17.09.2017 г., 7:19 ч.

Калинка 

  Проза » Разкази
3143 19 35
12 мин за четене

     Живееше в къща. Голяма къща. Нощем щурците пееха. Като на село.

     Не живееше постоянно там. През повечето време беше в големия град. Там като фон ехтеше кухо и монотонно друг шум: онзи тих, злокобен и подмолен тътен на заетостта, на парите, на деловия ритъм и на алчността.

     Обичаше къщата.

     Не обичаше града.

     Едното бше свързано с другото – като живота със смъртта. На едното място живееш, на другото умираш. И е странно, че пребиваваш повече там, където животът умира.

     – Ще дойда след час! – извика на съпругата си. – Трябва да довърша нещо.

     Трябваше да вика силно, защото къщата беше голяма. Навремето искаха да си направят вътрешен домофон, но се отказаха. Чак пък толкова. Вътрешен басейн, вътрешна охранителна система, вътрешно видеоозвучаване, вътрешно... Много вътрешна стана тази сграда. Нали затова беше дом – да чуват звуците на природата, да наблюдават птичките, макар и понякога скришом, през дебелите скъкла на двукамерните словенски стъклопакети, за да не ги уплашат, докато страхливо човъркат в тревата и подскачат хаотично.

     Така де, това – хубаво, обаче на клавиатурата му имаше калинка. Вървеше бавно между клавишите. Спокойна. Пречеше му. Трябваше да довърши нещо.

     Сигурно е влязла през горния отвор на прозореца.

     – Каза ли на прислужницата да затваря френския прозорец? – изкрещя пресипнало. Мразеше да крещи. Само вкъщи го правеше. Май наистина им трябва домофон.

     Никой не му отговори. Жена му се къпеше и беше усилила телевизора на максимална степен, за да чува какво се случва в последнияя епизод на най-тъпия филм, който излъчваха в многобройни серии, сериите заплащително прерастваха в сезони, а кагота сезоните се натрупат един върху друг на купчина, приличат на цял един живот. Беше от онези филми, в които винаги се случва нещо достатъчно значимо и важно, за да оправдае липсата на собствен смисъл. Като в сесиите на парламента. Или като политическите сезони.

     Е как сега да пише?

     Опита да я премести. Беше се наместила на буквата „о“ и не мърдаше. Когато усети близостта на ръката му, се сви и замръзна на мястото си. Костенурка. Червеничка, на точки.

     „Дали да не я убия?“, помисли си. Това беше превъзходна мисъл от практична гледна точка. Спомни си, че като дете беше убивал калинка. Нищо, че братовчедката му повтаряше, че точно тази калинка-малинка ще го отведе на мястото, където ще се ожени; увещаваше го да не ѝ причинява болка. Няма що! Ожени се и без калинка. Едва ли тя точно щеше да го доведе до съпругата му, която продължаваше да се къпе дълго на отворена душ-кабина: искаше да дочува онова от телевизора. Там, в този телевизор, някой страдаше. Някой умираше. А друг се радваше. Голям живот кипи в телевизиите вечер.

     – Махни се, калинко! – каза почти ултимативно. – Иначе ще те убия.

     Тя пропълзя до буквата „щ“ и застина там. Провря се в долчинката между два клавиша и притихна.

     Това е да живееш в къща, каза си. Все нещо такова ще се случи. Добре, че пор не е влязъл. Или щурец. И как сега да пиша?

     Обърна клавиатурата наопаки, изтръска я и му се стори, че животинката падна. Така е по-добре.

     „Обичам те, драга!“ – бумтеше гласът на телевизора в стените на голямата къща.

     Този доклад трябваше да бъде готов до утре сутринта. Няма как да го представи в този незавършен вид. Не бива. Ще го вземат за малоумник. За мързеливец. За некадърник ще го вземат. Или още по-лошо – за сухар. Така че по-добре да започва. Дочете последните абзаци, хрумна му как да продължи, погледна надолу и... пак тя.

