Глава I

Разпределението (откъс)

          Въпреки че приятели и познати се шегуваха с пословичната му разсеяност, Луис помнеше пътя до библиотеката. Имаше достатъчно време, затова предпочете да отиде пеша. Все още не го напускаше смазващото усещане за безпомощност, породено от пътуването му в Тунела. Задължителният шлем, който нахлузваха на пътниците, го караше да се чувства като осъден на смърт. Казваха, че било част от системата за сигурност, но според Луис целта беше пътуващият да изгуби представа за време и пространство. Той не държеше на гледката, но тъмнината, в която трябваше да пътува, го подтискаше.

          Излезе на улицата, която свързваше Тунелния център с града. Беше пешеходен проход, който почти никой не използваше. Поддържаха го заради спортуващите, които въртяха километрите си тук, а също и като аварийна връзка към града. Проходът вървеше успоредно на основното трасе, малко встрани от него и едно ниво по-ниско, така че персоналните кабини прехвърчаха някъде отгоре, без да смущават хода и мисълта на Луис.

          Стори му се странно, че по-голямата част от живота му е преминала в преследване на една идея. Бяха я започнали с Оливър година преди завършване на общото им образование, когато в златистата коса на Луис не се прокрадваха сребърни нишки, а вместо сегашната козя брадичка лицето му беше украсено с едва наболи мустаци и халка на лявата ноздра. Тогава вярваха, че ще имат възможност да довършат проекта си заедно. Разпределителните комисии обаче бяха отредили друго.

          Луис замина за Да Винчи с едно голямо разочарование в сърцето си. Трябваше да отдаде заслуженото на Сола, която съхрани вярата му, че един ден те с Оливър все пак ще довършат започнатото. Завърши математическото си образование и остана в Академията да преподава, тъй като това беше начинът да има време за собствените си проучвания. Оставаше до късно в кабинета, ровеше из безкрайните бази данни и неусетно бе разширил обхвата на търсенията си – все по-често се обръщаше към исторически източници с ентусиазма на първооткривателя. Всичко приключи с това, че Луис се дипломира и като специалист по древна история в Академията. Предвкусваше шока на приятеля си, когато разбереше, че многообещаващият математик Луис Варан бе станал историк. Трябваше да се признае, че някога Разпределителната комисия бе избрала правилното място за него. Със сигурност щеше да бъде добър програмист. Теоретикът в него обаче надделяваше.

          Шумът се появи внезапно. Сред весели крясъци и подвиквания десетина тинейджъра се носеха срещу му като досадна звукова вълна. Приближаваха достатъчно бавно, за да успее да ги огледа. Две атлетични хлапета се бяха покатерили на балонни кокили, а останалите кръжаха около тях с механични ролери. “Сигурно са зрелостници. Завършили са занятията и сега очакват Разпределението”.

          Луис неусетно се усмихна, припомняйки си бесните купони, които той и неговите приятели бяха правили на прага на сериозния си живот. Изглежда нищо не се беше променило – поне за учениците. Дали и те очакваха с трепет къде ще бъдат изпратени? Дали и между тях щеше да има тъжни и разочаровани лица?

Не можа да продължи мисълта си, защото две от деленията на едната кокила внезапно се стопиха и якият младеж полетя напред, стоварвайки се с пълна сила върху слисания пешеходец.

─  Къде зяпаш, бе старчок? – бе последното, което историкът чу, преди да изгуби съзнание.

          Екипът за бързо реагиране трябва да бе пристигнал незабавно, защото когато отвори очи, вече лежеше на походната носилка с дихателен апарат на лицето, а злополучният хлапак събираше остатъците от кокилите си. Встрани от него другите приглушено отговаряха на задаваните им въпроси.

          Луис внимателно се огледа – наоколо нямаше роботи. Групата, пристигнала на местопроизшествието, се състоеше само от хора. Двама от тях разпитваха младежите, един проверяваше записите от близките камери, а четвъртият се суетеше около носилката. Когато видя, че пострадалият е буден, той се опита да установи контакт:

─  Здравейте! По-добре ли се чувствате вече?

          Луис потвърди с леко кимване и  мигане на очи.

