ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА: ЛЕЧИТЕЛЯТ

 

Честно казано, не очаквах да го открия в един град със над сто хиляди души население, но по някакво стечение на съдбата, го намерих.

Отново усетих аурата му и по ментален път му подсказах да се приближи. Не бях сигурен дали ме усети. Всъщност не бях сигурен за нищо. И сам излязох от колата, което може би беше малко безразсъдно. В крайна сметка бях напълно сам – не разполагах и с оръжие. Помахах му, но съм сигурен, че се направи, че не ме видя. Сякаш потегли към една мрачна уличка, където сякаш изчезна.

Тръгнах подир следата, но не открих абсолютно нищо. Това беше твърде странно.

Тогава осъзнах, че той беше лечител. Лечителят трябваше да познава различните методи на лекуване и се различаваше от шамана. Психичните заболявания можеха да се тълкуват като раждане на лечител и дали той беше по някакъв начин свързан с появата на демона у Диего.

Знам, че думите ми изглеждаха странни, но реших да го запитам:

- Можеш ли да излекуваш Диего?

Не очаквах отговор, а чувах странен глас в главата си, че демонът просто ще умре, но няма да изчезне напълно, а Диего ще бъде мъртъв – с други думи – безполезен да научим, каквото и да било от него. Това доста ме притесни. Още си спомнях реакцията на Пееща сянка и невъзможността й да контролира демона по правилния начин и впоследствие отказа й да ни окаже помощ.

Не знаех по какъв начин да го убедя и какво да му предложа – очевидно не искаше пари или пък нещо друго в замяна.

Докато размислях времето течеше и Диего твърде вероятно можеше и да умре. Да, демонът черпеше от жизнените му сили и това нямаше как да не доведе до фаталния край.

Чух отново глас в главата си – “Когато човек умира, това всъщност е добра вест от онзи свят![1]”

В нашия случай обаче смъртта щеше да бъде причинена от демон. Лечителят ми обясни и друго, а именно, че човек, който се сливаше с енергията от другия свят, просто биваше зачеркнат. Шаманите използваха заклинания, а лечителите лекуваха – беше толкова просто.

В крайна сметка той се съгласи да дойде с мен, но постави сериозно условие, което бях длъжен да изпълня, ако исках да спаси Диего.

- Не трябва да казваш нищо на демона за мен – отвърна мъжът. – Негативните същности са много хитри и така ще бъде доста по-трудно да го погубим или изгоним, а можем да навредим и на Диего.

Двамата се качихме в автомобила, който бяхме купили заедно с Арло и Зонара, и представляваше един раздрънкан “Форд Рейнджър”, който освен с голямо ремарке се славеше и с доста висока проходимост. Снегът продължаваше да трупа, а ситуацията можеше и да стане критична утре сутринта, но в момента сякаш някаква невидима сила го караше да вали малко по-умерено.

Странникът кой знае защо не изяви желание да се вози до мен, а се метна отзад в ремаркето, но преди това за първи път ми каза:

- Както Всевишния има много имена, но зад всяко от тях все същата същност, така и ние лечителите пазим заветите на своето изкуство, а принципите на работата ни независимо от култура и географско разположение не се различават особено. Не бива да забравяме, че лечението се извършва главно на енергийно ниво, тъй като щетите също за на енергийно ниво. Нещата не са се променили особено или почти никак въпреки че сме 2045 година.

Забелязах, че говореше за времето с някакво особено пренебрежение – сякаш то не съществуваше или не беше толкова важно. А може би просто беше продукт на нашето съзнание, което осъществяваше връзка с …

Продължихме по пътя си, карайки много бавно и внимателно, за да не се натъкнем на неочаквано препятствие.

- Съществува онази его-смърт, онази особена форма на полудяване, която ни е необходима, за да излезем извън нормалния свят, за да изживеем реалността по-красиво, изящно и по-дълбоко – така нейните очертания придобиват по-различни измерения и всичко изглежда някак по-безкрайно. Разбира се това е колкото вярно, толкова и не е, защото направлявайки своя живот и живота на другите, не неминуемо ще трябва да минат през определени изпитания от най-различно естество – тоест те ще платят цената за своите знания. От друга страна ние лечителите действаме различно, но не по-малко ефективно.

Не исках да го питам къде е разликата главно защото шофирането в толкова  екстремни условия беше доста трудно – да имахме само около две мили, но, честно казано, те ми се сториха като двеста.

Когато снежната буря беше с много силен интензитет, както беше онази, която ни връхлетя тогава и правеше дори движението по улиците на Милтън достатъчно трудно, а от друга страна околните температури бяха под нулата, човек лесно можеше да изпадне в дезориентация – може и да не ми повярвате, но при определени условия човек губеше способността си да се възприема като социална личност. Наблюдаваха се и странични симптоми като загуба на представа за пространство и време, но ключовият момент беше, че съществуваше временна и действителна дезориентация – и това също беше част от законите на Вселената и от истинската магия. Снегът също притежаваше определена символика, която беше достатъчно многозначна и подлежеше на определени тълкувания, но в случая означаваше важен разговор с близък човек.

Хвърлих един мимолетен поглед към непознатия – не знам дали аз не живеех в илюзия, въпреки че знаех добре накъде отивахме, но непознатият ми изглеждаше много здраво стъпил на Земята.

Снегът продължаваше да се сипе на парцали, които бяха напълнили почти една четвърт от ремаркето на пикапа ни, но той стоеше като истукан – но не от гордост – сякаш изобщо не му пукаше и не беше от този свят.

Бяхме напуснали очертанията на Милтън и по дяволите маршрутът ни наподобяваше кръг – значи все пак имахме някаква магическа защита – не бях наясно до какви висоти бяха силите на непознатия, но предполагах, че беше на ниво – щом можеше да поддържа илюзията за невидимост. Между впрочем повечето хора дори не осъзнаваха, че пълната невидимост, е безсмислена и ненужна и можеше да навлече доста повече неприятности, отколкото ползи, но да не се отклонявам.

