7.10.2008 г., 18:08 ч.

Канарчето 

  Проза » Разкази
1055 0 1
17 мин за четене

    Силвия отиде да види кой звъни и едва когато посягаше към бравата осъзна, че все още държи пушката в ръка. Вече нямаше къде да я остави, тъй че просто наведе дулото надолу и отвори вратата. Отвън стоеше възрастният мъж, който бе идвал да оглежда апартамента преди два дни.

   Тя отстъпи настрани, давайки му път да влезе, и с жест на свободната си ръка го покани в хола.

   - Ще пиете ли кафе? - попита Силвия, щом мъжът се настани на единия от двата пластмасови стола, които някога стояха на верандата.

   - Стига да не ви затруднява - отвърна той. - Без захар, ако е възможно.

   - И без това вече не знам къде е захарта - каза Силвия и опря внимателно пушката до другия стол, преди да отиде в кухнята.

   Гостът й постави длани върху коленете си и се облегна леко назад; тя го завари в същата спокойна поза, когато се върна с двете чаше в ръце - висок мъж, малко над шейсетте, с все още хубаво, интересно лице и гъста, сресана назад коса.

   Силвия избута с крак една голяма кутия от обувки и постави чашите върху капака й.

   - Съжалявам, нямам нищо по-подходящо вместо маса - извини се тя.

   - Не се тревожете - каза мъжът.

   Двамата вдигнаха чашите си и отпиха по глътка - всеки загледан някъде пред себе си - после почти едновременно върнаха чашите върху кутията.

   - Страхувате ли се от нещо? - попита мъжът след малко. 

       Силвия вдигна глава и го погледна учудено.

   - Защо мислите така?

   Той се усмихна и около ъгълчета на очите му неочаквано изникна цяла мозайка от ситни бръчици; тази гледка почти очарова Силвия.

   - Извинете – каза той, - но все пак ми отворихте вратата с пушка в ръка.

   Тя свали очи от лицето му и погледна разсеяно към пушката.

   - Да. Тоест не. Искам да кажа – наистина носех пушката, но не от страх. Смятах да застрелям канарчето.

   Мъжът обиколи с поглед стаята и накрая видя клетката, която стоеше на пода почти зад гърба му, сред натрупани един върху друг кашони.

-       Странно, досега не бях го забелязал.

   - Защото не пее – обясни Силвия, - и почти не се движи. Мисля, че дори не яде, а само обелва зрънцата и после ги плюе цели. И е така почти от деня, в който той си тръгна. Това беше неговото канарче.

   - Разбирам – каза мъжът.

   - Разбирате?

   - Може би да. Казахте, че канарчето е негово, но то едва ли е било тук от самото начало. Ако при вас бе дошъл мъж с канарче, от вас почти със сигурност би си тръгнал също мъж с канарче. Вероятно го е донесъл в някой от дните, когато сте били щастливи заедно. Чистел е клетката, купувал му е храна... Но не би го взел оттук, за да го занесе там, където отива. Мъжете не отнасят такива неща, когато си тръгват. Или по-скоро, не ги донасят там, където отиват. Можел е да го отнесе обратно в магазина – много хора постъпват така, когато няма как да гледат птиците си – но го е оставил на вас. Вероятно дори е смятал, че не би било хубаво да ви отнема един от символите на щастливото минало. Което е глупава мисъл, естествено.

   - Всичко това може би е така – каза Силвия и отново взе чашата си, - или почти така. Но аз помислих, че искате да кажете, че разбирате защо съм решила да застрелям канарчето. Видя ми се странно, тъй като и аз самата не бих могла да си отговоря.

   - Нищо чудно да мога да отгатна и това – отвърна мъжът, - макар да не съм сигурен, че ще успея да го обясня с думи. Аз знам доста неща за самотата.

   - Има различни видове и различни... – тя се поколеба, търсейки думата – различни етапи самота.

   - Да, както и различни видове и различни стадии рак. Но при всички видове рак всъщност се случва едно и също – нещо започва да расте, а тялото го храни, преди да разбере, че нещото иска да го погълне. Това прави и всеки вид самота с душата. Един ден самота е толкова лош, колкото и хиляда.

