Какво направих?

Съзнателно или не, обърках и твоят живот. Как ми го позволи? Как си го позволих?… Страхувах се да не се окажеш поредният глупак с разбити мечти. Разбих ги, без да се замисля как ще се почувстваш ти от това. Някак си в онзи момент нямаше значение дали ще те заболи, аз мислех само за своите чувства. Заблуждавах те, убеждавайки себе си, че този път е различно, истинско… а ти като един влюбен хлапак ми позволяваше да го правя. Толкова добре играех ролята си пред теб, че накрая тя ми стана втора кожа. Разяждаше ме всеки път, когато дръзнех да те погледна в очите. Вината поглъщаше душата ми всеки път, когато ме прегръщаше. Не исках. Не понасях ръцете ти, галещи косите ми с толкова чиста обич. Но това не ми попречи да продължа да лъжа колко те обичам. Не познавам това чувство. Прости ми, че не ти позволих да ме научиш да обичам. Може би, ако те бях допуснала до себе си, всичко щеше да е различно. Мразя се за това, което ти причиних и мразя теб, че ми позволи да го направя. Сякаш не те нараних достатъчно? Куршум в сърцето не би бил толкова болезнен, колкото страданията, на които те подложих. Струваше ли си? Що за човек би позволил да си играят с него по този начин? Колко силно трябва да обичаш някого, за да му позволиш да те убива всяка секунда, в която сте заедно?

Какво направих?

  Едва сега, когато те няма, осъзнавам колко много държа на теб. Колко ми липсват прегръдките ти, които ненавиждах. Влюбения поглед, с който ме гледаше... и него мразех, но най-много ми липсват целувките, които не ти позволих да ми подариш.

  Отивай си, спечели живота си! Намери онова, което заслужаваш и ако имаш сили, моля те един ден да ми простиш.

Обичам те!