Калина

    Тя е художничка. Докосне ли се до четката – пейзажи или портрети не ù се опират.
     Само докато те погледне, за кратко време  портретът е готов – твой близнак. Дори най–дребната гънка е отразена. 
     В повечето случаи поведението ù беше предизвикателно, а чаровността ù неописуема. Дори и  най–прекрасните слова  не са достатъчни да я опиша. 
     Стегнатите ù не големи гърди  и дългите фини бедра, а изобщо цялата ù осанка, възбуждаха мъжките ми страсти. Настройваха ме като инструмент, по–точно като лък за цигулка. 
     Между другото, нейните хобита бяха цигулката, китарата и пианото. Рядко се срещаха толкова дарби на едно място. 
     Картините ù изразяваха дълбочината на човешката душа, аромата и диханието на природата, съчетани с нежността на музиката. 

    Наскоро обеща да нарисува голо мъжко тяло, като ми предложи да ù  позирам. Беше влюбена в мен, дори обожаваше атлетическото ми тяло. Познавахме се от десет години, от които последните две – три пъти седмично нощите ни бяха неразделни. 

     Често пускаше нейни песни, които докосваха и гъделичкаха душата и слуха, докато правихме любов. 
    Имах чувството, че Калина бе съчетание на природна красота, душевно богатство и нежна музика.

     Фините ù  дълги пръсти неусетно сваляха дрехите от тялото ми, а страстните и  въздишки се отронваха като есенни листа и гъделичкаха гърдите ми. 
     Настъпваше моментът, когато бях готов като вампир да захапя нежната ù шия, и да се наслаждавам на екстаза ù. 
След като приключи всичко, дори и в банята, реши да ме нарисува.

    Беше откачалка и лудетина. Лудостта ù  беше невероятна. Въпреки всичко усещаше и улавяше момента като бик за рогата и балансираше нещата. Кръвта ù  вреше като на младо яре. 
     Музиката, изкуството и поезията живееха в нея  и извираха като гейзер. А очите и устните ù в повечето случаи  изразяваха енигматична усмивка. 
    Винаги ме изумяваше с откаченото си поведението.

    Рисуваше ме гол, а тя, в същия вид, с четка в ръка галеше платното и изразяваше всяка гънка на тялото ми. А усмивката   беше енигматична. Очите ù  светеха като две самотни звезди, а устните бяха готови да ме обсипят със словото на желанието. 

     В повечето случаи не обръщах внимание както на поведението, както и на думите ù, а тя се дразнеше от симулациите ми.
    - Такъв непукист си, че ме понякога ме дразниш! – реагираше тя  раздразнена – Що за сърце имаш?
    - Какво му е на сърцето ми?  - попитах с лека усмивка – Сърце като на всички други…
    А тя се дразнеше още повече.
    - Ти какво? Искаш да ме нервираш ли? Май ти е приятно да лазиш по нервите ми!
    Беше почти готова да се разплаче и усетих напрежението в нея.
     - Но, скъпа, моля те! Това, че понякога реагирам така, не означава, че не те обичам. Напротив, осъзнавам много добре и съм убеден, че не мога  без твоето присъствие. Ти си жената, с която бих споделил живота си. 
     - Ти какво? Сериозно ли говориш или…
    - Успокой се! А как искаш да реагирам? Не разбираш ли, че се стремя да балансирам нещата между нас?
    Тя замълча и се замисли.  Пристъпи плътно до мен, прегърна ме и целуна с цялата си страст.
    Имах усещането, че това, което исках, се случи.

©  Николай Пеняшки – Плашков