Езикът, на който е написан разказа, е автентичен северозападен диалект, а самият разказ също е автентична история. Вероятно ще срещнете думи, които трудно ще си преведете на книжовен български, за които просто ми пишете на "лични" :) Тъй като живея в този край и около мен непрекъснато се лее този вид реч, ми е трудно да определя кое няма да бъде разбрано, за да пиша речник под чертата.
***
Яла, баба, да те научим кък се праи каша. Тава белото, къде си ми го турила на масата, а манко като промита вода с манко брашанце. Дако ти му викаш некво фриске... а, фрикасе. Ако уготвиш на Ваньо такава каша, нема да а еде, от мене да знаеш. Знам го я, нали кога ми го донесе макьа му да го гледам, беше колко един кулян. Жлът на прази лучец. Стои и не смее да флезне, страх го овците да го не изедат. И от мене да знааш, не е станал такъв лонгур от бела кашица с манко бели лук. За кашата първо требе да си фанеш и да си ощипеш една кокошка. Мъжовете, баба, требе да се чуват, като мънинки деца. Оти они изкарават лебо и требе да едат - слушай буба си Стояна, да те научи. Не глей ме такава мускава, кога бех млада, бех голема работа. Убавица бех, па и баща ми имаше имотец, не е като да немаше. А я - сама – ни брат, ни сестра. Ама позакъснех с жененето, та тато рече да ме прати да учим занаят. „Ти на мъж не можеш да се надаш, Стояно, - рече ми, - барем една готвачка да станеш, некъде моа да те земат, да се раниш от нещо.” Две години чиракувах у Враца, бъш на центъро у един ресторан. Дадоа ми и тапия. Аха! Образована а буба ти Стояна, дако ме гледаш такава. Мойте дружки некои не заея да прочетат веснико, а я имам и дукимен. Я подай ми кибрито да опърлим кокошката. Те така, готова е. Сега требе да а нагньетеш. Я, докъде я нарежем лучецо, ти иди да нащипеш манко мерудия и джодженец у кьошето до дуваро. Те така, мале! Откини сеги от връвчицата неколко прътени унгарки, та да ги стръкаме у подробицата. Луко нема да пръжиш, само ша го склъцаш, що иначе, докъде уври кокошката, ша се смие и нема да бие на кво удара.
Аааа, що съм останала стара мома ли? Ми, отпърво още бех мънинка, ама ме водеа по седенки, що пеех много убаво. Ама откак прибих ония двамата – Петко и Сандо, кога пробваа да откраднат Ленка на Торлаците – никой вече ме не сакаше. Не смей се. Дако бех нищо и никакво, гезве кокали, а прибих и двамата. Они па да гледат кво краднат. А они да земат да обръкат момите, та грабнаа мене наместо Ленка. Па като се оядових я! Па като писнах с онова гласище, като се фърлих връз них - единио оапах, другио налагах, колко сили имах. Пищисаха се ербапите, пущиа ме и се прибраха дома си с подвити опашки. А на мене ми излезна приказка. Коя жена имаше син за женене, го куташе и гледаше да го дръжи настрана. Че това снаа ли е като снаа! Я, тури тенджурата на кюмбето, докъде се вари кокошката, да омесиме една турта. Ваньо най обича да му разтръкам пресни туртици и да ги обарнем на тучо. Като беме млади и я обичах, ама немам вече зъби да ги жвакам. А оно твръдо ли е?! Ау! Ако фърлим по кучето, моа го утрепем! Ама има зъби – еде му се.
Та така, мале. Минаа се годините, а я седим мома. На училище одих, па се върнах у село. Кой да ме земе там на работа? Сички ме знаат ква съм луда глава. Изпълних 19 годин. По това време бъш у наше село беше дошъл един майстор с чираците си, да дигат нова къща на кмето. И те ти го тато скъси набръже пазарлъко. „Тебе, кае, Стояно, другоселец сал ша те земе. А тоа а добър, има занаят, дако а сирак.” А мене мъка ли ми?! Молих му се като на Господ да ме не дава за другоселец, даже се заключих у собата - саках да се бесим, ма се отказах. От джамлъка се видеше портата, а там станал деда ти Бошо - гледа у земята и си мачка капата, гащите му малко протръкани, ма не беа вални. Погледах го, погледах го – малко черномръскав, като циганин ми се виде, ама па Петко на Славовци па беше чрън, като къклица, та тава ми се не виде болка за умирачка.