- Онзи екстаз, който позволява на шаманите да постигат такива състояния и който трябва да се управлява на много по-дълбоко ниво, а в същото време е ключът към…

Снежната виелица заглуши последните му думи. Виждах как стои невъзмутимо, здраво хванал онази част от каросерията, която можеше да му бъде опора и да не излети в движение, забивайки се с главата надолу в някоя от огромните крайпътни преспи.

Едва ли карах с повече от тридесет мили в час, но при тези условия това можеше да бъде равносилно на смърт или поне на трайни мозъчни увреждания.

Да, ако човек беше доволен от видяното в сънищата си, най-вероятно желанията му щяха да се изпълнят, но съществуваха някои ограничения или по-точно корекции, но трябваше също така за се вземе под внимание колко добре тези корекции се вписваха в реалността.

В крайна сметка цялата свръхестествена намеса означаваше корекция на реалността – имаше много дребни хитрини, които да бъдат използвани, за изграждане на известна магическа защита при тези обстоятелства. Да не забравяме, че богът на сънищата в древността е бил пратеник на истината – само че сега всичко беше истинско и не сънувахме изобщо. Да една от простите магически техники за защита от лоши очи и евентуална намеса на някой друг в енергийното ни поле беше просто да затворим очи и да си представим, визуализирайки достатъчно ясно масивна тухлена стена, която беше огряна от слънцето. Знам, че звучеше налудничаво – особено като се имаше предвид климатът навън.

Честно казано – според мен само Дантевия Ад можеше да бъде по-замръзнал от онова, което се ширеше около нас – толкова тежко беше положението.

Най-накрая наближихме гробището. Трябваше да маневрирам много умело, за да избегна затъване на гумите на автомобила в брутално опасните снежни навявания, а беше възможно и да закача някой затрупан камък или скала, който само да причини някоя катастрофа – не беше ли това една дилема на живот и смърт кой ще бъде спасен?

В гробището се влизаше чрез една странична отбивка от главното шосе, а вътрешно се надявах Арло и Зонара да не бяха премръзнали до смърт. Освен споменатия пикап, бяхме купили и специални дрехи – нещо средно между кожух и дъждобран.

А какво щеше да се случи, ако пътуването никога не свършваше? Или пък свършваше преди още да е започнало? И изобщо какъв беше смисълът му?

Заварихме Зонара и Арло, скрити под едно дърво и заобиколени със снежни преспи. Снегът им осигуряваше отлично прикритие, но те бяха наклали малък огън скришно и си бяха приготвили зелен чай с аромат на окосено сено и го пиеха чист. Дори си бяха приготвили малък навес, опъвайки тентата на пикапа, за да ги предпазва от снегонавяването. Беше малко странна приумица, която все пак им осигуряваше частичен подслон.

Двамата явно дискутираха нещо, а недалеч от тях видяхме Диего, който береше душа – дори се чудех дали все още беше жив.

- Случаят му изглежда действително тежък! – тихо проговори непознатият. – Демоничната намеса изглежда е навлязла в последния си стадий, което ще затрудни задачата ни. Но пък може да опитаме.

- Затворете си очите! – нареди лечителят, – тъй като по този начин демонът няма да може да влезе. Обикновено те влизат през очите! Между другото интензификацията на това състояние се свързва със започване на вътрешния диалог по отношение на различни касаещи ни въпроси. Този преговор в съзнанието на практика поставя някакъв отвъден събеседник, който постепенно се превръща в част от самото му съзнание и така се отваря пътя за атака и човек става адски незащитен. Разбира се, не за всичко е виновен в конвенционалния случай обекта на атаката, понякога и родовото проклятие също оказва влияние. Но не искам да Ви губя времето с баналности, тъй като случаят е сериозен. Както в онази стара сентенция, че във всяка лудост има последователност. ето Ви някои от възможните причини или следствия. Съществуваше ли обаче добра лудост?

Не беше ли този обречен самотник светец? Тишината наоколо приличаше на музика – звукът на мъртвите. Но въпреки странните мисли, които преминаха през съзнанието ми, аз знаех, че това не е така. И все пак какъв си ти, когато не принадлежиш на никого? И точно това беше тъжното. Сякаш всичко принадлежеше на едно отминало време!

Побързахме да изпълним поръчението му. Диего съвсем не беше на себе си и явно го беше обхванала особена демонична обсебеност, която щеше да го погуби скоро. Трябваше да сме внимателни, защото той беше наистина последният ни шанс да разплетем историята докрай, а в сегашното си състояние едва ли можеше дори и да си спомни дори собственото си име.

Надявах се някой отдалеч да не забележи странния ритуал и да ни прекъсне преди да сме го спасили. Около гробищният парк нямаше нищо на разстояние от поне около двеста ярда. Всичко наоколо изглеждаше доста мрачно и тягостно. Кадаверинът и путресцинът миришеха на разложена плът, а скатолът добавяше аромат на фекалии. На надгробните камъни имаше онези красиви хексафойли[2], които символизираха магическата защита за мъртвите. Този знак датираше отдавна и беше доста характерен дори и за Британска Колумбия в Канада. Беше трудно да се изгражда персонална магическа защита за непосветени и поради тази причина тези хексафойли бяха едно стандартно средство в това отношение. Впуснах се в тези разсъждения най-вече поради факта, че на територията на гробището и при наличието на демон на негова територия беше трудно да се изгради трайна допълнителна защита – затова решихме да разчитаме на вече готовата такава – без значение колко силна или слаба беше тя. По правило гробищата бяха място с повишено ниво на негативна енергия, от която може би този демон също беше способен да черпи сили, но онова, което знаех със сигурност беше

Ритуалът изглеждаше действително опасен и нямаше абсолютно никаква гаранция, че ще бъде успешен, а още по-малко, че Диего ще оцелее. Знаех също и че в това отношение трябваше да се подхожда внимателно към жертвата и да се вземат под внимание техните грехове, които можеха да бъдат причина и за допълнителна атака от страна на демона[3].

Диего определено се държеше особено, но някои от симптомите му бяха твърде очевидни и се изразяваха в усещане за студ – да, наоколо действително беше мразовит мартенски студ, но нищо от околната обстановка не можеше да бъде причината, тъй като Диего беше поставен близо до огъня, но беше зорко пазен от Арло и Зонара, за да не би да скочи в него, подтикван от демоничното присъствие.

