Каменната гора

Сед­нал в ка­руч­ка­та, ко­я­то се кла­те­ше по ка­ме­нис­тия пла­нин­с­ки път, ста­ре­цът пушеше мъл­ча­ли­во по­жъл­тя­ла­та си лу­ла. Под про­вис­на­ла­та пе­ри­фе­рия на шапката тъж­ни­те му очи се взи­ра­ха сред ство­ло­ве­те на ве­ков­ни­те ня­ко­га, се­га вка­ме­не­ни

дървета, с на­деж­да­та да от­к­ри­ят до­ри ис­к­ри­ца жи­вот, но ос­вен вди­га­ща­та се пепел под ко­пи­та­та на ко­ня и ко­ле­ле­та­та, ни­що дру­го не на­ру­ша­ва­ше по­коя на­о­ко­ло. Зад не­го не­що пом­ръд­на и той бав­но обър­на гла­ва. Сред нат­ру­па­ни­те ко­жи се показа бледо ли­чи­це и ед­но мно­го ти­хо дет­с­ко глас­че по­пи­та:

   -Стиг­нах­ме ли ве­че, дя­до?

   -Да. – От­вър­на старецът и пог­ле­дът му се плъз­на встра­ни. Хла­пе­то се пона­диг­на и се ог­ле­да на­о­ко­ло. Трес­ка­ви­те му очи се раз­ши­ри­ха за миг от учуд­ва­не и то развълнувано от­но­во за­пи­та:

   -Как­во е то­ва мяс­то? За­що дър­ве­та­та са от ка­мък?

   Ста­ре­цът всмук­на дъл­бо­ко от лу­ла­та си, за­каш­ля се из­диш­вай­ки лю­ти­вия дим и отвърна с дрез­га­вия си глас: 

   -Пре­ди вре­ме се на­ри­ча­ше Стра­на­та на джу­д­же­та­та, но се­га… Ня­ма име... каменна го­ра! 

   -Джу­д­же­та ли жи­ве­ят тук? – Детски­те очи се стрел­на­ха с на­деж­да сред каменните дъ­не­ри. – А те няма ли да могат да ме излекуват?

   -Не… – Под шап­ка­та две съл­зи се от­ро­ни­ха по наб­раз­де­но­то от дъл­бо­ки бръчки лице на ста­ре­ца. – Тук отдав­на ве­че ня­ма джу­д­же­та… Ни­що ня­ма...  ос­та­на­ха само камъни... Ля­гай се­га и се за­ви­вай!

   -А какво се е случило с джу­д­же­та­та? – Де­те­то не спи­ра­ше да пи­та, но се сви послушно сред ко­жи­те. Ста­ре­цът прег­лът­на съл­зи­те си и от­вед­нъж за­го­во­ри:

   -Ня­ко­га в та­зи пла­ни­на жи­ве­е­ше ма­гьос­ни­ца­та Еме­ра. Мал­ци­на са я виж­да­ли и са оставали жи­ви…

   -Ти виж­дал ли си я? – Хла­пе­то от­но­во се по­на­диг­на, а ста­ре­цът го пог­лед­на с тъжните си очи, ръ­ка­та му по­га­ли ро­ша­ва­та гла­ви­ца и от­вър­на:     

   -Да! Хай­де ля­гай! Виж­дал съм я и съм раз­го­ва­рял с нея, а виж ме, още съм жив. – Мъ­жът тъж­но се ус­мих­на и бав­но про­дъл­жи раз­ка­за си: – По оно­ва вре­ме бях млад и си­лен и чес­то пъ­ту­вах по раз­лич­ни зе­ми. Ед­на нощ зам­рък­нах сред та­зи планина и останах да но­щу­вам… хей там, под он­зи връх и то­га­ва я ви­дях... Еме­ра. За­па­лих огън да се сгрея, а тя ся­каш из­п­лу­ва сред дър­ве­та­та. Сто­е­ше и ме гле­да­ше пра­во в очи­те и пог­ле­дът и ме ома­гьос­ва­ше. Опи­тах да се из­п­ра­вя, но ръ­це­те и кра­ка­та ми ка­то да бяха ста­на­ли от оло­во. И то­га­ва се по­я­ви­ха и най-стран­ни­те съ­щес­т­ва, ко­и­то чо­век може да си пред­с­та­ви – джу­д­же­та­та – мал­ки чо­ве­че­та, об­ле­че­ни в пъс­т­ри дреш­ки. Надничаха зад камъните и ме наб­лю­да­ва­ха с лю­бо­пит­ни­те си очи и ако ти ка­жа, че не се стра­ху­вах малко, зна­чи да те из­лъ­жа! Ис­ка­ше ми се да ско­ча и да из­бя­гам, но не можах да пом­ръдна и клеп­ка­та на око­то си.

