Вижда я отдалеч. Гледа с воднистите си очи малката табелка отвън, на стъклото на офиса. Висока, слаба, недобре облечена. Русоляви коси, светло продълговато лице. Неопределена възраст, може би около четиридесетте.
             ”Отново ще си загубя един час в приказки” - веднага си казва той и учтиво я кани да влезе. Имат среща в късния следобед, рядко се заседява в малкото помещение, единственото преимущество на което е, че е на главната улица.
               - Заповядайте – посочва старото кресло в средата на стаята мъжът и сяда зад малкото бюро.
               - Искам да попитам какви са условията за заминаване и колко ще ми струва всичко. В тези времена това не е без значение, нали - малко насила се усмихва жената и той вижда липсата на два долни зъба зад бледите ù устни.
               - Първото условие е познания по английски. Как сте с езика, пътуванията са индивидуални и трябва да разчитате единствено на себе си.
                 
                 И тогава тя започва да говори. Как е вече година без работа, завършила за клиничен лаборант, но никога не е работила по специалността. Дъщерята е  голяма, на двадесет. Работи, но парите не стигат, иска да ù е в помощ. Все пак младите се нуждаят от нови дрехи и развлечения. За мъж изобщо не споменава. А има и възрастна майка, за която също трябва да се грижи. Но как да стане, като никъде не я приемат на работа. Готова е на всякаква работа, чистачка, готвачка, сервитьорка, каквото и да е. Затова иска да провери какви са тук условията, може и да се реши да опита. Но първо трябва да напредне с английския, той дали може да ù препоръча къде може да изкара курсове поне за първо ниво. Знае, че има и самоучители, но иска да е сред хората… Не се плаши от работа, обявата е за санитарки и камериерки, нали…
                 Изведнъж вади носна кърпа от джоба си и крие некрасивото си лице с нея. После отново се усмихва с насълзени очи. Изминал е почти един час.
                 - Бяхте много любезен, ще помисля и отново ще ви се обадя. Само да напредна с езика. Казвам се Анастасия.
                   Подава слабата си ръка и излиза от офиса. Навън я поема забързаният свят, вятърът е утихнал, неоновите светлини и новогодишните украси блещукат разноцветно, хората са излезли от работа и са се запътили нанякъде, малките деца са се вкопчили в майките си, уличните кучета са се свили под някоя сушина.
                  Никой не я забелязва. Не e далеч времето, когато не ще е нужна никому.

                  Два часа след това мъжът отваря бутилка вино, ще има гости. Казва се Атанас.
                  Опитва го, мезетата са на масата, в стаята е топло.
                  Виното е отлежало и хубаво.
                  Но му горчи.


                       18.01.2012                                     Любомир Николов