   Силвия се намръщи леко, сякаш бе усетила внезапна болка.

   - Извинете ме – обади се мъжът. – Не исках да ви натъжавам. Аз съм свикнал да говоря много, а напоследък почти не ми се удава случай.

   - Не сте ме натъжили – почти се усмихна тя. – Просто ме накарахте да се замисля. Но все още не мога да кажа защо реших да застрелям канарчето. Аз също знам, че бих могла да го занеса в магазина. Дори щяха да ми платят част от цената му, ако изглежда добре и не е много старо. Говорих с тях още завчера, в същия ден, в който дойдохте за пръв път.

   Мъжът стана от стола и приклекна до клетката. Канарчето го погледна бързо с едно око и подскочи на по-горната пръчица.

   - Видяхте ли? – каза Силвия – Напоследък не правеше дори и това.

   Той се изправи бавно; светлината от останалия без завеси прозорец падна върху лицето му, изведнаж откривайки невидимите досега белези на една примирена, почти безстрастна умора.

   - Не мисля, че е старо, а и не изглежда недохранено – каза мъжът. – Някога и аз имах канарче. Живя много дълго, и накрая се зарази от някаква моя настинка, която аз изкарах на крака, но за него се оказа смъртоносна. А впрочем пушката въздушна ли е?

   - Да – отвърна тя, - и също е негова. Купи си я, защото като момче мечтаел за такава, но после почти не я погледна. Пушката също се оказа сред нещата, които не отнесе там, където отиде.

   - А можете ли да си служите с нея? – попита мъжът.

   - Знам как става – вдигна рамене Силвия.

   - Такава пушка се зарежда отново за всеки изстрел. Какво щяхте да правите, ако не бяхте улучили с първия път? Или ако само го бяхте ранили?

   - Не знам – поклати глава тя – наистина не знам.

   - Може ли да я взема? – протегна ръка мъжът.

   Силвия кимна и когато той вдигна пушката, за миг й мина мисълта, че мъжът смята да застреля канарчето вместо нея. Тя вече отвори уста, за да го спре – извършена от друг човек, тази постъпка щеше да представлява единствено самата себе си, това, което всъщност е – но той насочи пушката към една от вътрешните стени на стаята.

   - Не се тревожете за стената – каза й той, - вече съм решил да купя апартамента ви.

   Мъжът натисна спусъка, но пушката не изстреля нищо; не се чу и резкият звук на изтласкван въздух. Все пак той успя да забележи как Силвия леко се напрегна в очакване на изстрела.

   - Вие смятахте, че наистина е заредена – каза мъжът учудено.

   - Би могла и да е – отвърна Силвия. – Той често я държеше заредена.

   - Знаете ли – каза мъжът, поставяйки пушката върху своя стол, - сега като че ли наистина вярвам, че можеше да застреляте канарчето.

   - Но защо? Нали пушката се оказа празна?

   - Да. И все пак допускахте, че може и да не е. Първия път щяхте да я насочите, без да сте сигурна дали ще стреля. Вчера или преди два дни може би щяхте да изпитате облекчение и да забравите за това, но днес или утре нямаше да можете да спрете. Щяхте наистина да заредите пушката, а после може би отново и отново. Има една тъмна част от самотата, която расте непрекъснато, без да разберем, а после ни напада внезапно.

   Силвия усети как в очите й се събират неканени сълзи.

   - Да не би да сте психолог? – попита тя, надявайки се думите й да са прозвучали предизвикателно.

   - Не – отвърна мъжът, - но доскоро работех като адвокат, и то най-често по бракоразводни дела. Странно съвпадение, не мислите ли.

   -  Ние така и не сключихме брак. – Силвия изтри с длан една стекла се по бузата й сълза. – Но все пак странно наистина. И защо изобщо водим този разговор? Всъщност вие дойдохте тук, защото искате да купите апартамента.

   - Това не пречи междувременно да се опитаме да спасим канарчето – каза той.

   - Но как? – почти извика Силвия. – Не искам нито да го нося в магазина, нито да го вземам със себе си, нито да се обаждам на него, за да му кажа да си го прибере. Нищо от това... нито едно от тези неща не ми изглежда правилно.

