Живееше в къща. Голяма къща. Нощем щурците пееха. Като на село.
Не живееше постоянно там. През повечето време беше в големия град. Там като фон ехтеше кухо и монотонно друг шум: онзи тих, злокобен и подмолен тътен на заетостта, на парите, на деловия ритъм и на алчността.
Обичаше къщата.
Не обичаше града.
Едното бше свързано с другото – като живота със смъртта. На едното място живееш, на другото умираш. И е странно, че пребиваваш повече там, където животът умира.
– Ще дойда след час! – извика на съпругата си. – Трябва да довърша нещо.
Трябваше да вика силно, защото къщата беше голяма. Навремето искаха да си направят вътрешен домофон, но се отказаха. Чак пък толкова. Вътрешен басейн, вътрешна охранителна система, вътрешно видеоозвучаване, вътрешно... Много вътрешна стана тази сграда. Нали затова беше дом – да чуват звуците на природата, да наблюдават птичките, макар и понякога скришом, през дебелите скъкла на двукамерните словенски стъклопакети, за да не ги уплашат, докато страхливо човъ ...