- Отвори си очите, Диего – плесна с ръце лечителят и започна процедурата по освобождаването му от демона.

Цялото му тяло се тресеше като на болен от треска и той беше оцъклил очите си – в тяхната огледална повърхност аз видях мрака на безумието, но не онова, за което всички говореха, а онова другото, което показваше липсата на път.

Явно демонът го беше хванал здраво и не искаше да го пусне. Ръцете и краката му се движеха бързо – сигурни признаци, че той самият се опитваше да се отърве от проклетия враг. Но

Тогава непознатият прибягна до много странен ритуал, който трябваше да се справи с коварния и незнаен обладател.

- Бяхме успели да научим нещо от него – измърморих аз. – Надявам се това да помогне, за да успеем да го принудим да напусне жертвата.

Непознатият разбра с какъв точно тип демон си имаше работа.

- Виж, няма да те лъжа – ще бъде доста трудно – изпъшка непознатият. Аз съм лечител и знам с положителност, че чумата на съзнанието е като чумата по свинете – човек лесно би могъл да я прихване. Понякога може дори да се касае за цял легион от демони, представящи се за един единствен, което допълнително може да ни обърка.

След така изказаните инструкции, той се зае сериозно със лечителската част – нямаше особено много време и ако нещо се объркаше целия смисъл на всичко преживяно дотук се губеше. Залогът беше огромен!

Не след дълго Диего започна да плюе кръв – нещата вземаха тревожен обрат и въобще надеждата за спасение спадаше.

Лечителят не се отказваше и реши да използва друга тактика – след като вече беше наясно с това какъв демон си имаше вземане-даване, то реши да отслаби хватката му като намали концентрацията му чрез отклоняването му от слабостите на Диего, от които той черпеше енергия за своето оцеляване.

- Този демон не е истински, а е замислена форма, създадена чрез магически ритуал. Виждам белезите за това много ясно – изглежда ми някак ленив и закостенял, а не толкова разнообразен.

Знаех страшно много за демоничните създания, но това ми се стори странно, ако демонът наистина беше изкуствен, това цялото ми внимание към развитието на събитията беше насочено към погрешна посока. Подобни изкуствени създания можеха да се създадат по-най разнообразен начин от вуду магьосници, екзорсисти и така нататък. А може би самият дух хитроумно използваше някакво психическо разстройство на самия Диего – като раздвоение на личността например, за да пие от енергията му и да го манипулира.

Решихме да обединим силите си в борбата с демона и да погледнем към коя чакра беше насочено негативното му влияние – знам, че подобен подход не блестеше с оригиналност, но в момента важно беше да спасим живота му.

Лечителят се съгласи да опита това и установи, че влиянието на демона е върху първа чакра, свързана с оцеляването – страхът, който от своя страна зацепваше и канализираше енергията към други чакри от по-високо ниво – тоест Диего щеше да страда едновременно и от съответните емоции, характерни за тези чакри, но и от нещо много по-лошо – можеше физически да бъде засегнат в най-разнообразни части от тялото.

- Напипвам огромна загадка – започна лечителят с треперещ глас, - който и да е създал тази изключителна замислена форма, е бил гений, защото тя съществува заедно с истинския демон и дори му помага да манипулира съзнанието на пострадалия. Но тук идеята е много по-дълбока – трябвало е да се подкопае идентичността на чакрата, а най-вече и на самия Диего. Знам, че ви звучи объркано, но желанието за оцеляване на демона е свързано с древния, фундаментален инстинкт за оцеляване, тоест страхът на демона става и страх на самия Диего и дори, колкото и банално да звучи, той самият би се борил може би много повече от своя зложелателен обладател за неговото оцеляване, защото ако той загине, ще загине и самия Диего. А това поражда доста специфична ситуация, тъй като когато се чувства застрашен, той ще доминира върху всички останали функции на съзнанието на жертвата.

Звучеше логично, но и адски тъжно – бяхме в кръга на някаква адска обреченост, а той ставаше все по-малък и по-малък.

Аз, Арло и Зонара ахнахме, когато чухме това. Не, че теоретически не беше възможно, но подобна висша симбиоза между истински демон и замислена форма, беше впечатляваща. Оставаше открит въпросът кой можеше да направи нещо толкова оригинално?

Но тогава ми хрумна нещо толкова брутално, че дори не исках и да минава през съзнанието ми. И ако това беше вярно картинката за първи път почти започваше да ми се изяснява – нека да бъдем точни това горе-долу хвърляше слетлина върху поне половината от нея. Ако двамата Диеговци, които бяха близнаци по съдба, бяха осиновени, като впоследствие единият от тях разжалван от алчния животновъд, не беше ли възможно създаване на връзка точно между тях и самите демонични посетители и ако този демон се хранеше от самия Диего и беше поел почти пълен контрол върху тялото му, къде беше тялото на другия Диего – или парвенюто Джейк?

Защото в този случай това повдигаше огромна въпросителна, която можеше да се окаже фатална за всички нас.

Спомних си дълбокия замисъл на Фелистър – който открие наследството ми, ще …

- Подушвам – продължи лечителят, - че страданието му е планирано много внимателно и има голяма вероятност той да умре. Но все още има някои неща, които да направим, за да го отървем.

В състоянието, в което беше Диего, беше направо противопоказно да бъде преместен и ние трябваше да решим как да преборим този упорит демоничен тиранин, който явно щеше да се окаже ключов в разкриването на мистерията за наследството на Фелистър.

Снегът продължаваше да се сипе на парцали, а аз бях изгасил фаровете на пикапа и го бях паркирал по начин да не се забелязва едва мъждукащия огън в гробищния парк.

Зонара и Арло бяха целите напълно концентрирани да окажат съдействие на лечителя. Аз също се надявах да успея да му бъда от полза и моята енергия също да се добавеше.

Ако беше топло или пък беше ден, тук все пак щеше да има някаква форма на живот, но мразовитата нощ само показваше цялата безнадеждност на нашето начинание.

И въпреки всичко лечителят не се отказваше и щеше да опита абсолютно всичко.

След още няколко безплодни опита, решихме да обединим усилията си, за да надвием демона.

