26.10.2008 г., 20:14 ч.

Капани от прах 

  Проза » Фантастика и фентъзи
1013 0 0
9 мин за четене
 

   Сребърен рог се движеше из сенките по улиците на предградието. Опитваше да се спотаява и да се оглежда за преследвачи. Събитията от последния час бяха объркали мислите му. Бе се измъкнал от смъртта на косъм, но също така не бе успял да спаси Пълнолуние от похитителите й. Смяташе, че с идването си на тази планета ще намери улики, които да помогнат в търсенето му. Но не очакваше точно такъв развой на това търсене. Най-накрая бе открил истината за бедствията сполетели алиенсите през последната година, но не и отговор на терзаещия го от месеци въпрос. Много време бе изминало и не знаеше дали Сияние и Зорница са живи, но сега надеждата му се бе възродила, узнавайки кой стои зад отвличането им. Той вдигна ръка и опипа вътрешния джоб на якето си. За първи път от доста време други въпроси бяха заменили болката и страховете му. Не можеше да повярва, че ампулите в джоба му имаха изумителния ефект, които им се приписваше. Дали наистина... Внезапен шум зад него прекъсна размишленията му.

- Кой е там? Покажи се!

  Той излезе от скривалището си. Бавно пристъпи в кръга, осветяван от уличната лампа, единственият източник на светлина наоколо.

- Кой си ти? - Младежът изглеждаше нервен.Сините му очи бяха присвити.Не бе висок на ръст, нито силен на телосложение, но опасността идваше от малкия черен пистолет, който бе насочил срещу непознатия.

- Отговори! - настоя русокосият младеж.

  Той вдигна бавно дясната си, сбръчкана от старост, ръка и я показа с опакото.Там блестеше масивен златен пръстен, инкрустиран с многоцветен камък.

- Ти! - извика изненадан младежът като се огледа наоколо.Жилищните сгради останаха безмълвни и спящи.Той свали пистолета и го прибра.

- Какво правиш тук? - попита го Сребърен рог.

- Това би трябвало аз да те попитам? - контрира го старецът. - Изчезваш внезапно без да кажеш на никого. Отбягваш всякакъв контакт, когато опитам да се свържа с теб. Преполових половината галактика и те откривам във възможно най-замърсената дупка на петия кръг от Вселената. Какво в името на Черната звезда търсиш на тази забравена от Вселената планета?

- Много добре знаеш каква е целта на търсенето ми. Не биваше да тръгваш след мен. Не биваше да напускаш трона на Ледения дъх. Сега той сигурно е узурпиран от Огнен дъжд.

- Какво?! - сега бе ред на стареца да се изненада.

- Не ти споделих, защото веднага щеше да отхвърлиш подозренията ми. Но сега вече имам доказателства. Открих, че Пълнолуние е била скрита на тази планета, в този град. Проникнах в строго охранявана лаборатория и успях да говоря с нея. Тя потвърди, че Огнен дъжд стои зад всичко.

- Открил си Пълнолуние! Тя е жива!

- Не бързай да се радваш. Тя загина при опита да я изведа оттам. Но важното е, че тя разкри кой стои за разрушението на Вечен камък, отравянето на Светещия град и отвличането на Сияние и Зорница.Огнен дъжд е похитил дъщерите ми. А ти си позволил сега тронът на Ледения дъх да бъде достъпен за завладяване.

- Сигурността на единственото ми дете е по-важна.

- Вярваш ли си, че да ти вярвам и аз? - Сребърен рог бръкна във вътрешността на якето си. - Но сега има нещо по-важно. Открих... Пази се!

   Сребърен рог скочи и блъсна баща си в сенките. На мястото, където допреди малко стояха, се бяха появили няколко малки дупки в асфалта. Двамата стояха притиснати, в тясна уличка между две сгради. Единственото, което се виждаше бе осветеният от лампата площад.

- Това е негово дело. Сигурен съм..

- Нека първо разберем кои са ловците ни.

- Смяташ да ги убиеш? Ние сме само двама. Не знаем колко са те. Освен това сме в човешка форма.

- Не оставям никого, който се е опитал да ме убие да се измъкне безнаказано.

  Той заопипва стената до себе си.

- Ще се качим на покрива.

- Мислиш ли, че можем да се качим по стената?

- Смятам, че въпреки ограниченията на човешкото тяло, ще можем.

- Почакай. Вземи и изпий това.

  Синът му подаде малка ампула, пълна с течност, чийто цвят не можеше да различи в тъмното.

- Какво е това?

- Открих го докато се измъквах от лабораторията. Успях да взема само две.Вярвай ми - изпий го.

  Той счупи стъклото и го изпи на един дъх. Нямаше вкус. Не почувства нищо.

- Вероятно не действа веднага - предположи Сребърен рог.

  Двамата се долепиха до стената и започнаха да се катерят, хващайки се за первазите, внимавайки да не вдигат шум. Скоро те достигнаха покрива и снишавайки се, стигнаха до ръба. Огледаха улицата, която продължаваше да е безмълвна. Шум на метал привлече вниманието им. Оказа се биещи се котки. Двамата се оттеглиха и се скриха зад редица от комини.

- Няма да ги открием така - каза Сребърен рог.

- Затова ще привлечем вниманието им.

  Той изкара малка тежка кесия. Развърза я и взе шепа прах, която изсипа на земята. Прахът започна да се увива като спирала и постепенно придоби човекоподобна форма. На светлината на луната той можеше да различи сребристите си коси и бръчките на лицето си. Знаеше си, че трябваше да си избере друго тяло. Мразеше, когато нещо му напомняше, че е много възрастен.

- Искам да слезеш долу и да разкриеш скривалищата на ловците ни.

  Двойникът му само поклати глава и се изпари във въздуха.