     Взря се в нея втренчено. Като ненормална беше тази калинка. Съвсем малка. Вероятно беше новородена. Края на септември е. Сега ли се размножават? И защо не се страхува? „Не знае ли, че като натисна „т“ ще я смачкам? Не се ли страхува от буквите? От словото? От пръста ми?“

     Не. Не се страхува. Това е очевидно.

     – Любовта е крясък на мълнии! – събщи дрезгаво и почти пискливо един от героите във филма на жена му.

     – Ти не се ли изкъпа вече? – изкрещя и той.

     – Не още! – чу отдолу. – Недей да шумиш. Пречиш ми да слушам.

     „Калинке-малинке, покажи ми пътя, накъде ще се оженя?“ – все това повтаряше неговата братовчедка, когато ловяха кралски пеперуди в широката запустяла градина на село. „Каква калинка?“, кореше я той. Уж все за пеперуди идваха, а тя само калинки търсеше. Бяха деца. Не мина много време и братовчедката му започна да се омъжва: три или четири пъти, през няколко години. А може и повече, вече не ходеше на сватбите. Трябва да е хванала бая калинки през живота си; той повече търсеше пеперуди. Беше царят на пепепудите. Улавяше ги за крилата, докато смучеха нектар от цветята, после ги пускаше. Обикновено установяваше, че вече има достатъчно от този вид в своя пеперуден хербарий. „Нека бъдем снизходителни към природата!“ – това трябва да е значела неговата благосклонност. Но тогава не го е осъзнавал, защото благосклоността не е вродена. Поведението е такова. Просто преценяваше, че е глупаво да има по два екземплара от един вид. Плюс това кралските пеперуди бяха много лесни за хващане. Може би трябваше да обясни още тогава този свой извод на влюбчивата си братовчедка, та да не хваща цял живот едни и същи калинки, които да ѝ показват пътя към едни и същи мъже, с които после трябваше да се развежда.

     Успокои се калинката. Започна да обикаля наоколо, слезе от клавиатурата, мина напряко през бюрото и се спря пред ръба. Вероятно ще отлети. Това е добре. Може вече да пише. И започна.

     „Въпросът за демографските сривове произтича не толкова от липсата на способност у...“

     Разбираше от демография. И разсъждаваше, че по света, а понякога и у нас, мнозина разбират от размножаване, но малко хора – от демография. Ставаме все по-малко хора и все повече население. Дори някои историци и изследователи твърдят, че важно е жизненото пространство, територията, а не населението, което я обитава. Е, ще докаже обратното, като използва доводи от същото това жизнено пространство, което е винаги недостатъчно, щом животът в него е изкривен, невъзпроизводим.

     Калинката се върна и започна да обикаля около клавиатурата.

     Жена му най-сетне излезе от банята с вечния огромен тюрбан или пешкир около главата си и дори благосклонно намали звука на събитието, което следеше. Това му помогна. Трябваше му още малко време. Докладът му щеше да разбуни духовете; но все пак ще удари рамо на някои съществени изводи относно връзката между раждаемостта и спокойствието; между житейското благонравие и плодовитостта.

     Нямаше как да продължи обаче. Калинката застана на буквата „а“. А без тази буква нищо не става.

     Това са рисковете да живееш в къща.

     Свали очилата. Отказа се да убива. Нека живее. „Калинке-малинке...“

     Неговата братовчедка все казваше, че е щастлива и влюбена. Трябва да ѝ се обади някой ден. Сигурно вече е съвсем луда от щастие. Щом вярва на калинки. Не я беше чувал седем-осем години, че и повече.

     Изми се набързо и легна до жена си. Телевизорът вече бе без звук и служеше за нощна лампа. Миришеше толкова хубаво, това красиво създание до него. Добре беше, че си лягаха рано. Че си легна с нея. Утре може пък да успее да довърши. Докладът си заслужаваше труда. Няма значене дали заради него ще го повишат или ще го сатаниризат. Просто щеше да изложи мислите си спокойно – честно, откровено. И щеше да се почувства добре.