Реших, все пак че някое подходящо заклинание на латински език ще свърши доста добра работа и можеше да го накараме да разхлаби хватката и така да го сразим по-добре. Известно беше, че латинския се смяташе едва ли не за най-съвършеният език поради редица особености, които притежаваше и в него имаше твърде много мистика, а освен това беше универсален език, а този факт го правеше идеален за целта, която преследвахме. Заклинанието беше наистина много дълго и доста сложно:

Crux sacra sit mihi lux! Nunquam draco sit mihi dux. Vade retro Satana! Nunquamsuade mihi vana! Sunt mala quae libas. Ipse venena bibas![4]

Сякаш тези свети думи оказаха някакво влияние върху демона и аз започнах да ги повтарям с напевност – да, това заклинание трябваше да се произнася само от свещеник, но все пак се надявах да проработи.

Внезапно чух в ушите си глас – “Добре, ще си тръгна, но Диего сам ще ви разкрие истината, и тя може и да не Ви хареса! Така че се сърдете сами на себе си!”

Като знаех лъжите на демоните, нямаше нужда да ми казва всичко това. Но за наше учудване, той наистина остави Диего – е, не съвсем веднага. Бяха необходими няколко минути, но все пак си отиде.

Дали пък колкото и странно да звучеше, Диего не се беше вкопчил в самия демон, за да предпази и него и себе си от това да види истината – със сигурност симбиозата между тях беше взаимно изгодна. Но дали изкуственият демон все още беше останал? Помолих шамана да го провери и той заяви, че все още усеща някакво влияние върху замислената форма върху Диего.

Той бавно отвори очи и аз видях цялата му болка и изтощение – за него пътят беше свършил така или иначе. Демонът просто му помагаше да живее или по-точно да съществува, считайки това за живот – за много кратко.

Фелистър беше прав – наследството му беше пълно с много, много, прекалено много тъга и пълна безнадеждност. Онова, което започвах да осъзнавам все по-добре, с всяка крачка на разкриване на истината, беше колко сам беше човек в живота всъщност.

По време на целия ритуал по освобождаването на Диего от демона – и Арло, и Зонара присъстваха формално, като служители, които бяха на работа. Неизвестният лечител, след приключване на целия ритуал заяви:

- Не мога да направя повече от това. Той завинаги ще бъде белязан от срещата си с демона поради простата причина, че малка частица от негативната същност ще остане с него – поне до момента на смъртта му. Едва тогава демонът ще го напусне завинаги.

Диего прие спокойно вестта – макар и с пребледняло лице, което беше доста изтормозено от всичките ритуали по пречистване. Трябваше да повтарям многократно магическата формула на латински, за да го отърва. Повторих я цели седемдесет и два пъти – за всеки случай, не че търсех специална символика, но броят на демоните от малкия ключ на Соломон беше седемдесет и два – и реших, че това число не е никак лошо. Е, може би изгубихме малко излишно време, но все пак имаше полза, пък и Диего щеше да оцени остатъка от живота си много по-добре.

 

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА: ФЕДЕРАЛНИТЕ АГЕНТИ

 

Решихме да го откараме до Ашгроув, който на практика също си беше една неприсъединена общност, тъй като разстоянието беше само четири-пет мили в посока северозапад. Сякаш снежната буря беше поутихнала, но положението оставаше все така тежко. Снежните преспи бяха навети от духащия вятър покрай пътя и образуваха своеобразни стени с височина над метър и половина, но все пак бяхме способни да виждаме някакви дървета в далечината. Сякаш се намирах в някакво празно пространство, което изглеждаше безкрайно на пръв поглед, но всъщност по своя замисъл това не беше точно така, а аз бях напълно сам в някакъв плосък сценарий на развитие на... Може би не бях на себе си. Или?

Арло и Зонара влязоха в ролята на навигатор и пилот – сякаш бяхме на някакво състезание в условия на висока проходимост:

- Не, не е тук. Малко по-нататък – обади се някак рязко Зонара. – Трябва да стигнем до Ашгроув по шосе три, което е след отбивката за…

Благодарих и мислено за сведенията, тъй като Арло беше поел да кара този път.

Пътят дотам ни отне около половин час, тъй като пикапът макар и рядко буксуваше и трябваше дори на два-три пъти да слизаме и да го бутаме, за да запали отново. Беше достатъчно трудно. Да, знам, изглеждаше доста банално, но си беше истински ад.

Името на непознатия лечител беше Якуба и той ни запозна с представите на своята родина за духовно израстване, което като цяло бих казал, че не ни беше никак излишно.

Внезапно пикапът изтрака…

Погледнах бързо назад – да не би поради някаква причина Диего да беше повторно обладан – въпреки че след проведената брутална серия от екзорсистки ритуали той трябваше да е в съзнание. Да, действително беше наред… Просто гумата на пикапа беше минала през огромна буца сняг, която Арло нямаше как да избегне, докато слушаше инструкциите на Зонара. Това малко ме успокои.

Бях наясно, че лечителят искаше да ни сподели още нещо. Вече бяхме толкова близо до Ашгроув, че го виждах почти пред носа си.

- Според вярванията на моя народ лечението може да бъде осъществено в най-различни форми. Съществуват разум, душа и духовна равнина, където всичко се случва. Това е видимият и невидимият свят, а когато е необходимо да лекуваш някого ти трябва да докоснеш всяко от тях.

Обяснението му ми се видя относително опростено, но в същото време с извънмерно дълбок замисъл.

Спомних си, че Фелистър четеше и една особена книга, където се обясняваше, че един човек имал едно главно съзнание, но няколко спомагателни съзнания и това отново беше свързано с духовните взаимодействия на различни нива.

Както и да е, влязохме в Ашгроув, който беше притихнал и се настанихме в една къща, където гостоприемният домакин просто се изнесе с извинение, че бързал много и ни я предостави срещу съвсем скромен наем. За да не остане някой с погрешно впечатление, Ашгроув беше съвсем малка общност състояща се просто от една шепа сгради – така че за времето на краткия си престой с Диего, нямаше да ощетим никого. Може би щяхме да останем тук само ден или два, а може би дори щяхме да го напуснем още вечерта, ако успеехме по-бързо да разпитаме самия Диего, в който сега беше цялата ни надежда.

