14.01.2008 г., 11:16 ч.

Какво става после 

  Проза » Разкази
1121 0 3
12 мин за четене
КАКВО СТАВА ПОСЛЕ
на мен, на него и на оная тъпа овца
не очаквай нещо да се случи, когато не ти си писал разказа


Имаше трупове навсякъде. Телефонът постоянно звънеше и му съобщаваха, че другите погребални бюра не могат да поемат повече случаи и че той трябва да се погрижи за още 30-40 тела. Той се опитваше да им обясни, че вече и помещението за балсамиране е препълнено и че машината за кремиране работи на пълна пара и не може да бъде повече натоварвана. Опитваше се да им каже, че персоналът не си е почивал и скоро ще му трябват ковчези и за Таня и Лори, ако не напуснат преди да умрат, но хората от другата страна на слушалката сякаш не разбираха и докато той отчаяно спореше, пристигаха още тела. Струпваха ги на пода, в чували с етикети отгоре. Тони ръкомахаше безпомощно, за да отклони странните хора, които разтоварваха телата, но те не го забелязваха. Първоначалната раздразнителност се смени с безпомощност, а безпомощността вече биваше постепенно изместена от ужас. Точно в тоя момент, тъкмо навреме, звънна будилникът и Антонио - 53 годишен погребален агент от Мъртвил (малка агломерацийка край северен Хел)  се събуди, облян в пот. За първи път той оценяваше това тъй просто изобретение – часовника. Явно, че беше сънувал кошмар... или пък просто си спомняше за миналото, когато бизнесът му процъфтяваше. Преди около 5 години не можеше да се оплаче от липса на работа. Хората тогава умираха както винаги са го правели - всеки ден и всичко си беше нормално. Живот, смърт, цикъл, алабала... Тони не ги мислеше тея неща от живота, него като един доста добър бизнесмен, в конкретния случай – погребален агент, го интересуваше главно смъртта. Чисто професионално, но до такава степен се вманиячаваше понякога, че когато видеше минаваща катафалка по пътя, го приемаше за знак на съдбата, че денят му ще е хубав. Ха, това май е единственото странно нещо в живота на неособено привлекателения, леко плешив и застаряващ ерген. Годините обаче минаваха, технологията изведнъж сякаш стигна своя пик с откриването на съвременен модел на философския камък – някво странно хапче, което те вкарваше в невероятни филми и общо взето правеше странно преструктуриране на ДНК, тъй че веднъж глътнеш ли го, няма умиране. Това ново велико откритие противно на очакванията предизвика пик на самоубийствата и депресиите. Хората по цял свят взеха да откачат при алтернативата да живеят вечно и по-лабилните си теглиха кой ножа, кой куршума... Абе стана голяма каша през 2130 и смъртните случаи главоломно се покачваха.Това беше добре дошло за предприемчивия Тони. Той даже въведе новаторски методи при погребването и замрялата идея от 2007 за LCD монитор вместо обикновените паметници, с вървяща на него презентация със снимки на мъртвеца, отново набра скорост. Общо взето “Бързо и качествено” – тъй се казваше фирмата на Тони, доста бързо и качествено трупаше капитал. Това пък от друга страна се отрази и на личния живот на Тони. Той стана един от най-желаните ергени в Мъртвил и всички “млади стари моми”, които не смятаха, че да живееш вечно е лошо, бяха хвърлили едно око на нашия човек. Защото да гледаш в бъдещето точно в тоя момент малко хора го умееха, а още по малко го смятаха за необходимо, но винаги ги има ония дето искат да се презастраховат... пък и веднъж глътнал синьото хапченце, няма на къде...