     Пак се сети за малката червеничка досадница на клавиатурата. Сигурно вече спи върху буквите. Никога досега не му се беше случвало калинка да му гостува по този начин. Да съучаства в писането на доклада. Едновременно да му пречи и да го насърчава. Странна животинка.

     Заспа. Когато се събуди, меката коса на жена му беше под възглавницата. И главата ѝ беше там, отдолу. Той имаше хубава жена. Винаги спеше не върху, а под възглавницата. През лятото това беше единствената ѝ завивка. Завеяно момиче. Самотно. И загледано във филмите. Те вероятно също бяха някаква възглавница, за да се скрие под нея. От нещо. Да не чува. Да не вижда.

     Е, такъв е животът. Хора всякакви.

     Кафето от домашната машина е отвратително. Но става. Прозя се. Разтвори пердетата, отвори прозореца. Пое дълбоко въздух. Какъв ли е този сезон? Няма дъждове. Значи не е есен. Ама и лято не е. Няма значение. Нека довърши доклада, докато е време.

     Мониторът се е изключил сам през нощта. Спокоен е компютърът, не жужи. Помоли се – на кого ли? – дано да не са спирали тока през нощта, защото забрави да съхрани написаното. Пак ще се провали в службата. Докладът му беше важен. Не е кой знае какво, но винаги е знаел, че раждаемосттта и демографските пробеми имат един корен. И това е коренът на...

     Появи се хоризонтална лента и мониторът светна. Всичко беше запазено. Като в сейф. Текстът си беше пълен. Сложи очилата.

     И се облещи. Разтърка очите под стъклата. Снощи, преди да си легне, беше написал без да знае, сигурно докато е бягал по клавишите от бързите крачета на калинката, думата

ЛЮБОВ

     С главни букви. По средата на екрана. Между изреченията. Вмъкната дума. Помпозна. Неуместна за научен доклад. Но дали?

     Не я беше изтрил. Напротив. Стоеше гордо в центъра на на текста и събираше целия смисъл на написаното. Никога не пишеше с големи букви, дори когато знаеше, че пасажът е важен. Калинката стоеше като точица на това място на екрана и не мърдаше. Беше чела цялата нощ. И бе заспала точно върху тази думичка. Намерила си беше най-хубавата възглавница.

     Изведнъж се досети: „Значи не е умряла. Само спи.“ Прииска му се да ѝ благодари. Стана и се върна в леглото, за да целуне момичето под възглавницата. Докладът му се стори напълно завършен.

© Владимир Георгиев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря, Таня.
  • Хубаво пишеш!
    Поздравления!
  • Благодаря, Силве. Благодаря, inara, Ивита.
  • Харесвам този разказ и пак ще го кажа, не е лесно да се пише с такава лекота и едновременно да се говори за важните неща в живота, без излишен възторг, сценарий, та чак и неочакван край. И откога, неочакваният финал е условие един разказ да бъде добър? За мен това са отживелици. И изобщо не смятам, че има определени рамки за добро писане. Смисълът на думите без съмнение на всеки влияе по различен начин. И не разбирам защо трябва на всички да се харесва определено произведение. Един харесал, друг - не, нищо ново под слънцето. Не е и новост някой да вика силно, за да го забележат. Нито да обижда и вмъква теми, без връзка с разказ или стихотворение, под които коментира. Ивита, ако това е твоята правораздавателна система и изобщо, ако това е критиката ти към разказа, аз не я разбрах, като такава. И като цяло, грубото ти отношение не мога да го свържа, с онова което съм чела от теб. Не усетих и смислените ти думи. Видях само едно ядосано и сърдито момиче. Съжалявам.
  • ПарвенЮ се пише с ”Ю”, само че някои хора цял живот не усещат смисъла на думите, а се хващат за правописните грешки по неволя... Като прявораздивателната ни сиатема- защото нищо не може. Стои по бюрата. Натиска ги с тумбака си и се моли да не я уволнят.
    А ние плащаме некадърщината ѝ. Да, парвеню е с „ ю ”!...Нещо за съдебната система в защита?...
  • Благодаря, Петре. Аз рядко коментирам тук (с какво право?), но чета от време на време. И нямам високо самочувствие, както вероятно смятат други. Понеже няма защо. Опитвам се да пиша. Понякога. Благодаря, че го разбираш.
  • Оцених по съвест, както пише под звездичките след разказа. Оцених детайлите и картината като цяло. Защото разказите са картини.