Когато излязохме на кажи-речи почти единствената му улица, за първи път чух песен на птици, а не ги бях чувал от известно време – те бяха връзката между небето и земята. Някакви врабчета[5] се мярката из въздуха, а аз си задавах въпроса дали този път ще бъдем освободени от огромния товар, които носехме в душите си.

Диего всъщност успя да ни разкаже останалата част от историята, която беше свързана с наследството на Фелистър. Наблизо имаше малко кафене, където можехме да похапнем, но решихме да дадем на Диего малко време да отдъхне. След около четвърт час се отправихме натам – честно казано подобен род селища бяха пълно мъртвило и понякога в тях имаше само по няколко души, а дори и само по един-двама (най-често семейство), които стопанисваха съответното място и живееха или съществуваха в своя малък свят – е тук случаят не беше съвсем точно такъв, но …

Като цяло околността на Ашгроув не беше никак лоша – само че някак си имах чувството, че сякаш ние самите хем си бяхме адски на мястото, хем не съвсем.

Диего изяде един сандвич и изпи една кола с явно наслаждение – предполагам не толкова му харесваше храната, но имаше определени обусловени биологически потребности, които би следвало поне формално да бъдат задоволени като това да засити глада си, тъй като дори и съдържателката на кафе-ресторанта не се забелязваше наоколо, но имаше явни знаци, че наистина беше на разположение, и реши да ни обясни следващата част от историята, а оттам насетне пътищата ни се разделяха. Не го попитахме за по-нататъшните му намерения. Диего беше твърде реално устроен и възприемаше времето като дискретна величина. Според квантовата теория фактът, че времето беше непрекъснато, представляваше просто една илюзия, тъй като времето беше просто една кристална структура, състояща се от дискретни повтарящи се елементи[6]. Но, както ми беше казал навремето един стар приятел – “Всичко, което имаш, е само този момент. Така че живей само и единствено за него, тъй като нищо друго не съществува! Всичко останало просто не е истинско и когато го проумееш може би ще ти се прииска никога да не си се раждал или просто ще приемеш нещата такива каквито са – част от голямата игра и ще последваш...”

Диего обясни много от липсващите детайли от пъзела, който смятах за почти неразгадаем, и всъщност замисълът на Фелистър освен обречен, се беше оказал истински гениален. Зонара и Арло не взеха почти никакво отношение. Само Арло с явна охота си беше отхапал от една курабийка, която привидно му се услаждаше. Може пък и пълнежът й да беше по-специален – кой знае! Да, те бяха в човешкия свят и трябваше да изглеждат като хора или поне да се преструват, че изглеждат – все пак бяха на работа и трябваше да спазват правилата на играта, както и всички останали!

Внезапно се появи собственичката – изглеждаше отрудена женица, която обаче щеше да направи всичко по силите си, за да угоди на своите гости.

- Аз съм Милбет Сардън[7]. Със съпруга ми въртяхме това място, но той почина неотдавна – може би климатът наоколо не му понасяше. Пък и честно казано не го виня. С възрастта човек труда опит, който е безценен и като цяло се научава да живее с много, ама много по-малко – продума многозначително старата жена. – Ако все пак имате нужда от още нещо, се обадете – барът е на самообслужване.

След това се отдалечи и се скри някъде далеч и потъна в сенките на мрака. Беше започнало да се здрачава, тъй като може би пропуснах да спомена, че целия предишен ден се опитвахме някак да се устроим в Ашгроув – поне за малко.

И така разказът на Диего започна:

- Както добре знаете, Главният дух или съзнание не е нужно да бъде напълно същия като физическото тяло, но помощното съзнание или помощните съзнания могат да бъдат и обикновено са духове от по-високо ниво, а понякога и от много по-високо. Знаете, че обикновено решенията се вземат от Главния дух, но това съвсем не винаги е така. Та както казахме, Главният дух би могъл и да се заблуждава, подведен от своя човешки събрат, с когото заедно са родени[8] – започна отдалеко Диего.

Ние го слушахме внимателно. Диего имаше дар слово и се опитваше да предаде нещата максимално просто и ясно. Само аз забелязах, че Арло и Зонара сякаш леко се поразмърдаха – може би разговорът не им беше напълно приятен с прямотата си, а може би просто съществуваха на друго ниво на вибрация. Явно думите на Диего ги засягаха пряко – повече или по-малко.

Имах също свръхестественото усещане, че рано или късно федералните ще дойдат – и този път наистина. Може би ни бяха следили – по някакъв невидим и необясним начин, а може би ние просто бяхме останали със затворено съзнание – неспособно да види някои неща.

- Фелистър имаше нужда от двама души с името Диего и с приблизително еднаква съдба – и двамата бяхме захвърлени сираци с неизвестни родители, тъй като, както добре знаете – единият е мъртъв и може би това на практика е единствената разлика помежду ни. А онова, което не знаете е, че аз подмених телата или по-точно аз преместих тялото на мъртвия Диего, защото подозирах, че рано или късно все някой ще го потърси и независимо от физическото състояние на тялото – аурата му ще бъде там. И смятам, че постъпих добре – това е ключът към самото наследство на Фелистър, но далеч не е краят на историята, а само началото на края. А този край може и да не дойде или да не дойде точно така, както Ви се иска. Ето пример с мен и демона…

Отново настъпи мълчание.

- По този начин той имаше два коза, с които да играе същата игра. Проблемът на Фелистър беше, че искаше да играе едновременно на ниски и високи вибрации, а това означаваше контакт и връзка със съвсем различни енергии – не можеше толкова лесно да се направи тази смяна и затова той избра втория вариант, който както виждате, той нарече наследството на Фелистър. Знаете, че всяко дребно нещо в тази Вселена представлява специфична вибрация, която е свързана по особен начин с цялото. Изолирайки се по този начин, Фелистър изгуби контакт със своя ангел пазител и нещата се объркаха съвсем. Ключът към разгадаването на Фелистър беше, че той искаше да коригира реалността по точно определен и изгоден за самия него начин, който естествено рано или късно можеше да се окаже опасен. А това увеличаваше вероятността самият той в новата версия на реалността също да бъде изтрит. Фелистър се беше представял с различни имена и използвал различни демони, за да общува с политици и мафиоти – това работеше или поне така изглеждаше. Беше необходимо, за бизнеса, за запазването на собственото му съзнание, а и за всички нас, които живеехме под крилото му – за запазване на цялата тази микровселена. Беше избрал да зададе въпроса какво е животът по доста неправилен начин…

- Онова, което не разбирам напълно е … опитвал се е да играе ролята на Всевишния? – попитах го аз.

