Никога няма да забравя какво почувствах, когато я видях. Не беше голяма картина, нито особено ярка – напротив, цветовете бяха пастелни, светлината – приглушена, с атмосферата на нещо призрачно и приказно.
И въпреки това, а може би именно заради него, двете фигури на преден план изглеждаха така реални и живи, колкото ръката ми, която импулсивно се протегна към платното.
Мъжът бе коленичил в нозете на прелестна тъмнокоса жена и от начина, по който беше вперил поглед в нея, ме заболя сърцето. Защото този мъж досущ приличаше на моя годеник, а погледът му бе повече от влюбен.
Разбира се, давах си сметка, че е нелепо да изпитвам ревност – това не беше снимка, а просто картина и доколкото можех да съдя по стила и техниката, беше репродукция на ренесансова творба. Доста добра при това, не можех да не забележа. Но бях изумена от голямата прилика, а когато се взрях съвсем отблизо видях още нещо потресаващо – имаше я дори бенката на лявата му буза. Това вече направо ме изплаши.
След пресконференцията, където бях преводач, първата ми работа беше да се поинтересувам за картината.
Хотелът не беше голям, тип семеен и не очаквах да срещна трудности при получаването на тази информация, но се оказа, че собственикът не може да ми помогне много, защото тя е била тук, когато е купил сградата.
- А как мога да намеря предишния собственик? – разпалено попитах и чак когато видях озадаченото му изражение, си дадох сметка, че тази моя настойчивост му се струва малко странна.
- Отдавна е извън страната – вдигна рамене той – и нямам никаква връзка с него. Но какво толкова предизвика интереса ви, нали не мислите, че е оригинал?
Засмях се объркано на шегата му, нямах логичен отговор както за него, така и за себе си, затова измърморих нещо като извинение и си тръгнах с буца в гърлото. Определено бях разстроена, дори от самия факт, че приемам всичко толкова навътре. Но бях решила да се поровя в интернет и да потърся информация за тази картина, ето защо отидох още веднъж да я разгледам внимателно и да видя името на художника и картината.
Имаше само инициали, които добре запомних, както и името на творбата – „Сбогуване”.
Заразглеждах я детайл по детайл – жената беше много нежна, с някаква странно болезнена красота, създаваща усещането за нещо мимолетно и преходно. Чак ме заболя от кроткия копнеж и неприкрита интимност, с които докосваше протегнатата му ръка, сякаш за да остави едва забележим, но траен отпечатък върху неговата. Стори ми се някак нередно пълното копие на годеника ми да е така запленено от жена, толкова различна от мен, въпреки че беше просто нарисувана.
Аз съм едра и висока – над метър и седемдесет, с кестенява коса до раменете. Тя беше много слаба, почти нереална, с дълга вълниста коса. Беше глупаво, но колкото повече я гледах, толкова повече я намразвах – чувството беше по-силно от мен, беше болезнено и задушаващо. Изпитвах и нещо друго, неразбираемо – някаква огромна тъга ме завладяваше все повече, сякаш изпитвах жалост към това странно момиче.
Когато се качих в стаята си, бях толкова разстроена, че едва си припомних инициалите на художника и името на творбата.
Знаех, че няма да е лесно, но когато час и половина след полунощ не намерих дори някаква следа, по която да тръгна, си дадох сметка, че трябва да систематизирам усилията си. Колкото и информацията ми за картината и художника да бе повърхностна.
В едно обаче бях абсолютно убедена – тази картина беше шедьовър и ако не успеех да се справя сама, щях да се посъветвам със специалист - художник или преподавател по история на изкуството. Нямаше начин да не знаят – това в никакъв случай не беше творба на неизвестен художник, прекалено въздействаща и жива беше, за да остане незабелязана.
На другия ден преди отпътуването ни помолих за разрешение да я снимам. Исках да я покажа и на годеника си, интересно ми беше той какво би казал за това.
Той беше озадачен не по-малко от мен.