Причинно-следствените връзки стигнаха до там, че той тръгна на фитнес, вярно че не успя да влезе във форма, но поне раздруса социалните натрупвания, които впрочем бяха от най-дълго с него и го познаваха най-добре. Абе, както се казва: Едни умират, други живеят. Всичко е хубаво, ама когато тия, живите започват доста страшно да намаляват, трябва да се вземат спешни мерки. Тъй мислеше и чичо Сам. Просто мъртвите не могат да плащат данъци. Колкото и абсурдно да изглежда се прие почти смешния закон за забрана на самоубийствата... Хората го приеха като нарушаване на личните права и посегателство над свободата им на избор и даже започнаха да се организират ритуални ала напук масови самоубийства. Това трая около месец, два и когато поредната акция на полицията залови последната доза от некачествената дрога със странни странични ефекти, нещата се поуталожиха и дори потенциалните самоубийци осъзнаха абсурдността на закона. Какво им пукаше на тях, че след евентуалното им самоубийство ще отнемат всички сметки на семейството им до девето коляно, ще унищожат всяка следа за съществуването им, ще... Ама имаше и такива, които пък повече мразеха системата от алтернативата да живеят вечно с нея и приеха хапченцата като начин да си отмъстят за всички прецаквации през вековете и тъй малко по малко процентът на самоубийствата спадна драстично, респективно вече нямаше какво да убива хората и те не умираха. Колко хубаво... или колко лошо? Нас не ни интересува. Важното е, че бизнесът на Тони замираше. Той взе сериозно да се притеснява когато се оказа, че за седмица е погребал едва 1000 души. Погребалните агенти взеха много да се шашкат и даже си организираха международна конференция в Невърланд, южно от Детсити, а някои пък предявиха искове срещу учените, открили безсмъртния хап. На конференцията нищо не можаха да измислят, а и в съда нямаха особен късмет. Явно краят беше близо.
- Как си днес, Тони? – зададе обичайния си въпрос 25 годишната психоложка, която Тони от месец посещаваше. Последен опит “да се върне към живота”.
- Серенити, колко пъти съм ти казвал да не ми задаваш този въпрос! Как мога да съм? Всичко се прецаква... тъкмо бях започнал да стъпвам на краката си и хората ме харесваха...
И тъй, както всеки средно скептично настроен човек би предположил - посещенията не му помагаха особено, най-вече защото той самият беше скептично настроен, пък и му се свидеха парите, които отиваха за “празни приказки”. То не стига всичката тъпотия, ами и отнякъде се появи един индивид – 19 годишна девойка, която се оказа, че му била дъщеря – плод на една от “най-успешните” му връзки от младостта – цяла седмица. С две думи – животът на Тони се превръщаше в тотална сапунка, а той не си падаше по “Чукита”, “Обратите на съдбата” или пък “Обичам те завинаги” – някои от най-култовите сериалки, които в момента се въртяха по телевизията. Всъщност интересното стечение на обстоятелствата с новопоявилото му се дете нямаше да е толкова гадно, ако не се налагаше и за госпожицата да отива известна сума пари. Ужас! Кой би помислил, че погребален агент ще остане без работа?! Ама това е животът в днешно време: очаквай неочакваното. Доста надъбоко се беше замислил Тони, та чак не забеляза един от ония чудновати билбордове “никоганебъдинещастен”, които изникваха от нищото, когато някой изпаднеше в безизходица. Тия изобретения буквално се блъскаха в страдащия ала “пътеводител на галактическия стопаджия” и ако не друго - поне го изнервяха, това пък беше добре, защото го разсейваха. И тоя път “никоганебъдинещастен” имаше доста новаторско решение на проблема на залязващия погребален агент.
Питате се как да спечелите пари? Не ви пука за живота, но не искате и да ви е гадно, знаейки, че смъртта няма да дойде? Писна ви от Земята, Луната, Марс, слънчевата система? Експериментален проект “опознай вселената” набира желаещи за титанично пътуване по неотъпканите пътеки на бъдещето. За повече информация се обадете на представителите ни в НАСА. Тел: 01-767-685-349.