- Не точно. Дори тъкмо напротив. Съвсем не – някак странно запелтечи Диего. – Опитваше се хитро да минава между капките, а моделът на Сътворението не работи така – и никога не е работил по този начин. А и едва ли ще работи.

Зонара може би вътрешно искаше да ме стрелне с очите си, но се спря. Тя явно се опитваше да запази професионализма си. Арло все още чоплеше курабийката – явно това беше най-важното нещо на Земята за него – сякаш му напомняше на дома. Едно позабравено чувство! Започнах ясно да усещам накъде отиваше разговора и че започваше да става опасно – може би доста повече от преди.

- Фелистър просто се беше опитвал да отвори хиляди енергийни канали и да ги контролира, но възникнаха противоречия между същите тези нива на съзнание и в този ред на мисли се получи нещо твърде неприятно и нецелесъобразно, което естествено нямаше как да се усети напълно веднага поради изключителната сложност на неговия замисъл. При нивото си на практикуване и контрол, което той притежаваше, имаше логичен трик, който очевидно му беше създал противоречие, а именно – ако проверката на работата на дадено заклинание означаваше то да бъде прекратено, имаше специална инструкция, която да продължи да го поддържа, дори и при положителен отговор за прекратяване[9]. В този ред на мисли Фелистър не е можел да измести собствената си линия на съзнание и впоследствие е достигнал до … Да, той беше допуснал баналната грешка, която не вярвам да е била неумишлена между другото, че съзнанието е единство вместо да възприеме един доста по-практичен и по-гъвкав подход – тоест той е търсел отговори без да е бил напълно сигурен към какъв въпрос те се отнасят. При това в огромни количества. Това доста напомня случая с прочутото Диофантово уравнение за смисъла на живота. Е, ако Фелистър беше имал достатъчно много време в това отношение може би щеше да бъде малко по-различно и да стигне до верния отговор – Диего спря за миг, за да събере мислите си, но предчувствах, че най-интересната част тепърва предстои.

Честно казано, бяхме сравнително скоро в Ашгроув, но вече чувствах това място като напълно изчерпано от смисъл – като един красив декор в средата на нищото и дори си задавах въпроса доколко реална е единствената му стопанка, която дискретно се беше скрила някъде, но явно щеше да се появи, ако действително се нуждаехме от услугите й.

- Защо обаче на Фелистър му трябваха две тела – причината беше много проста – самият детектив Донован рано или късно трябваше да свърши, каквото трябваше да свърши, но само ако нещо се объркаше и краят на Фелистър настъпеше.

- Искате да кажете, че Фелистър е програмирал своята собствена смърт? – някак странно загатна лечителят Якуба, които беше стоял встрани от целия разговор, но изобщо не го беше изпускал от внимание. – Или дори е имал предвид, че ако нещо се случи с него, ще произтекат серия от относително “планирани” последици, които ще бъдат като резултат от нея. Нещо като ефекта на пеперудата.

- Нещо подобно – само че мистър Ембанкс искаше да прави това в един добре планиран вид или поне в такъв, какъвто му отърваше. Този замисъл разбира се приличаше доста на споменатия вече Код на хаоса и се касаеше за минимални отклонения, които с течение на времето пораждаха хаотични, но не произволни мрежи от причини и следствия, които можеха да ескалират и да станат глобални. Но проблемът беше, че чувството за приближаваща смърт му пречеше. Сега се надявам да разбирате?

И Арло, и Зонара кимнаха едва забележимо – те смятаха, че подобно обяснение в общи линии изчерпваше механизма на работа на лудия животновъд.

- Фелистър беше планирал да прехвърли своето съзнание върху някое от другите тела, но неуспешно, а после стана онова, с демона, за който Вие вече знаете твърде добре – той се прехвърли в самия Гас Бензуър и Вие трябваше да преминете през всичко това. Цялата ситуация беше, че колкото и добре изпипан да беше брилянтният му замисъл, нещо все не пасваше. Може би той беше развил привързаност към живота, тъй като допускаше вътрешно в себе си, че все още имаше недовършени дела, а преждевременната му смърт би прекъснала всичко. Нали се сещате за онзи многозначителен цитат от Светото писание, че “Господ е Пастир мой; Няма да остана в нужда. На зелени пасбища ще ме успокоява; При тихи води ще ме завежда.[10]” Този принцип на снабдяването е много важен! Когато Фелистър общуваше с различни престъпници, рецидивисти, а също така и видни политици той прибягваше до услугите на различни демони, които му помагаха, но не безплатно – той им даваше малки късчета от душата си. Но колко късчета притежава човешката душа – пък дори и тази на човек като Фелистър Ембанкс? Някой казват, че душата е единно цяло, а други, че тя има две или три части, но едно мога да кажа със сигурност – всички сме родени със седем живота и това е нещото, което има значение, а след това душата ни преминава във следващата си фаза на развитие.

Може би бяхме родени за друго време и друго място, защото нашето беше безвъзвратно изминало и най-вероятно никога повече нямаше да се повтори и да живеем онзи живот. Беше останал само бегъл спомен от някакво дежа-вю, което можеше и да не бъде онова, от което действително се нуждаехме.