   Еме­ра тръг­на към мен, бе­ше при­каз­но кра­си­ва, а джу­д­же­та­та ме на­о­би­ко­ли­ха и изпълниха ця­ла­та ка­мен­на по­ля­на. Гле­да­ха ме и мъл­ча­ха, а аз ни­що не раз­би­рах, докато Еме­ра не за­го­во­ри:

   -Тук е све­ще­но мяс­то за нас и бо­го­ве­те ни из­б­ра­ха теб, за чо­ве­ка, кой­то да ни из­ба­ви от… зло­то. Доб­ре до­шъл в Стра­на­та на джу­д­же­та­та. – Ка­за мо­ми­че­то.

Ед­ва то­га­ва за пръв път ус­пях да про­мъл­вя:

   -Коя си ти? – а тя от­вър­на:

   -Еме­ра. Ма­гьос­ни­ца­та Еме­ра. Гос­по­дар­ка­та на пла­ни­на­та. – Джу­д­же­та­та гле­да­ха ту нея, ту мен и по очи­те им раз­б­рах, че не раз­би­рат ни­то ду­ма от оно­ва, ко­е­то го­во­рим.

   -Ти си… Мно­го кра­си­ва! – Из­тър­сих глу­па­во, а Еме­ра се нам­ръ­щи. 

   -Чуй ме! Жи­ве­ех­ме тук, не­о­без­по­ко­я­ва­ни от ни­ко­го. На ни­ко­го не при­чи­ня­вах­ме зло и бях­ме щас­т­ли­ви, пре­ди да се по­я­ви чу­до­ви­ще­то. То опус­то­ши пла­нин­с­ки­те па­си­ща и по­се­ви­те ни. Раз­п­ръс­на ста­да­та и раз­ру­ши до­мо­ве­те ни. След стъп­ки­те му ос­та­на­ха са­мо раз­ру­ше­ния, бол­ка и… ка­мъ­ни. Но най-ло­шо­то е, че пре­съх­на из­во­ра с вълшебната во­да, от ко­я­то чер­пех­ме на­ша­та си­ла – лю­бов­та и се­га ни очак­ва са­мо едно – смърт… За­що­то ако ня­кой ня­ма лю­бов, той все ед­но е мър­тъв – чо­век или звяр, джу­д­же или ма­гьос­ник, ако ня­ма лю­бов, мър­тъв е! Мо­ля те, по­мог­ни ни…

   -Как бих мо­гъл да ви по­мог­на аз, чо­ве­ка, щом ти, ма­гьос­ни­ца­та не си ус­пя­ла?      

   -Мо­я­та ма­гия – Еме­ра на­ве­де гла­ва – ома­гьос­ва са­мо оне­зи, ко­и­то но­сят лю­бов в сърцата си, а сър­це­то на Чу­до­ви­ще­то е от ка­мък, ка­то всич­ко на­о­ко­ло…

   -Как­во тряб­ва да сто­ря? – По­пи­тах аз, не съв­сем си­гу­рен в оно­ва, ко­е­то се гот­вех да из­вър­ша, а тя ми от­вър­на:

   -Убий го, про­го­ни го... Из­ба­ви ни от не­го!