─  Няма от какво да се притеснявате – продължи спасителят му. – Няма нищо счупено – нито отвън, нито отвътре. Ще ви помоля да ми кажете, ако главоболието ви не премине докато стигнем града. Или ако почувствате каквото и да било неразположение.

          Луис отново кимна. Изказването на човека от екипа за бързо реагиране изглеждаше необмислено – хем нямало място за притеснения, хем очакват... хм, някакви неразположения. “Дано само не проваля срещата” – помисли си Варан. Толкова дълго се беше подготвял за нея. Последните месеци преди заминаването беше зает почти изцяло със систематизиране и запис на всички данни и всички изчисления, които беше направил. Не твърдеше, че е открил решението, но се надяваше след като Оливър ги погледне да успеят да извлекат полезното зрънце информация.

          Огледът на място беше приключен, защото някой от екипа бе извикал микробуса. Качиха първо хлапетата, накрая много внимателно и самия Луис. Той отново бе затворил очи, но този път беше буден. Младежите разпалено спореха помежду си:

─  Винаги си бил непохватен, Крас – нервничеше властен женски глас. – Не можа ли да паднеш в другата посока?

─  Защо, Мери-Ан? Мислиш, че ако бях политнал наобратно, нямаше да ни приберат с тази кутия? – избоботи в отговор набеденият.

─  Мисля, че щеше да изпочупиш само собствения си скелет, за който никой не би съжалявал. А сега, щом си толкова отворен, ще ти съставят досие. Земно досие. Знаеш ли какво означава то?

─  Какво ме интересува, след като не смятам да се връщам повече на тази недоклатена планета с всичките ù префърцунени процедури!

─  Може да ти се наложи, знаеш го – намеси се трети глас. – Тогава в картата, която получаваш при кацане, ще бъде записано, че някога си причинил произшествие и ще имаш ограничен достъп за разни неща. Когато баща ми чакал тук за прехвърляне между две индустриални луни, се сбил с търговския си агент, който се опитвал да го изиграе. Оттогава при всяко от пристиганията си на Земята нямал достъп до Посредническия център и агентите му трябвало да ходят при него.

─  Малко ги е бил! – отвърна Крас, но вече с примирителен глас. – Изобщо тука има много народ, който се нуждае от добро разтърсване. Ей така, възпитателно!

          Гласовете замлъкнаха.

          Луис лежеше със затворени очи и си мислеше колко малко е роботизирана Земята в сравнение с новите светове. Все още прекалено много жители тук бяха заети с това да контролират останалите жители. Вероятно беше някакво остатъчно мислене от времената преди Разселването. Трудно му беше да приеме, че един човек има правото да се разпорежда къде и кога да ходят останалите. Колкото и да се опитваше да бъде безпристрастен, решението му щеше да е субективно. На Да Винчи и в останалите светове за подобни решения отдавна се доверяваха на машините. Роботите се ръководеха само от заложените в програмата им критерии, които изключваха емоционални оценки като “симпатичен”, “нещастник”, “отворко” и други подобни определения.

          Останалите в микробуса се раздвижиха и Луис заключи, че са пристигнали. Отвори очи и се опита да се изправи.

─  Не бързайте, полека – притече му се на помощ медикът от екипа.

─  Нямам главоболие – побърза да го успокои Луис. – И нямам други неразположения, така че, ако не възразявате, ще вървя на собствен ход.

          Човекът срещу него се усмихна, без да го поглежда.

─  Съжалявам – внимателно, но твърдо го спря той. – До изтичане на два часа от инцидента ще трябва да използвате количка. Такива са инструкциите.

          Количката вече го чакаше и Луис с неохота се настани в нея.

          Отведоха цялата компания на разпит – “за изясняване на обстоятелствата”, както се изрази един от придружаващите ги служители. Сякаш тук, на километри от местопроизшествието, обстоятелствата можеха да се изясняват по-добре...

Младежите бяха притихнали и чакаха назначеният следовател (какво толкова следва? – чудеше се наум Луис) да изгледа видеозаписа, направен на място от екипа за бързо реагиране. Той стопираше, забавяше, връщаше и продължаваше да гледа. Накрая записът все пак свърши.