Те ти една туртица, духни, мале, на тучо да не е нещо пепелив и фърли отгоре. Прилича на мекица, ма се не пръжи, а се пече на тучо. И тебе може да ти арекса. Сома глей да не прегори млого.
Та така - премених се и станах до Благой, та да ни венчае поп Цанко.
И дип, че тато попродаде нивичка-две, та ни даде некоа пара, че кашмеро беше велик. Като ме доведе, с трън да заврътим, немаше нищо да закачим. Деда ти Бошо беше кръгъл сирак. Макьа му умрела, кога да го роди. Седем преди него била заченала, ама се мрели още у люлкята, та затова му беа продупчили и ушето. Като останал бекярин, баща му се задомил с една вдовичка, къде довела две ньойни си и природила още две. А баща му па го мобилизирали у войната и повече се не върнал. Та Бошо си останал кръгъл сирак при мащеха. Она беше добра жена, ма сиромашията - голема, та го дала за чирак и се гледала да го задоми. Като чула за мене, си рекла: „Те таа чорбаджикя само ша земе наш гольо.” И дако ù думали, че съм бесна и, че съм дръта мома на цели 19 годин, а па Бошо - сал на 16, дигнаме сватбица. Мащехата ни отдели едно кьоше от дворо, къде беа курниците, да живееме там, да ù се не пречкаме на децата. Изедоа ни кокошинци, ма я турих тва у ред бръже-бръже. Бошо, нали си беше майстор, та докъде да родим свекръва ти, стори оджак, дигна коминь и даже врата скова на курнико. И се ми вика: „Мирвай, Стояно, ша сбереме парици и ша дигна къща за тебе.” А я му викам: ”Не бой се, Боше, така стана по-добре - у тато скàли високи, добре че тука а ниско, даже требва да се навалим, та да влезнем, иначе кък съм трудна, немаше да мом да се качим до собата.” Разбирааме се с деда ти. Къде с добро, къде с лошо... Ама ти да не мислиш, че сичко ни е било натамън. Бошо си беше дете. Нема да забоварим еднъж - пратила съм го за вода на чешмата. И сега да дойде, и час да дойде – нема го. Тамън се беше родила Ценка, свекръва ти, де. Реве у люлкята, не мож да заминеш дете. Огин ша угасне, гърнето с бобо ша остане без вода, а Бошо го нема. Зе да се стеминя. Я се уплаших – кво моа да а станало! Па като зарамчих Ценка и пойдох да го дирим – знам ли кво моа да а станало. И къде мислиш, го намерих? На пръзалкята - вози се с един санкù. Па като грабне онаа ми ти Стояна една тояжка, па млатих, па бих - потроших му кокаляците. И оттогива оди за вода додек да видиш. Ама мъжовете требе първо да се научат. Е, те. Сега да го почерпи некой у хоремага, половината ша изпие, другата половина ша донесе на жената си.
А, кокошчицата уврела. Сеги от коняко ша откинеме месо за кашата. Требва да го разнищиш на конци и да го склъцаш с клъчнико у земньената паница. Тури му и червенио пипер, може и манко бели лук да туриш, ма я бъш не обичам, та не турам. Моато макя еднъж ме излъга, че тура клъчища за кашата, а я - нали си бех една отрасница – рекох да уготвим и като зех да клъцам ония клъчища – строших земньената паница, та мама ме би с качамилкята. Я ми подай бакъренио тигань, оня с длъгата дръжка, а така. Скоро го калаисааме. И ша туриш масчица, ама повечко. И като почне да мерише, ша а угасиш с манкачко домат, та да не стане кашата на валци. Зими сеги пръжатницата с длъгото дръжайе, тураш по манко брашно и бръкаш. Требе убаво да се изпече и тогива почваш да сипваш по манко от чорбата, къде е врела кокошката. Сипваш манко и бръкаш, сипваш и пак бръкаш, сипваш и пак бръкаш - да не стане на валци. Виде ли сеги що ти е длъго дръжайето - иначе ша се опечеш на кюмбето. Айде стига толко чорба, да не стане редка кашата. Сипи сеги месото, разбръкай и одъмни настрана да се тищи. Нека си къкри, като ù излезне маста отгоре, готова е. Требе да стане на конци на конци, а отдоле да фане коричка. Те това е каша, не като твоато...
© Ели Лозанова Всички права запазени