*   *   *

   Ко­га­то зас­та­нах пред пе­ще­ра­та, в ко­я­то се кри­е­ше звя­ра, от­вът­ре ме лъх­на смрад. До­чух злоб­но­то му ръм­же­не, ко­ле­не­те ми тре­пе­ре­ха и аз ед­ва наб­рах сме­лост да пристъпя. Не­що се хвър­ли вър­ху ми и за­поч­на да ме раз­къс­ва със зъ­би и нок­ти по-остри от сто­ма­не­но­то ос­т­рие на но­жа, кой­то стис­ках в тре­пе­ре­ща­та си ръ­ка. За­мах­нах и сто­ма­на­та се за­би в зло­вон­но­то тя­ло. Бях из­гу­бил пред­с­та­ва за вре­ме­то. За­би­вах отново и от­но­во но­жа, а зъ­би­те се впи­ва­ха и нок­ти­те раз­къс­ва­ха тя­ло­то ми. Усе­щах ми­риз­ма­та на кръв, мо­я­та и на звя­ра, ко­я­то пок­ри­ва­ше тя­ло­то ми, а пос­ле съм загубил съз­на­ние и по­ве­че ни­що не пом­ня.

   Щом дой­дох на се­бе си се ви­дях лег­нал на вхо­да на пе­ще­ра­та. Ня­къ­де над мен се про­цеж­да­ше во­да и ка­пе­ше по ли­це­то ми. Озър­нах се. От чу­до­ви­ще­то ня­ма­ше и следа. Ни­то от кръв­та. Ни­то от ра­ни­те ми. Из­п­ра­вих се и из­ля­зох на­вън. Ни­що не ме бо­ле­ше, но от Еме­ра и от джу­д­же­та­та ня­ма­ше и сле­да.

   Ста­ре­цът за­мъл­ча. Ед­на тъж­на ус­мив­ка про­пу­ка бръч­ки­те по ли­це­то му, а де­те­то нетърпеливо по­пи­та:

   -Как­во ста­на пос­ле, дя­до? – Но той про­дъл­жа­ва­ше да мъл­чи. – Дя­до!

   -А, да, пос­ле… – Ся­каш съ­бу­ден от сън ста­ре­цът ти­хо про­дъл­жи. – За­гу­бих всич­ко. Оже­них се, пос­ле се ро­ди ба­ща ти, а след то­ва и ти... Пос­ле всич­ки ум­ря­ха и останахме са­мо два­ма­та с теб са­ми, а ето се­га и ти си бо­лен… - Де­те­то се за­каш­ля и едва успя да про­ду­ма.

   -Жа­ден съм. – Мъ­жът опъ­на юз­ди­те и кон­че­то умо­ре­но спря. После из­мък­на от някъде една гли­не­на ку­па и се за­гу­би сред ка­мен­ни­те ство­ло­ве на дър­ве­та­та. Не беше ид­вал от тол­ко­ва мно­го го­ди­ни, а около него ни­що не се бе про­ме­ни­ло – ска­ли­те, пла­ни­на­та, ка­мъ­ни­те… Вле­зе в пе­ще­ра­та. Во­да­та все та­ка се про­цеж­да­ше сред скалите и той пос­та­ви гли­не­ния съд точ­но там, къ­де­то кап­ки­те об­ра­зу­ва­ха мал­ка вдлъб­на­ти­на в зе­мя­та.

   Де­те­то не бе пом­ръд­на­ло сред ко­жи­те и той го прих­ва­на неж­но и доб­ли­жи ку­па­та към ус­т­ни­те му.

   -Си­пах ти от жи­ва­та во­да. – То от­пи жад­но и за миг крех­ко­то тел­це пот­ръп­на и се отпусна в ръ­це­те му. Ста­ре­цът пов­диг­на гла­ви­ца­та му, но де­те­то се ус­мих­ва­ше ти­хо, уне­се­но в сън. Пог­лед­на во­да­та и на свой ред под­не­се ку­па­та към ус­т­ни­те си. Жад­но от­пи.

   Ся­каш огън из­го­ри гър­ло­то му. Тя­ло­то му се прис­ви и той се стро­по­ли на зе­мя­та. Бол­ка­та бе не­тър­пи­ма. От очи­те му по­те­ко­ха съл­зи.

   Пос­те­пен­но, мно­го бав­но, бол­ка­та от­с­тъ­пи мяс­то на топ­ли­на­та, ко­я­то се раз­ля по тялото му. Сър­це­то му за­би учес­те­но и мъ­жът бав­но се на­диг­на. Гър­ди­те му равномерно пов­ди­га­ха тяс­на­та дре­ха. Вдиг­на дла­ни към очи­те си и ви­дя ръ­це­те си, сил­ни и усе­ти си­ла­та в мус­ку­ли­те си. Ня­как­во чу­до бе вля­ло про­лет във ве­ни­те му и раз­ру­ши­ло бен­то­ве­те на вре­ме­то и се­га бе млад. Млад! Та­къв, ка­къв­то бе ня­ко­га, както то­га­ва… и усе­ти бол­ка­та в гър­ди­те си, там къ­де­то учес­те­но и сил­но кън­те­ше сър­це­то му, и та­зи бол­ка бе по-сил­на от она­зи дру­га­та на грох­на­ло­то му тя­ло, на годините... За­що­то бе бол­ка­та по всич­ко, ко­е­то ве­че бе­ше из­гу­бил.

