Запознаха се съвсем случайно. Тя се бе появила изневиделица от настъпилата отдавна вечер. След това винаги идваше да си разговарят, когато настъпваше нощта. Така и не разбра с какво точно се занимава, но това нямаше никакво значение за него.
Една вечер тя се спря пред него и го загледа:
- Ти кой си?
- Нима не знаеш? Аз съм Плашило.
- Тогава защо си облечен така?
- А как трябва да съм облечен?
- Като в приказките - с парцали. Да се развяват на вятъра и да плашат птиците.
- Защо да ги плаша? Те ме обичат. Аз повече плаша лошите хора. Онези, които се промъкват сред храстите. И после им се надсмивам на страха. А ти коя си? - отвърна той.
- Познай! - вирна нос тя.
Той я огледа. Беше много млада, с крехка фигура, като ваза от порцелан. С черна дълга коса, разпилявана от нощния вятър. Понякога идваше с вдигнати коси, но не за дълго.
- Ще те наричам Кармен.
- Харесва ми. - усмихна се тя. - И други са ме наричали така.
Първото оставено впечатление бе, че е независима и упорита. Но не задълго. Отдавна бе разбрал, че у хората понякога зад това се крие отдавна наранена душа. Постепенно се разговориха. Все повече се отпускаше в тон с неговите шеги. Започнаха да споделят един с друг като непознати, които повече никога няма да се видят. И пред него се разкри едно лесно ранимо сърце. Жадуващо за разбиране. И безкрайно нежно, като току-що показало се от снега кокиче.
Обичаше да се появява отнякъде и казваше мило, някак по своему:
- Здравей.
- ... вей! - отговаряше й Плашилото, свиквайки с този поздрав.
- Как си?
- Добре. А ти?
- Бива, така да кажем.
- Само това ли?
- Че какво друго? Нали не всичко винаги е на шест.
- Права си. Но все се надяваме да бъде така.
- Ти защо си такъв?
- Какъв?
- Ами-и-и... - смути се младата жена. - Не плашиш. По-скоро се забавляваш.
- Така е. Предпочитам да живея като палячо, вместо като крал. - усмихна се Плашилото.
- Защо? - изненада се тя.
- Палячото умира от собствена смърт, а кралете ги бесят или умират от страх. Виж историята. Нима е приятно всеки миг да се тревожиш за своите жълтици или за живота си? Кралете не са щастливи хора. Дори не са обичани.
- Може би си прав.
- Нямат и приятели. Ти имаш ли приятели?
- Не зная. Не съм мислила за това. Защо питаш?
- Интересно ми е да узная. Дали са приятели онези, с които си винаги, а след няколко години да няма теми за разговор, освен за мачове или "парцалки"! Такъв ли е и твоят свят?
- Моят свят е това, което ми се случва и което виждам, което правя и чувствам. Което постигам.
- Разбирам. Навярно си от хората, които са доволни от постигнатото, намерили са своята черупка и са щастливи в нея. Всичко това е много човешко. Затова ще ти пожелая единствено - бъди щастлива! Повече не мога! И няма да го направя.
- Благодаря ти!
- Щастлива ли си? Ти си млада. Какво е щастието за теб?
- Ако бях малка, по-лесно щях да ти отговоря на този въпрос. Сега вместо да знам повече, май зная по-малко - замисли се тя.
- И постепенно стигаш до извода на древния философ: "Аз вече знам, че нищо не зная"? Познато ми е от времето, когато бях човек. Тогава ще те попитам друго. Можеш ли да направиш някого щастлив или ти самата да си щастлива, ако "няма бъдеще, ако не виждаш бъдеще"? Например семейство, да отгледате деца. Всичко онова, обикновеното за хората.
- За него не зная. Но аз няма да бъда щастлива - уверено каза тя.
- Ако не виждаш бъдеще ли? Няма ли да си щастлива само заради това, че можете да се виждате, например, или да вършите нещо заедно или нещо подобно? Бъдещето непременно ли трябва да се свързва с правенето на деца, създаване на семейство и т.н.? Или като в края на училището - че сте намерили скрито местенце да правите любов?
- Като стана бабичка, може да съжалявам за това, но сега съм доволна от моя свят.
- Защо тогава да съжаляваш? Не е ли щастие, че като млада си живяла според своите разбирания.
- Съмнявам се.
- Дано никога да не тъгуваш за нещо непостигнато или несбъднато. Иначе ще бъде една много тъжна старост.
- Благодаря ти!
- Пожелавам ти искрено всички около теб да те разбират, да ти вярват и да ти помагат в трудни моменти. И не на последно място - да те обичат именно заради теб самата, каквато си! А ти не се променяй, не се нагаждай към тях. За да не им излъжеш очакванията... Не зная дали ме разбираш сега, но се надявам да разбереш какво ти пожелавам утре... или някой друг ден... Сега искам да те попитам нещо.
- Какво? Питай. - погледна го с нескрито любопитство.
- Досега все ти идваше да си бъбрим. Когато ти го желаеше. А ако ми се прииска на мен да си побъбрим? И те поканя за това? Ще дойдеш ли?
- Как ще ме поканиш? Ти нали не можеш да мърдаш от мястото си? - изненада се тя.
- Аз си зная как. Ще дойдеш ли?
- Не.
- Защо? - иронично се усмихна Плашилото. - Защото съм страшен ли?
- Не. Не е това.
- Или непоносим? Но нали по твоите думи сме приятели. Иначе защо да се отбиваш да си говорим?
- Чувствам те като приятел. Но не е в теб причината.
- Тогава защо да не дойдеш, ако аз пожелая да си говорим? Не разбирам. Защото съм аз - Плашилото? Моля те, кажи ми. Страхуваш ли се?
- Да.
- От какво?
- От себе си...
© Вили Тодоров Всички права запазени