Тони дето се вика направо прегърна идеята. Единственото, което го спираше на тоя етап беше едно чувство. Чувството да изпитваш чувства, подобни на привързаност, едва ли не любов. Човекът се изживяваше като баща. То това добре, ама Фейт трябваше да хапва, да си купува нови дрешки, мани бегай...
Тони набра номера в една петък вечер. Всъщност може и да е било всеки друг ден от седмицата, просто при Тони те не се различаваха. Особено вечерите. Вечер си беше вкъщи и пишеше стихове. Професионално изкривяване, което се проявяваше при погребалните агенти с по-голям стаж. Тишината или допирът със смъртта ли нещо там ги караше да пишат доста лишени от смисъл неща, но повечето си продължаваха за видят какво става после.
Добър вечер. Тук Боб Догс слуша. Ако искате да научите графика на прелитащите летящи чинии натиснете 849870583000, за списък на издирваните бегълци от затвора “Лунна светлина” натиснете 95838705309.... Тони се приготви за дълго слушане и след около половин час чу: Ако желаете да се запишете за ЕПОВ (експерименталния проект опознай вселената) натиснете 847308475043 и точно когато пръстът му натискаше последното 3, на вратата се позвъни. Той с неохота помисли за секунда и остави слушалката.
- Здравейте, търся погребален агент.
- Ха, аз съм, ха.
- Работите ли все още? Вече ходиш лично в 3 погребални бюра и се оказа, че всичките ви колеги са се преориентирали и повечето от тях пишат мемоари. Вие сте ми последната надежда.
- Аз съм последната ви надежда?! Обикновено хората, които идват при мен по работа нямат много надежди..
- Аз имам предвид, че просто няма как да ораганизирам що годе свястно погребение на баща си. Затова вие сте ми последната надежда.
- Баща ви се е самоубил? И сигурно сега нямате пари да платите да го погребат?
- Не се е самоубивал и парите не са проблем.
- Че как е умрял тогава?
- Вижте, не мога да загубя повече време в празни приказки. Кажете, ще бъдете ли мой погребален агент?
От слушалката се чуваше пращене и едва разбираем глас: ако желаете да се запишете за ЕПОВ, натиснете 847308475043... Тони натисна бутона и разговорът прекъсна.
- Изцяло на ваше разположение съм. Какъв ковчег желаете? Имаме обикновени, платинени, инкрустирани...
- По-късно ще уточняваме детайлите. Сега ми кажете кога ще уредите да докарат тялото, за да бъде балсамиран?
- Един, два телефона и ще съм на линия до час.
- А кой ще го подготви? Имам предвид грим и всичките тъпотии, които правите там за да не плашат мъртъвците посетителите на погребенията.
- Сега аз ще ви помоля да не ми се бъркате в работата.
- Добре, беше удоволствие да правя бизнес с вас. И пришълецът затвори вратата след себе си.
- Странен тип. - помисли си Тони. Бизнес? То разбирам аз да гледам на погребването на мъртъвци като на бизнес, ама близките им?! Сигурно се радва, че се е отървал от дъртия...
Тони пак се беше замислил надълбоко, което по принцип не беше съвсем типично за него, но щом ставаше дума за смърт, всичко си беше в рамките на нормалното. Общо взето това неочаквано посещение разпъди доста облаци от главата на Антонио. Той даже леко се подмихна на себе си, казвайки: Все пак умират, мамка му! Това развитие на събитията ясно подсказваше, че пътуването “по неотъпканата пътека на бъдещето” се отлагаше за известно време. Сега обаче идваше друг проблем. Нямаше я нито Таня, нито Лори. И двете бяха станали междупланетарни стюардеси. Това не беше минало през ума на Тони, когато се съгласяваше да погребе човекът. – Едно по едно. – една добра житейска философия, която той напълно подкрепяше и следваше откакто се помнеше. Това означаваше, че първо ще намери кола за трупа. Пусна дългите си връзки и някакси успя да уреди транспортирането на тялото. За целия си дългогодишен опит обаче никога не му се беше налагало да прави каквото и да било с трупове... наистина. Той просто уреждаше административната част. Имаше си хора за мръсната работа. Тоя път обаче трябваше да се оправя сам. Оказа се, че не знае как да прави доста неща от сорта на как да облече вкочанен човек в костюм или от какъв точно грим се нуждае, пък и го беше доста гнус. Мда, не го беше страх, а гнус. По средата на една от операциите по подреждане на косата даже започна да се пита за какво по дяволите са му парите изобщо. Все пак, той още не беше взел онова хапченце и нямаше да живее вечно я! Винаги можеше да сложи край. Обаче после се замисляше за Фейт и му ставаше някак гадно. 19 години от живота и не е бил покрай нея и я е лишил от бащински грижи, а сега обмисляше възможността да се самоубие и да я лиши от малкото пари, които притежаваше. Тези бащински пориви го караха да успява някакси да натика вкочанените крайници в тесните дрехи. Пък в крайна сметка Тони си обичаше работата.