─  Значи инцидентът е причинен от вас – обърна се следователят към момчето, което се беше блъснало в Луис. В отговор то виновно кимна с глава.

─  Поведението ви ще бъде докладвано на Разпределителната комисия с препоръка да бъдете разпределен на родната ви планета без право на пътуване извън системата ви.

          Крас отново кимна.

          Следователят огледа останалите и задържа погледа си върху Неро.

─  Ние сме братя – побърза да отговори той на мълчаливия въпрос.

─  Забраната ще се отнася и за двама ви – заключи следователят. – Инцидентът ще бъде вписан и в досиетата на останалите. А сега – той отново огледа цялата компания – изчезвайте оттук.

          Младежите не чакаха да им се повтори. Докато се суетяха на излизане, Луис чу нападателя си да казва:

─  Казвам ви, две отделения от кокилите бяха пробити!

─  Опитваш се да прехвърлиш вината ли, Крас? – запита високо кестеняво момиче с лешникови очи.

─  Не, опитвам се да ви кажа, че някой от вас е имал шипове по ролерите си.

─  Но отделенията, които се спушиха, не бяха на нивото на ролерите ни – контрира друго от момичетата, с бледа кожа и лъскава черна коса, вързана на опашка.

          Крас отново отговори нещо. Луис не го чу, защото младежите вече бяха напуснали помещението. Следователят проследи погледа му:

─  Утре им предстои разпределение. Ще настоявам да ги върнат по родните им планети. И изобщо, не виждам особен смисъл да обучаваме пришълци. Ах, извинете, може би ви засягам с думите си? – обърна се той към Луис, но по лицето му нямаше и следа от съжаление.

─  Роден съм на Божата планета, общото си образование получих на Земята и бях разпределен на Да Винчи – отвърна вместо отговор Луис.

─  Да, да. Луис Варан, знам. Прегледах данните ви – лицето на следователя беше станало сериозно. – Е, какво пък, да се заемем сега с вас, господин Варан.

          Луис го погледна озадачено.

─  Разхождал сте се сам в отдалечена пешеходна зона, нямате регистрирана цел на посещението си на Земята... Да продължавам ли?

─  Не знаех, че е необходимо да се регистрира целта на посещението ми. Няма такова изискване при излитането от Да Винчи.

─  Ето ви още една причина да държим пришълците под контрол – Следователят видимо се наслаждаваше на властта, която имаше над Луис. – И така, сега аз ви питам: каква е целта на посещението ви?

          Луис вече беше обмислил възможностите. Ако споменеше срещата, щеше да замеси и Оливър и това щеше допълнително да усложни ситуацията. Подозираше, че приятелят му също бе дошъл без да декларира целта на посещението си. Отговори възможно най-убедително:

─  Дошъл съм на почивка. Не бях сигурен кое ще бъде най-подходящото място за мен, затова смятах да взема решение в града, който познавах. Като част от ваканцията си, исках да присъствам на тазгодишното Разпределение.

          Видя, че мъжът срещу него се колебае. Ваканция на Земята беше възможен, но не много популярен вариант. Повечето жители в новите светове предпочитаха да посещават екзотични места без да отнемат от кредитите, предоставени на планетата им. Следователят продължаваше да мълчи. Може би преценяваше казаното, а може би изчакваше информация от електронните устройства за гласа, тоналността, сатурацията, кръвното налягане на Луис и дявол знае още какво. Математикът реши да рискува:

─  Еуфорията, суматохата, тържествения момент... Имам нужда да се заредя, господин следователю. Все пак съм учен, творческа натура от Да Винчи...

          Спонтанността на изказването му имаше ефект. Следователят кимна с разбиране, подложи идентификационната му карта на допълнителна обработка в компютъра и я върна с думите:

─  Желая ви приятна ваканция. Регистрирах целта на посещението в картата. Във Ваканционното бюро ще ви окажат пълно съдействие. Надявам се до края на престоя да нямате допълнителни проблеми.

          Когато най-после излезе навън, Луис въздъхна облекчено и си нае персонална кабина. Не му се искаше да рискува отново.