perperikon (Пер Перикон) 12 януари 2017 г., 17:37 ч.

Кал и след калта (за конкурса 2.3.) 

497 3 8

   Пушеше в сянката на смърча пред черквата. Сам той беше като сянка. Мършав, с няколкодневна брада, с тъмни кръгове около очите. Войнишкият шинел  висеше на гърба му неестествено широк. Притеснено пристъпяше от крак на крак и чакаше.

   Камбаната  възвести с един единствен звън края на службата. Жените, всичките с черни забрадки, започнаха да излизат една по една от черквата. Някои, носещи букетчета с кокичета и чемшир, свърнаха към гробището. Други бързаха към селото, всяка към своите грижи и тегоби.

   Мъжът  сведе очи. И без да ги вижда, усещаше кòсите им погледи. Погледи, пълни с упрек за това, че единствен се бе завърнал от войната. Той,  който си нямаше никого на този свят - нито родители, нито жена и деца, нито братя и сестри. А техните синове, мъже и бащи бяха оставили костите си по пътищата на войната.

   - Стоенчо, ти ли си това?! – старият свещеник излезе последен от храма – Ела, сине! Ела да те прегърна! Чух, че си се върнал от плен... Побелял си!... Толкова млад...

   Мъжът се наведе и целуна десницата на попа.

   - Върнах се, отче Петре... А защо ли?... Защо не останах там, при другарите си?...

   - Недей така, сине! Грехота е! Само Той горе решава кого да прибере и кого да остави на тази земя... Ела! Ела да поседнем на пейката. Разказвай! Войната свърши. Ето ти се върна, значи и други може да са живи и да те последват.

   - Едва ли, отче... Бяхме в един полк. Които не загинаха на фронта, тифът ги погуби в лагера за военнопленници. Няма други живи от нашето село, отче. Само аз…

   - Ех, Стоенчо...

   Мълчаха, вперили поглед в черната земя в краката си. Мъжът извади смачкан пакет и запалка, направена от патрон, и запали нова цигара.

   - Дойдох при теб да се изповядам, отче. Убих човек...

   - На война всички убиват, сине... Навремето в Сръбско-Българската и аз гръмнах няколко пъти. Може да съм уцелил някого. Да влезем в черквата, да сложа патрахиля...

   - Не, отче! Не за това съм тук. Не търся опрощение от Бога... Той, Бог вече ме наказа, като ме върна в село при черните забрадки на вдовиците и при сираците. От три дни съм тук, а едва днес ти си първият, който ми се зарадва. Знам, че отсега нататък ще срещам само студенина и омраза... Няма с кого една дума да си кажа. Искам като син на баща да разкажа... Какво е било, защо го сторих... Затова дойдох…

   - Стоенчо, сине!... Говори! Ще ти олекне.

   Свещеникът хвана ръката на побелелия млад мъж до него. А той вдигна поглед към синевата на ясното небе. Очите му блестяха. Видимо се пренасяше в едно друго време, на едно друго място.

   - Кал... Войната е кал, отче. С това ще я запомня. Гъста и лепкава кал. Веднъж нагазиш ли в нея, няма измъкване. Няма... Кални пътища, кални палатки, кални окопи, гробове, набързо изкопани в калта... Топовете на англичаните гърмят без край. Снарядите им падат около окопите и вътре в тях. Забил съм лице в калта и се моля следващият да е по-далеч от мен. Но той пада и изригва някъде наблизо. Засипва гърба ми с гъста и топла кал. А кал ли е? И защо е топла? Дали не е парче от някого, който преди час ми е подавал недопушен фас? Не смея да проверя. Лежа по очи и чакам. Чакам следващия снаряд, чакам следващата смърт... Канонадата свършва. Не се изправям. Знам, че англичаните може пак да ударят. Полека-лека мъжете около мен се размърдват. Надигам се. Някой ми подава парче огледало. Поглеждам го. От него ме гледа изцъклен побелял старец. Няма време да го осмислям. Подпоручикът минава в окопа и заповядва да се приготвим за атаката на англичаните. Затъкваме ножовете по манлихерите. Чуваме английските офицерски свирки, после и вика на войниците им. Тогава удрят нашата артилерия и картечници. Англичаните замлъкват. Идва и нашият ред. „Напред, юнаци! На нож! Ура!” – реве ротният. Стотици гърла подемат вика. И се хвърляме напред. Под нас е калта, но сякаш летим над нея... Свистят куршуми, взривяват се гранати, падат другари. Стигаме окопите на англичаните. Скачаме в тях... И тогава го виждам. Лежи в калта и ме гледа уплашено. Мръсен, брадясал. Каската му е паднала встрани, до нея е пушката му. Цветът на косата му е като на морков. Като на току що изваден от земята, кален и мокър морков. Напушва ме смях. А той се пресяга бавно към пушката, взема я и я насочва към мен. Смехът ми си е отишъл. Хвърлям се и забивам щика в гърдите му. И още веднъж. Учуден съм колко лесно влиза. В сламеното чучело по-трудно се забиваше. Рижавият англичанин ме гледа още по-учудено. И сякаш пита „Защо”?... После угасва… Присядам до него. Не мога да откъсна поглед от светлите му очи. Идва Жеко. Затваря очите му, пребърква джобовете му. Подава ми някаква фотография. На нея - голямо семейство. Замръзнали като истукани, вперили погледи в апарата. Мустакат мъж с костюм и бомбе на стол, а около него прави - жена, пет дъщери и син. Синът е моят англичанин. Същите клепнали уши, същата светла коса. Ставам и отивам да повръщам в калта в дъното на окопа...