На другия ден в 10 сутринта пристигна Том Од (синът) и попита дали всичко е готово да започне шествието към гробището. С него беше само една жена на средна възраст.
- А къде са останалите? - учуди се Тони. Вие ли сте единствените роднини или хора, на които им е пукало за този човек? Впрочем как му е името? На баща ви?
- Джеймс Блънт. И само аз и майка ми ще го изпратим до вечния му дом. Всички останали са мъртви.
- Мъртви?! Голяма рядкост в наши времена. Нима са умрели от естествена смърт?
- Не ви влиза в работата, но да.
- Значи не са изпили синьото хапченце?
- Не.
- Джеймс Блънт ли казахте? Та това или е огромно съвпадение или баща ви е изобретателя му? На вечния живот? Каква ирония. Да погребвам човека, погребал ме.
- В какъв смисъл ви е погребал?
- Ами откакто хората не умират, нямам работа. Но това не е най-интересното. Защо баща ви е мъртъв?
- Дълга история. Като всичко в живота и тук е замесена жена и тя е пред вас в момента. Има и страх и синьо.
- Говорите ми глупости. Да умреш заради жена (моите уважения госпожо), а преди това да си изобретил синьото хапче? Вие сте го убили заради парите и ми пробутахте трупа без обяснение за да прикрия следите ви. Какъв съм бил глупак...
- Вие ми говорите глупости. Баща ми умря от естествена смърт. До леглото му имаше камара от сини хапченца, но той не понечи. Казваше, че не иска да живее в света, който е създал. После почваше да говори за мама... Но аз лично мисля, че се страхуваше да си протегне ръката.
- Както и да е. Нека приключваме с тази работа.
Те се насочиха към гробищата. Катафалката бавно минаваше през града и децата се събираха около нея като атракция. Погребението не трая дълго. Нямаше и прочувствени речи и сълзи... просто погребение. Том Од плати прещедро за услугите на Тони и той си отдъхна за няколко месеца напред, пък и все пак от време на време се появяваше по някой труп, жертва на убийство и той зароботваше допълнително пари. Междувременно обучаваше Фейт в тайните на занята, защото в друго не беше добър, а и според представителната извадка на на социологическите проучвания, хората склонни към убийство, се и щеше да се повишава, тъй че още имаше хляб в тая работа. Фейт доста бързо се учеше и щеше да стане обещаващ млад погребален агент. Тони най-сетне се успокои и единственото, в което беше сигурен е, че не иска да знае какво става после. Не, че някога го е знаел, просто беше сигурен, че никога не иска да го научава. Докато си мислеше тези и някои други неща, Тони пресече улицата на лилаво (преминаването за НЛО позволено)  и една заблудена чиния го отнесе нанякъде.

© Мери Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Разказът ти е страхотен, обожавам шантави истории... супер!
  • Този разказ е израз на огромната ми на моменти лиготия :Д И май си права на някой от "тъй-тата" :Д ама какво да се прави... :Д
  • хуахуа
Предложения
: ??:??