   Мъжът мълчаливо кимна.

   - Онова, което казахте в началото – продължи тя – наистина би могло да е вярно. Дълго време и аз смятах така. Мислех, че може би е имало канарче у тях, когато е бил дете, или пък е виждал канарче в нечий дом, който му се е струвал щастлив. Но сега, през последните дни, си казах, че изобщо не е било така. Той... не обичаше да пуша в стаите. И аз наистина престанах да пуша вътре, щом разбрах, че му е неприятно. Направих го заради него – без да смятам, че е кой знае каква жертва – но все пак заради него. И точно тогава той донесе канарчето – нали разбирате, изведнаж се оказа, че съм спряла да пуша в стаята заради канарчето, а не заради него...

   - Ето какво ви предлагам – каза той, след като я изслуша. – Нека купя апартамента ви заедно с канарчето. Мога да ви изброя няколко причини да искам да го направя. Първо, аз също вече  не бива да пуша; но се страхувам, че ако касае единствено мен, все пак ще се изкушавам. После, бях ви казал, че някога имах канарче, което умря донякъде по моя вина. Мисля, че това тук има всички шансове да ме надживее, тъй като сега съм болен от нещо, което ни най-малко няма да засегне канарчето, но ще се справи много успешно с мен. Едно малко изкупление, но понякога идва време, когато тези неща започват да изглеждат важни. И трето, всичко това ни позволява да отправим едно предизвикателство към бъдещето.

   - Как така? – попита Силвия.

   - Много просто – усмихна се мъжът и от ъгълчетата на очите му отново тръгна мозайката от бръчици. – Ще ми обещаете да дойдете тук и да отнесете канарчето в магазина, когато ви се обадя, че е наближило времето. Мисля, че това е възможно най-добрата сделка и за тримата, като се имат предвид всички обстоятелства.

   Силвия помисли известно време над думите му.

   - Канарчето си остава тук – каза тя, - а аз получавам още сега една частица от бъдещето, на която мога поне нещичко да закача. Но какво толкова печелите вие?

   - Освен удовлетворението, че ви помогнах да спасите канарчето ли? Получавам нещо, за което ще се грижа, към което може би ще се привържа и за което същевременно ще съм спокоен, че има кой да се погрижи за него, когато си отида. А и – защо да го увъртаме – ще знам, че в някой от последните ми дни ще ме посети за малко една млада, красива и може би дори щастлива жена. Виждате ли колко много неща печеля аз? Е, съгласна ли сте?

   - Да – каза тихо Силвия, - да, съгласна съм. Дали ще може да приключим бързо с апартамента?

   - Разбира се – усмихна се отново той. – Всички нотариуси са ми приятели. И... знаете ли какво, когато някой ден отново дойдете тук, помислете си дали не бихте искали да се върнете пак на това място. Или просто отново да го притежавате. Може би ще откриете, че ви очаква изненада. Сега ще отида да изтегля парите и да уредя час при нотариус, но ще се върна много бързо; ще свършим още днес. Доскоро.

   И мъжът си тръгна, преди Силвия да е успяла да осмисли последните му думи. Когато накрая разбра какво означават, тя излезе на терасата и го потърси с поглед на улицата. Той тъкмо завиваше зад близкия ъгъл: непознатият мъж, който по някаква причина бе избрал това място - някога нейно, после тяхно, а сега ничие - за свое последно убежище.

  Откъм хола долетяха едни почти забравени звуци и Силвия дори не се учуди, че ги чува пак. Канарчето отново пееше.

  Тя вдигна поглед към небето. Септември все още беше син – обител на смиреното слънце – но зад далечните, почти невидими хълмове вече се спотайваше зимата, готова да донесе дългото  мълчаниe;неканената си мъдрост.     

© Александър Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Отърва се канарчето.
    Браво, разказът е супер! Сега погледнах какво друго си писал и видях, че и "Печатът на Каин" е твой, а това е един от любимите ми разкази в сайта. С нетърпение очаквам още неща от теб.
Предложения
: ??:??