  Той се обърна към сина си.

- Време е да разберем истината.

 

  Двамата, лазейки, си подадоха главите си над ръба, за да видят дали ще щракне капана.

- Сега! - тихо нареди старецът

  Под светлината на уличната лампа пристъпи неговият двойник в човешка форма. Веднага от три различни позиции започнаха да го обстрелват. По тялото му се появяваха дупки, като почти веднага прахта  възстановяваше „плътта". Един по един оръжията на ловците им замлъкнаха. Огледалният двойник се изпари във въздуха.

   Сребърен рог се изправи и прибра пистолета, с който бе отстранил нападателите.

- Казах ти, това е работа на Огнен дъжд. Тронът на Ледения дъх е в опасност без твоето присъствие там.

- Първо да намерим телата.

- Никой никъде няма да ходи.

  Той се обърна и видя силуета на стройна човешка женска фигура с дълги къдрици. Тя бе насочила два пистолета към тях.

- Така... Слънчев вятър и Сребърен рог. Императорът и неговият наследник. Винаги съм си мечтал да ви очистя и двамата едновременно - злорадстваше тя.

   На покрива се качиха още три мъжки фигури, които застанаха зад нея.

- Мислехте си, че можете да ни надхитрите чрез огледалния прах. Но Звездните не са толкова глупави, колкото си мислете.

- Това са Звездни?! Всички тях лично изтребих преди години.

- Очевидно не си.

- Всичко, което синът ми каза, е било истина.

- Е, преди смъртта си сте заслужили да узнаете кой ви причини тези беди. Изпитвах безмерно удоволствие да видя как се гърчите от безсилие, не отричам.

- Защо?

- Причината е известна, откакто свят светува - заради трона.

- Мога да те разбера, но не мога да ти простя предателството ти, съюзявайки се с враговете ни. Когато разберат как сме загинали, жреците няма да позволят да управляваш алиенсите.

- Затова ще убия и тях както вас. Сбогом.

 

  Огнен дъжд натисна спусъците. Удоволствието от това да убие последните членове на императорското семейство, бе наистина безмерно. Сега пътят към трона на Ледения дъх бе открит. Припомни си кога за последен път се почувства така - когато майка му съобщи, че тя е извънбрачна дъщеря на стария император, което го правеше наследник на трона. Но естествено Слънчев вятър нямаше да отстъпи, за което Огнен дъжд  бе измислил перфектен план за отстраняването на управляващата фамилия. Бе извършил злодеянията си, за да ги уязви.Единствено съжаляваше, че трябваше да отстрани сестра си Пълнолуние, която се бе противопоставила на амбициите му. Той бе готов на всичко, за да постигне целта си - дори издири враговете си - оцелели Звездни след масовият им погром от императора. Те преглътнаха факта, че е алиенс и приеха съюза заради желанието си да отмъстят на Слънчев вятър. После щеше да мисли как да се разправи с тях - сега трябваше да се наслади на победата си.

    В опиянението си той късно осъзна, че куршумите уцелваха жертвите си, но не им причиняваха вреда. Дупките се затваряха от прахта. Изпразни пълнителите си, но те все още стояха прави. Чу тънък писък зад себе си. Обърна се и видя, че на покрива имаше още някого. Две високи хуманоподобни форми на живот застанаха пред тях. Едната половина на телата им отразяваше лунната светлина, а другата половина се сливаше с катранения мрак. Ръцете и краката им бяха издължени. Очите им бяха големи, колкото ябълки и блестяха в искрящо зелено.

   Слънчев вятър вдигна ръката си  и стисна трите си пръста в юмрук. Тънките писъци на гърчещите се Звездни предизвикаха кръвоизлив в ушите на Огнен дъжд. Трите тела се сгънаха на топка и след това се пръснаха, заливайки покрива с части от телата си.

- Свърши се с тези изчадия на Вселената - рече Слънчев вятър.

- Как? - успя само да промълви Огнен дъжд.

- Чрез огледалния прах, разбира се - Слънчев вятър вдигна малка празна торбичка. - Изхабих го целия, но си струваше.

Човешките им форми се стопиха  във въздуха.

- Не, той иска да узнае друго - поправи го Сребърен рог. - Как оцеляваме във формата на алиенс.

- Аз също искам да знам.

- Докато се опитвах да избягам от лабораторията, в която Огнен дъжд бе заточил сестра си Пълнолуние, се скрих в една малка стаичка. Там открих партида ампули, чието описание бе, че чрез тази течност ние можем да сме в истинската си форма на живот, незасегнати от радиацията и замърсения въздух. Успях да взема две ампули от тази безценна течност преди да ме открият.

- Трябва все пак да те похваля, Огнен дъжд - Слънчев вятър любопитно оглеждаше ръката си - Действието му изглежда е ефикасно. Това, че процесът започва бавно и е краткотраен, може да се подобри при следващи опити.

- Какво ще правите с мен?

- Несъмнено заслужаваш да те убия заради злото, което причини на сънародниците си. Но преди това ще те върнем в Тронната зала, за да се разкрие на всички кой е стоял зад ужасните беди, които сполетяха алиенсите - обясни му императорът. - Ще разкриеш как успя да ни заблуждаваш толкова дълго и накрая ще заповядам мъчителна смърт.

- Обаче първо от всичко искам да узная едно нещо - Престолонаследникът се приближи близо до Огнен дъжд и се наведе. - Къде са децата ми?

Чак сега вълни на паника разтресоха тялото на Огнен дъжд.

 

  Силен оглушителен рев от неописуема скръб събуди заспалата улица. Уличната лампа осветяваше обезобразен женски труп, който току-що се бе размазал върху асфалта, падайки от покрива на близката сграда.

© Димитър Писюзев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??