Пушеше в сянката на смърча пред черквата. Сам той беше като сянка. Мършав, с няколкодневна брада, с тъмни кръгове около очите. Войнишкият шинел висеше на гърба му неестествено широк. Притеснено пристъпяше от крак на крак и чакаше.
Камбаната възвести с един единствен звън края на службата. Жените, всичките с черни забрадки, започнаха да излизат една по една от черквата. Някои, носещи букетчета с кокичета и чемшир, свърнаха към гробището. Други бързаха към селото, всяка към своите грижи и тегоби.
Мъжът сведе очи. И без да ги вижда, усещаше кòсите им погледи. Погледи, пълни с упрек за това, че единствен се бе завърнал от войната. Той, който си нямаше никого на този свят - нито родители, нито жена и деца, нито братя и сестри. А техните синове, мъже и бащи бяха оставили костите си по пътищата на войната.
- Стоенчо, ти ли си това?! – старият свещеник излезе последен от храма – Ела, сине! Ела да те прегърна! Чух, че си се върнал от плен... Побелял си!... Толкова млад...
Мъжът се наведе и целу ...