   -Ти по­бе­ди! – Спом­ни си ду­ми­те на Еме­ра, ко­и­то бе ка­за­ла мно­го по-къс­но, и ко­и­то не бе ка­зал на де­те­то – По­бе­ди чу­до­ви­ще­то! Вър­на ни пла­ни­на­та, ма­кар и раз­лич­на. Вър­на ни сво­бо­да­та и се­га ние зна­ем це­на­та и. Про­го­ни чу­до­ви­ще­то, но то ни­ко­га няма да ти прос­ти, че вяр­ваш в нас. Се­га си сво­бо­ден, сво­бо­ден от всич­ко. Мо­жеш да ос­та­неш тук, а мо­жеш и да си тръг­неш…

   -Къ­де да оти­да?

   -Къ­де­то по­же­ла­еш.

   -Как­во ще вър­ша?

   -Как­во­то по­ис­каш.

   -Сам съм…

   -На­ли ви­на­ги си ис­кал да бъ­деш сво­бо­ден?! Се­га си сво­бо­ден, а сво­бод­ният чо­век е сам. За­що­то е си­лен. Мно­го по-си­лен от дру­ги­те. И до се­га бе­ше сам, за­що­то по­вяр­ва, че се нуж­да­ем от теб, то­га­ва ко­га­то ни­кой не вяр­ва­ше, че ни има… А тук и сега имаш нас... Ще ос­та­неш ли?

   -Не! – Бе от­вър­нал и я бе­ше по­пи­тал: – Ка­жи ми, как­во се слу­чи с чу­до­ви­ще­то?

   -Вър­на се в своя свят, с гра­до­ве от ка­мен­ни къ­щи… Не оти­вай там!  

   Но той си бе тръг­нал.

*   *   *

   Мъ­жът плъз­на очи в стра­ни. Взи­ра­ше се сред сту­де­ни­те ка­мен­ни ство­ло­ве, ся­каш ди­ре­ше не­що. Ко­га­то ги све­де, пог­ле­дът му по­пад­на вър­ху гли­не­на­та ку­па. В нея бяха ос­та­на­ли са­мо ня­кол­ко кап­ки во­да и той ги по­си­па по зе­мя­та и ка­мъ­ни­те се превърнаха в тре­ва. Ус­мих­на се и се от­п­ра­ви към пе­ще­ра­та. От­но­во на­пъл­ни ку­па­та и нап­ръс­ка ед­но от ка­мен­ни­те дър­ве­та… и още ед­но, и още ед­но… Дър­ве­та­та свличаха от се­бе си ка­мъ­ка, кой­то се прев­ръ­ща­ше в тре­ва, пти­ци, пе­пе­ру­ди и цве­тя, и го­ра­та ожи­вя. Той гле­да­ше сил­ни­те си ръ­це, мла­до­то си тя­ло, дър­ве­та­та и не мо­же­ше да се на­си­ти. Ка­мен­на­та го­ра я ня­ма­ше. Чу­до­ви­ще­то бе от­не­ло лю­би­ми­те му хо­ра, но не бе от­не­ло сър­це­то му. Пла­ни­на­та бе ожи­вя­ла и пе­е­ше с гла­со­ве­те на пти­ци­те Песента на жи­ви­те, а тя бе­ше пе­сен­та на лю­бов­та... за­що­то ед­но де­те, ня­къ­де там спеше и се ус­мих­ва­ше в съ­ня си.

   -Ня­ма ли да ни за­поз­на­еш? – Мъ­жът не се обър­на, но ус­мив­ката оза­ри ли­це­то му, когато от­вър­на.

   -Здра­вей, Еме­ра! Той те поз­на­ва… И ве­че тук, с мен, в на­шия свят...