- Виж ти, двойникът ми изглежда е бил от благородно потекло – добави не без известна гордост, сякаш говореше за свой родственик, от когото е наследил синя кръв.
Обеща да се порови и той, подметна го някак мимоходом и безгрижно, но останах с впечатлението, че това, което видя силно го е заинригувало.
Всъщност още същата вечер ми направи впечатление, че е по-разсеян и вглъбен във себе си, а след вечеря го заварих в кабинета да съзерцава снимката на картината със странно изражение.
- Пробва ли да намериш нещо за нея? – попитах го.
Той ме погледна унесено, сякаш се събуждаше от сън.
- Знаеш ли, струва ми се, че познавам тази жена. Нямам представа какво става, но сякаш има някаква връзка между нас. Усещам някаква огромна тъга.
От думите му ме заболя, като че ли беше казал, че е влюбен в нея. Щях да кажа нещо остро, но вместо това въздъхнах:
- Странно. И аз усетих същото, когато я видях за първи път.
Не споменах за странното чувство на ревност, което ме гризеше от първия миг, когато я зърнах, щеше да ме помисли за луда.
Опитахме се да се справим сами, но междувременно ни заливаха все нови и нови ангажименти, датата на сватбата ни наближаваше. За толкова неща трябваше да мислим, че постепенно мисълта за картината престана да бъде така натрапчива. Бяха минали месеци, откак я видях за първи път, все още имах намерение да проуча всичко за нея, но реших да го оставя за по-благоприятно време, след сватбата.
Но тогава... една сутрин просто не успях да стана от леглото. Бях замаяна, виеше ми се свят, реших, че е някаква силна простуда, или новият щам на грипа, който върлуваше в момента. Лекарят, който ме прегледа малко по-късно предположи същото, предписа ми много течности и витамини и ми препоръча да не ставам от леглото.
Какво ти ставане, с всеки изминал час се чувствах все по-слаба и слаба, а вечерта, когато годеникът ми се прибра, направо се изплаши. Така и не се разбра точно какво ми е, макар да ми направиха всевъзможни изследвания, лежах месеци по болници и естествено, сватбата беше отложена. Докато траеше всичко това, в мен все по-силно се загнездваше мисълта за онази картина – дори не знаех в каква точно връзка, само че все повече исках да разбера за нея, сякаш живота ми зависеше от това.
Помолих годеника си да се заеме сериозно, а той ме изгледа изумено – как изобщо се сети за тази картина, се четеше в очите му. И много болка имаше там, страхуваше се за мен, разбирах, макар да го прикриваше.
Обеща да провери за нея, спомена, че ще потърси информация от негов познат, изкуствовед.
Когато дойде на другата сутрин веднага разбрах, че нещо го е разстроило – очите му бяха зачервени, с тъмни кръгове под тях, имаше вид сякаш не беше мигнал.
- Разбрал си за нея... – прошепнах, защото някак вече го бях усетила. – Разкажи ми.
Беше му трудно да говори, защото явно бе много объркан, но аз разбрах същественото. Картината била дело на художник, за когото се знаело твърде малко – почти нямало запазени сведения за него и творчеството му. Вероятно защото свързвали творбите му със странните му магически и езотерични способности, за които се твърдяло, че влага и в картините си.
- Всъщност са го смятали за пророк – нещо като Нострадамус, който предсказва чрез картините си.
- Мислиш ли – опитах се да се усмихна – мислиш ли, че ние с теб сме били толкова важни за него, та да предрече...
Щях да кажа смъртта ми, но не посмях, заради него.
Той ме погледна с толкова странно изражение, че се изплаших, макар да не мислих, че нещо вече може да ме изплаши. После едва изрече:
- Това е една от най-известните му картини. Нарисувал е себе си, когато се е сбогувал с... годеницата си.
- Но аз... – започнах, а после изведнъж ме обзе прозрение и го помолих да ми подаде огледалото. Не се бях виждала от месеци, но дори не се изненадах от това, което видях.
Бях отслабнала много, косата ми беше пораснала и падаше на вълни по раменете ми. Беше нарисувал мен.