    П.С. Парвенушки е разказът, разбира се. Затова и ми хареса, понеже и аз съм от парвенутата, на които не им пука за популярността и са вечно здрави.
    👍
  • Благодаря за коментарите, ЕйКей, Ивита ("парвенушко" така ли се пише? чия е правораздавателната Ми система? и каква е ролята й? трябва ли да има роля? в какво?). Ще бъда здрав! Аз съм отдавна в този сайт и по тази причина не търся популярност, още по-малко - близост, одобрение или приятелство. Нали идеята е да споделяме? Още веднъж - благодаря.
  • Умилително! Та чак до безкрая на сълзите ми! Кога най- сетне правораздаваделната Ви система ще си влезе в ролята? Парвенушко въведение в разказа и никаква изненада. Нагледахме се. Ни
    аква изненада. Съжалявам , но не ми хареса. Бъдете здрав!
  • Ние не остаряваме, Силве. Нас ни състряват. Благодаря ти.
  • Доста време е минало - две години, радвам се че пишеш - сега. То е ясно, че всички остаряваме, поне да е красиво 😉.
  • Благодаря, Силве. Разгледах нещата си в сайта. Май съм писал много.
  • Пак си го прочетох. Много е хубав.
  • Благодаря, Мария Николова, Мария Панайотова, Марко, Величка.
  • С уважение!
    Литатру
  • Трябва ли да ни посети калинка на клавиатурата, за да се замислим за ценностите в нашия живот? Много силен разказ ! Поздрави !
  • " Много вътрешна стана тази сграда."!!!!!!!!
    Колко много казваш с това! Думите те обичат, впрочем, взаимно е, затова разказваш увлекателно! Благодаря!
  • Харесах ! Идеята, начина на последовстелното мислене, действията , заключенията!
  • Благодаря, Люси, dreamsinrhymes, Люба, Ирена, Димитре, Нина.
  • Харесах!
  • Страхотен разказ! Поздравления!
  • Толкова често не мислим за най-важното!
  • Страхотно!
  • Много ми хареса стила ви на писане! Страхотно!
  • Хубав разказ. Мисля, че всички сме малко завеяни, но по различни начини. Неочакван и хубав край. ЛЮБОВ!!! Синът ми като 3-4 годишен видя настъпена калинка на тротоара и поиска да извикам полиция, че някой я е убил. Казах му че за калинка не се вика полиция и ме попита "Защо? Нали и тя е искала да живее?" Накара ме да се замисля за живота...
  • Благодаря ви.
  • Подсъзнателно ръцете пишат думата Любов
    и подсъзнателно тя винаги е била там...
    Чета те с интерес!
  • Разказ, голям като Живота...
  • Отначало ми бяха супер странни всичките ти разкази, Влади. После лека полека започнах да ги разбирам. Обожавам късите ти изречения! Неизчерпаем си! Каква енергия за писане имаш само! И то не какво да е да напишеш, всичко е много дълбоко. Чета те
  • На това се казва: наистина хубав разказ, написан с ЛЮБОВ. Браво!
  • Много е,приятно да четеш доказани автори. Красотата на живота и смисъла винаги е,в малките.. защо не и калинки ,.показващи ни пътя навътре в самите нас!.
  • Много ми хареса! За момент забравих, че чета и се пренесох в сюжета. 😊
  • Натрупването на проблеми има решение: ЛЮБОВ!
  • "Зявеяно момиче. Самотно."
    Докато четях разказа ти, в съзнанието ми се появи твърденито, че самотата е естествено състояние на духа и човек не е самотен само когато е влюбен.
    Много хубав разказ!
Предложения
: ??:??