мижаво същество. Нямаше право на такива неща, на такива…човещини…Хората избягваха да я гледат в лицето, когато се разминаваха по улицата. Отвръщаха погледи или се усмихваха криво…Отдавна не им беше интересно от къде са синините… Тя беше едно момиче…

     Майка и влезе в оранжерията, проплака и се опита да я вдигне. Това сякаш раздвижи тялото.

     - Не ме пипай! – изхриптя момичето. По лицето му се стичаше кръв. Над лявата вежда зееше грозна дупка, окото беше кървясъло и момичето през пелена виждаше само силуета на слабата изтормозена жена.

   - Не ме докосвай и не говори… - повтори тя. Изправи се. Подпря до седнало положение. Опита се да избърше с не скъсаният ръкав от якето си течащата кръв. Стана по-лошо…Стана и залитайки се отправи към изхода на оранжерията. Изми се със студена вода. Притисна кърпа към окото си. Не отиде на лекар да я зашият. Посипа прах за рани и се превърза сама. Отдавна знаеше как сама да лекува раните … После тялото и я предаде и тя едва успя да стигне до леглото и да легне. Не спеше, но и не беше будна.

      На другата сутрин не успя да стане. Той влезе ядосан, задърпа одеялото, развика се. Тя нямаше сили да реагира. Просто чакаше…Чакаше да се претопи. Заля я студена кофа с вода. Измокри я. Но тя не реагира. Чу виковете, шамарите които изяде майка и в опит да оправдае лежането и, сълзите и…После тишина. Със зачервено лице и подута устна майка и и помогна да стане и да сменят завивките и махнат дюшека. Тя легна пак…Знаеше, че ако оживее щеше да е пак пречка за другите…

„Да не мислите, че ми харесва да съм мижаво същество?! Да съм изтривалката на нормалните и дишащите… Не! Не! Не! Не ми харесва да ви преча на пейзажа, да ви развалям картината, цапам идеално изгладената ризка, без гънчица…Не умирам! Това е! Той ми дава живот, а дори не знам с какво съм го заслужила…Мисля си, че и там не съм желана…Където и да е това – там…Където и да е това – при него…Защо ли? Не мога да се претопя…Да се превърна в пихтия и сама да се изстържа от паважа, измия лепкавостта и да се изгоря, че да не ви преча и мириша с разлагащата се тленност. Ще живея! Набийте си го в ума и приучете очите си да виждат тази грозота. Мижавото същество, което ежедневно ви стряска със синините и окаяният си вид на бедност и тъмна тъга, още дълго ще ви стряска по улиците. „ Боже, опази ни!” -  ще си казвате и ще се прибирате там, където свети щастието и ще изтривате с гъба, онова, което е зацапало красивият житейски пейзаж. „ – момичето едва поемаше въздух. Болката в главата му чукаше с такава сила по черепа, че му се искаше само да си отдели врата от тялото. Окото, подуто точно над веждата се беше превърнало в голям и сълзящ син мехур. „Грозно мижаво същество! Това съм аз! Свиквайте, защото дори някога да ме видите истинска, красива и усмихната, отново ще се върнете към онези мигове, когато с гъби в ръка, потопени в белината на съзнанията си, сте мили и търкали щателно онова зацапване по картините на ежедневието ви!” Нямаше смисъл! Тя знаеше, че нямаше смисъл. Дух и човек в реалността, и нито едното, нито другото се сливаха или отделяха. Тя беше просто едно момиче. За него никой не мислеше, освен когато трябваше допълнителен чифт ръце или когато яденето беше с порция по-малко. Когато пречеше – пречеше. Когато беше нужна – беше.

     „ Ставай! Стига вече – това ще го пребориш! Толкова много претърпя. Не се предавай!” – късчето душица, успяло да се измъкне засвети, обикаляйки в момичето.

„ Махай се! Откажи се, ще се претопя и толкова. Ще ме хвърлят на бунището да нахраня някое бездомно куче, защото не си струвам парите да ми изкопаят дупката и да затиснат остатъка от мен с дъски! „ – извика и махна с изранена ръка момичето.

 „Не те ли е страх? Не те ли е страх?! „залута се като полудяла душата.

„ Не ме е страх! „ – отвърна момичето ядосано, - „ Махай се, вече!”

„ А трябва да те е страх! Започни да се страхуваш! Мен ме беше толкова страх за теб. Ако не се страхувах, каква душа щях да съм!?” – светеше още по-ярко душата. – „Трябва да се страхуваме, как иначе ще вървим към новото и непознатото? Как ще градим бъдещето? Ако не се страхуваме, значи не ценим нищо, дори и себе си! Страхът не е лош, той е горивото на живота!”

„ По-проклета си и от тях! Остави ме! Аз съм едно мижаво същество, за което никой не бере грижа! Само преча, дори и да искам да помагам! „

„ Но ти си моето мижаво същество!” – вече искреше прераснала в голяма топка душата,- „Ти си моето момиче – силно и непримиримо, добро и красиво! Търсещо топлина, но способно да изтърпи и най-големият мрак и най- вледеняващият студ! Ти си аз, но ме опази от болката, а с това опази толкова други, около теб. „

Момичето въздъхна. Няколко кървави сълзи прокапаха по бузите и, и се разляха по устните. Соленият им вкус, сякаш сля отново двете.

     Два дена по-късно момичето мъкнеше на гръб тежък чувал. Бързаше да се прибере. Чакаха я още тридесет такива, които трябваше да пренесе от едната къща в другата. По- пътя настигна и подмина малко една старица с бастун, сурнеща след себе си чувал с царчина. Момичето спря. Изви гръб и спусна чувала на земята.

      - Дай, бабо Милке, да ти помогна! – отвърна то, като се върна и вдигна чувалчето.

    - Недей дете! То и твоят товар малко ли е?! – едва отвърна старицата, видимо уморена от движението и старостта си. Беше останала млада вдовица. Едно дете имаше – син. И синът беше умрял и сега само с болната снахичка и малкият си внук живееха и се мъчеха. Не и стигаше пенсията за всичко и който, каквото и подадеше – взимаше. И снаха и, останала от болест инвалид се мъчеше колкото може из къщата. Момчето ходеше на училище. Не стигаха парите и старицата ходеше да помага, кой където я извикаше. Не я мързеше, но годините вече и тежаха. Сега цял ден беше белила царевица. Дадоха и някой лев и да си вземе царчина за животните.

- На път ми е бабо Милке! – някак стреснато отвърна момичето. Дълбоко в очите му светнаха добронамерено ярки огньове. – Не се тревожи! Моят товар нищо не струва пред твоята добрина! – казвайки това, момичето се наведе и вдигна чувала. После взе и своя. Товарът, сякаш вместо да натежи, стана по-лек