Диего поде отново своя разказ, след като дълго време стоеше неподвижен:

- Политиците, които подкупваше Фелистър бяха най-различни – той се нуждаеше и от конгресмени в основните американски щати, но и от достатъчно подкрепа от политиците от индиански произход в Нова Скотия в Канада. По този начин той беше хванал бика за рогата и можеше да пласира колкото и където си пожелаеше – а разновидностите от фентаниловите субстанции отиваха за тайния му фонд в офшорните сметки, с които той осъществяваше своите планове. Например …

Диего тъкмо привършваше разказа си, когато усетих, че нещо не е съвсем наред. Да, то ни беше разкрил по-голямата част от наследството на Фелистър, но по езика на тялото му, на подсъзнателно ниво долових, че нещо не е както трябва. Той беше къртица! Подла, безмилостна и безразлична! Разкопчах ризата му, която беше изцапана с кръв от самия демон. Това напомняше за жестоката борба, която водихме, за да го отървем. Отдолу имаше специални микрофони и целият разговор се записваше през цялото това време. Агентите бяха използвали онези глупави микрофони, които се слагаха на китката, но позволяваха сериозна свобода на движенията, а от друга страна самият факт, че можеха да подслушват толкова удобно от разстояние беше прекрасен.

Естествено предателството можеше да се разглежда и като енергия и тази гледна точка може би също беше част от наследството на Фелистър. Традиционно схващане беше, че предателите бяха наши врагове, а дали наистина беше точно така.

Старицата, която беше зад бара явно беше само още един информатор на федералните.

В този момент нахълтаха федералните – те бяха доста ентусиазирани, че имат нещо – или поне формално.

Това бяха явните самопризнания на самия Диего – сериозно доказателство според тях самите.

Агент Моралес се изрепчи:

- Всички на Земята! Никой да не мърда!

И ни сбута като зрели дини, натъркаляни по пода. След него влязоха и останалите! Оръжията им бяха извадени и готови да поразят целта – каквато и да беше тя!

Федералните преобърнаха тихия Ашгроув с краката нагоре. Преровиха и къщата, където бяхме отседнали. И като цяло не намериха нищо, защото нямаше и нищо за намиране. Обичайна практика на федералните беше да събират по незаконен начин хиляди обаждания, които после да използват за доказателства, а също и за да изтръгнат свидетелски показания.

Моралес потриваше своите ръце по начин, който издаваше задоволството му, че веднъж завинаги ще бъде наистина оценен – но той не знаеше всяка нишка от историята на детектив Донован, тъй като отец Тобиас все пак беше запазил мълчание.

Когато федералните прослушаха записите, останаха с отворени уста и не можаха да кажат нищо. Агент Моралес, само се почесваше зад ухото като някой, който беше попаднал в необрано лозе и се чудеше как ще оправдае целта на операцията, която включваше почти две дузини федерални агенти, транспортни средства и оборудване – и всичко това бяха пари на данъкоплатците – това му миришеше на провал. При това голям! Може би дори и да беше краят на кариерата му!

Агентите очакваха да чуят някаква съществена информация, но вместо това имаше само бял шум, който не беше нещо особено. Сякаш целият ни разговор никога не се беше провеждал и в него не е имало нищо необичайно.

За да бъдем точни, Моралес беше стар вълк и на него не му минаваха никакви свръхестествени фантасмагории, но за разлика от детектив Донован, той не бързаше да обяви победа, тъй като в хода на разплитането на случката можеха да излязат прекалено много подводни камъни.

Моралес беше ръководил разследването по много тънък и внимателен начин – беше внедрил Диего при Фелистър и оттам насетне нямаше нужда за разказване, а сега и тази част.

Но ако Диего беше направил това как беше в състояние, обладан от демона, да не скъса микрофона. Въпросът оставаше отворен. Явно беше чист късмет! Или може би не?

Първият Диего или Джейк беше жив и здрав – това обясняваше загадката – по дяволите! А самият Диего – братът на Раул си беше мислил, че е умрял, когато го е отравял от гроба. И тогава федералните са пристигнали, вербували са го и за отвели Джейк в моргата – в крайна сметка тази история изглеждаше правдоподобна. Но колко е можело тялото му да престои под земята? Математически пресметнато, човек можеше да прекара поне пет часа и половина под земята, преди въздуха в ковчега да свърши. Диего се беше борил за всяка глътка въздух, за да излезе! Да се роди повторно! Да види дневната светлина! И да започне на чисто!

Диего просто беше успял да спаси Джейк, тъй като беше вербуван от Федералните малко след като беше започнал своята работа при Фелистър.

Колкото и да не беше за вярване, Фелистър беше оставил нещо зад себе си – две деца, които не бяха негови, но които все още дишаха свежия въздух на тази земя. Две деца, които бяха спомогнали да се сложи край на кървавия терор на фермера!

Детектив Моралес явно беше недоволен от белия шум, но не знаеше какво да каже.

Тогава към него се приближи Якуба. Мъдрият старец реши да му поговори и разкрие онова, което знаеше:

- Трябва да виждате символите, агент Моралес -  прокашля се той. – Наличието на дъга е знак, че ангелът пазител е с Диего – а това все пак не е малко. Погледнете тези цветове – те Ви казват всичко. А душите на някои ще продължат да съществуват само в така наречения заден фон на техния живот, където опцията за живот и по-специално достъпът до тяхното жизнено ядро ще бъде отрязан. Това се нарича още да загубиш досег с душата си. Може би неговата антакарана[11] е била повредена, но все пак.

Агент Моралес се смая. Това звучеше просто… Огледа този африкански лечител с побеляла глава, който се опитваше да му помогне, разкривайки му смисъл на всичко.

- В крайна сметка във всеки от нас се крие предател – дори на енергийно ниво – продължи старецът. – А дали тези предатели са Ви предали действително или просто са Ваши помощници към по-високите енергии и не ни предават в ръцете на Всевишния?

Агент Моралес допускаше, че някакви свръхестествени сили се бяха намесили във цялата история – но той за разлика от детектив Донован имаше уши на главата си и умееше да чува и да слуша. И имаше достатъчно мозък, за да преценява ясно и трезво какво се случваше.

Зад гърба му двамата некръвни братя с общ осиновител се прегърнаха. Те не можеха да повярват, че бяха взаимосвързани в своя път.

- Всяко разочарование, агент Моралес, ни води към по-фините нива. Тогава няма да има нужда от никакво разследване. Остава въпросът наистина ли искате да повдигнете душата си?