   - Ех, сине, сине… На война е така. Или ти убиваш, или те теб. Не е грях това… Къде е Англия? На другия край на света! Що търсят англичаните по нашата земя? А ти за България си бил в този окоп. Господ ще ти прости, Стоенчо… Господ ще ти прости…

   - Не мога да избягам от спомена, отче. Нощем сънувам онзи рижав войник. Стоя до него в окопа, мъча се да избягам, а не мога. Краката ми са залепнали за тази гъста кал и не помръдват. Будя се и до сутринта не мигвам… Душата ми е кална, отче. От тази кал отърваване няма! Нито вода, нито сапун може да я измие!

   - Ще мине, сине. Не се измъчвай! Ех… От кал сме направени и на кал ще станем. Но не сме родени да живеем в калта. Ще мине, ще видиш! Ти сега за друго мисли! За живота, който те чака тук.

   - Мисля да хвана към града. Ще продам всичко и ще замина. Къща, ниви. То кой ли и ще ги купи?... Като няма мъже, като няма пари… Тогава просто ще зарежа всичко. Тук не съм нужен никому…

   - Недей така, сине! Нужен си! Ще сбъркаш. Избягаш ли, никога няма да намериш покой. Тук са корените ти. Тук са гробовете на дедите ти. Тук е земята ти, домът ти! Знам, тежко ти е. Срещаш стена от мълчание. Не им се сърди на жените! И те много преживяха през тази война… Не са те посрещнали добре, но ще им мине. Ще видиш!... Казваш, кално ти е на душата... Зима е в душата ти, сине, затова. Нормално е там да е кално. Но след всяка зима идва пролет. Слънцето напича калта и от нея избуяват треви, билки, цветя. Такъв е животът, Стоенчо. След калта винаги идва зеленината на новия живот! Такива ни е сътворил Господ – да срещаме и радости, и неволи. И те се редуват… Питаш ли какво беше тук по турско след въстанието? Мъка, тъмнина, отчаяние… Спасение не се виждаше отникъде. Дете бях, но помня. А после България се възроди от пепелищата. И сега ще стане така. Помни ми думата!...  Ето, пролетта чука на вратата. Тази земя е зажадняла за мъжка ръка. За твоята ръка, сине! Огледай се! Я колко моми има в село. И те са зажаднели за мъжки поглед, за мъжка ласка. Изкъпи се, обръсни се! Изгори този проклет войнишки шинел! Тогава, ще видиш, с друг поглед ще те погледнат жените. Много работа те чака. Не те карам, но ще е добре и на другите да помогнеш. Освен теб и няколко инвалида от предната война, други мъже нямаме… В теб е надеждата да се възроди селото, Стоене!... Че то без надежда може ли? Човек знае и две, и двеста. И с малко може, и с много може, а понякога и без хич. Ама без надежда не може. Загуби ли човек надежда, пиши го умрял!... И без вяра не може, и без любов не може, но надеждата е най-първа и най-важна! Когато има надежда, след нея идва и вярата. А когато има надежда и вяра, идва и любовта. Ти си надеждата, Стоене! Щом ти се върна, щом си тук, ще дойде и вярата, че ще има отново живот и смях в това село! Ще се завърне и любовта в него!... Не си тръгвай, Стоене! Не оставяй хората без надежда! Тук ти е мястото!... Ще си намериш изгора. Ще ви венчая. Ще си родите детенце. Ще направя светото Кръщение. После ще имате и друго, и трето, и четвърто... Ако е рекъл Господ да съм жив, и тях ще венчая. А когато и те си родят дечица, и ти станеш дядо, тогава…  

   Кротко и тихо нареждаше думите си поп Петър, а слънцето се издигаше все по-високо и по-високо. Напичаше селцето, напичаше полята около него, напичаше и двамата мъже на пейката пред черквата. И сякаш някакъв слънчев лъч се стрелна, проби сериозното лице на младия мъж, спусна се към стиснатото му в ледена прегръдка сърце и започна да разлива топлината си в него. Ъгълчетата на устните на мъжа срамежливо се изтеглиха настрани, нещо което не се бе случвало с тях от години.

   - Надежда, отче, казваш… – прошепнаха те.

   Някъде в селото изкукурига петел. Отвърна му друг. Изрева и магаре. Животът продължаваше.

 

* * *

12.01.2017

 

 

© Пер Перикон Всички права запазени

Произведението е участник в конкурса:
Това, без което не можем »

5 място

Коментари:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.

© 2003-2019, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.