10.01.2016 г., 20:21 ч.  

Какво съм аз? 

  Проза » Фантастика и фентъзи
793 0 2
4 мин за четене

Размислите на един бивш ангел пред лицето на смъртта. Отново.

 

- … затова, кажи ми, какво си ти?

  Докато кръвта ми изтичаше на земята, кожата на китките ми беше протрита и болезнена от безмилостния допир на белезниците, болката пулсираше в слепоочията ми, ушите ми пищяха, а мускулите ми крещяха от напрежението, единственото нещо, за което можех да мисля в този момент, беше въпросът, който Дяволът ми задаваше. Кой бях аз, какво бях?

  Имаше време, когато бях войник. Имаше време, когато следвах заповеди, подчинявах се сляпо, следвах плана, записан в древни времена от ръката на собствения ми Баща. Имаше време, когато целта оправдаваше всички средства, крайният резултат струваше повече от всеки един живот, дори и моя собствен. В онзи момент, когато се спуснах в дълбините на Ада, за да измъкна една изтерзана душа, го направих единствено защото това гласяха заповедите ми. Много от братята ми изгубиха живота си в тази битка, но за мен, въпреки че скърбях, те бяха допустима жертва в името на Големия план. Бях създаден и възпитан в подчинение, бях инструмент, оръжие в ръцете на Баща си, както мислех по онова време и бях щастлив от този факт.

  Ако трябва да бъда честен, хората винаги са ме интересували. Още от времето, когато видях как онази малка сива рибка пълзи по пустия каменист бряг. Човечеството не се е променило много от тогава, трябва да кажа. Все още правят всичко по най-трудния начин, все още се борят срещу законите на природата, все още не искат да се примирят със съдбата си. През годините имах възможност да наблюдавам много хора, но никого не опознах така, както Праведния, когото въздигнах от вечната гибел. Сега не съм сигурен защо точно той. Може би заради отпечатъка, с който Сиянието ми беляза душата му. Може би защото беше Мечът на Михаил, моят по-голям брат, архангелът. Или може би защото усетих в него нещо различно.

  Сега, като се връщам назад, трябва да призная, че семето на съмнението беше посято в мен дълго преди да срещна Праведния. Но до тогава нямах достатъчно смелост да му позволя да порасне. И така, аз, ангелът Господен, оръжието, Божият инструмент, се превърнах в бунтовник и предател. Превърнах се в това, което презирах от момента на сътворението си, бях сравняван с Падналия, с Носителя на Светлина, който разби сърцето на Баща ми.

  Колкото до него, този, когото въпреки всичко все още наричам свой Баща, новината, че отдавна ни е изоставил, разби моето сърце. Може би това беше последната капка, която преля чашата. И аз бях бунтовник, и бях предател, и бях този, който скъса страниците на големия план на парчета и ги разпръсна на вятъра, оставяйки нищо друго, освен свободна воля и право на избор. Тогава се превърнах в нещо, което беше съвсем ново за мен. Аз бях приятел.

  Бях закрилник. Бях този, който умря, разкъсан на атоми и после съживен отново.

  После войната ме погълна.

  Винаги съм смятал, че дори с отсъстващ Баща, аз имам дълг към Рая и семейството си. Имам дълг към Неговите творения. Длъжен съм да ги обичам повече от всичко друго, както Той беше повелил. Не знам в кой момент всяка жертва стана отново приемлива. Може би, след като вече сам определях собствените си граници, можех също така и да ги огъвам и измествам, както и когато се налага. Продадох душата си. Бях самоуверен и горделив. Бях наивен. Бях лъжец и страхливец. Нараних приятелите си, предадох доверието им, защото мислех, че всичко, което правя, е в името на по-висша цел. Мислех, че съм Бог.

  И за кратко аз бях Бог. По-добър, мислех си, по-справедлив, по-милостив. Но всъщност бях капризно дете, което си играеше с огъня. Опитах се да използвам сили, които не можех да контролирам. Вместо това те контролираха мен. Опустоших дома си в стремежа си да го предпазя. Унищожих Бащините си творения, в стремежа си да бъда техен пастир. Освободих древно зло. И умрях. Отново.

  Върнах се, но не съвсем себе си. И сега съм благодарен за това. Имах шанса да поправя поне малко от злото, което бях причинил на света. Бях лечител, бях луд, бях преследван и ловуван. Бях предател отново, бях този, който изгони ангелите от Рая.

  И най-вече, бях човек. Нищо, колкото и дълго да съм живял, нищо не може да се сравни с това. Мислех си, че разбирам хората. Но всъщност наистина ги опознах, когато се превърнах в един от тях. Познах студа, глада, болката. Познах самотата и страха. Но също така вкуса на храната, утехата, надеждата. Живях като човек. А, да, също така умрях. Отново.

  Е, какво съм аз? Имам Сиянието си, значи не съм човек. Но не съм и ангел. Бях инструмент, бях бунтовник, приятел, предател, Бог, бях мъртъв, бях побъркан, бях човек, бях варварин. Бях много неща.

  Сега съм просто себе си.

© Клара Всички права запазени

Фенфик, може би.

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Защото Е Supernatural Цялото е написано с мисъл за Кас. Затова го смятам за фенфик. Шегата настрана Благодаря!
  • Много интересна история. Хареса ми. Нищо не може да се сравни с това да си човек!
Предложения
: ??:??