Разследването продължи с месеци и аз се връщах по старите места с агентите, разяснявайки им тънкостите от наследството на Фелистър. Накрая ФБР просто го прекрати, тъй като изглеждаше безплодно, но не и преди да провери връзките с политиците и мафиотите за които все пак бяха останали някакви следи. Агент Моралес реши да не се бърка в работата на Всевишния – дали беше правилно или не? Е, всеки сам преценяваше за себе си.

След като се разровихме надълбоко в тайните на лудия фермер се оказа, че той наистина беше притежавал значителни суми пари в офшорната си компания.

Простите извлечения показваха, че ако Джейк беше притежавал около два милиона долара (Струваше си да се отбележи, че той не беше подведен под съдебна отговорност заради огромното си сътрудничество по време на разследването на агентите, но нямаше право да докосва състоянието си – поне докато всичко не приключеше!), то Фелистър просто беше ненадминат. Имахме сделка с федералните да им предадем сумите на животновъда, но точно тук нещата не бяха толкова прости.

Интересно беше, че Фелистър беше направил една гениална финансова система и освен опитен бизнесмен, беше и достатъчно добър финансист.

Едната част беше, че той притежаваше фантомни фирми, които бяха скрити зад поредица офшорки, които от своя страна бяха съдружници на индианци, които бяха собственици на погребални агенции, погребващи мъртвите индианци в резерватите от двете страни на границата – и тъй като в един ковчег можеха да се крият поне по около двадесет килограма чиста стока, това правеше баснословни суми от порядъка на тридесет милиона. Да, точно така! Това беше чист фентанил и Фелистър обичаше най-доброто да отива при най-отбраните му клиенти му клиенти. Понякога той прекарваше през границата и по два ковчега годишно и то само по този канал. Но финансовата част на организираното престъпно отклоняване на печалбата можеше да засрами дори и юпита, дипломирани в Харвард. С част от парите бяха правени дарения на църкви, които бяха пак свързани с него под някаква степен, а те правеха дарителски кампания и парите се връщаха пак при индианците под различни форми – е, не всички, но все пак идеята на Фелистър беше направо бетон! Дори и да загубеше под форма на различни такси и подкупи около тридесет процента, останалите седемдесет си оставаха за него. Шоуто ставаше още по-голямо когато започваха предизборните кампании на конгресмените, а дори и на някои сенатори – Фелистър притежаваше цели двама, които между другото чинно му се отплащаха под формата на лобизъм, но имаше и някои по-сложни взаимовръзки – родени в гениалната му глава като например изпиране на част от парите му.

Детектив Моралес знаеше добре, че някои от нещата са трудно доказуеми и трябваше да бърника директно в църковните диоцези, което не му се нравеше. Ако имаше дори и най-малка издънка или по-точно ако неговите действия изглеждаха като най-дребен неуспех, той просто щеше да бъде съсипан. Диоцезите на църквата бяха под особена юрисдикция, което означаваше, че не беше добра идея да разследва Фелистър точно там. По общо усмотрение, вярата не подлежеше на търговия. И не можеше да мери тази юрисдикция по стандартите на собствената си юрисдикция.

Списъкът с църкви в Съединените американски щати беше почти безкраен, а Фелистър беше успял да се вмъкне във всяка една от тях. Там беше истински данъчен рай и ако някой особено предприемчив бизнесмен като мистър Ембанкс си беше изградил защитна стратегия – това беше идеалното място за реализирането й. Ако трябваше да конкретизираме онези организации, които бяха освободени от данък върху дохода под код IRS секция 501(a). Ситуацията беше особено забавна с католическите свещеници, тъй като те бяха доста податливи в това отношение – бяха отлични сътрудници на бруталния животновъд и той печелеше добре и от тях. Фелистър беше тънък психолог и разбираше как функционираше този покварен свят – там, откъдето идваше той, беше същата помия.

Агент Моралес виждаше цялата лъжовност на всичко наоколо, но професионалните му принципи го караха да се придържа към заповедите, които беше получил отгоре. Дори си мислеше след като приключеше сега, просто да се пенсионира – веднъж и завинаги. Моралес далеч не беше първа младост и знаеше, че онези заветни около двадесет и седем години федерална служба трябваше да бъдат покрити, за да разчита на някаква пенсия от четири-пет хиляди долара месечно – да, не беше зле. Но, дали изобщо щеше да доживее да завърши и този случай.

Отпърво макар и дълбокомислени разсъжденията на африканския лечител не му се сториха от особена полза за разплитане на загадката.

“Нали всички се стремим към светлината?” – замисли се агент Моралес, “И нашата цел е да разкрием какво човек си мисли дори само като погледнем към устните му! Поведенческите психолози ни убеждаваха, че можем да различим истинската от лъжливата усмивка, но никой не ни беше учил как да четем душата в отвъдното!”

Отдавна вече не бяхме в Ашгроув – тази малка общност дразнеше психиката ми със своята пустота и безперспективност и най-вече с лицемерността на своя декор, който беше замислен да хваща наивници или хора, които точно като нас искаха да си свършат работата, а Милбет Сардън им беше предала своя принос в подслушването – беше ни записвала със специален диктофон, а в замяна федералните й бяха обещали да я уредят с малка пенсия – особено след оплакването й, че това място просто не вървеше и тя дори беше потънала в кредити, за да го поддържа.

Няма да се впускам в подробности, но си спомням, че Фелистър печелеше здраво и от лихварство – при това маскирано по адски подъл и неморален начин. Това фермерско копеле и адски кучи син! От край време този бизнес беше известен като бизнеса на дявола!

Фелистър откупуваше невъзвръщаеми кредити от едри финансови институции и след това заставяше длъжниците да работят в някоя от неговите престъпни схеми, където формално те уж се водеха на заплата, а всъщност самите те бяха заставяни да изтеглят – този път напълно законно сериозни суми – макар и не особено оригинална тя също му носеше сериозни доходи, с които главно поддържаше илюзията за фермерската идилия и осъществяваше различни “еко” проекти около фермата – като например вятърни турбини, от които отново печелеше сериозни пари, тъй като можеше да продава и на съседите си, които също бяха служители на фермата – Фелистър можеше да построи дори малък град, достатъчен да побере население от две хиляди души, но предпочете да разпръсне потреблението между няколко неприсъединени общини, които сам беше създал и населил – той просто не искаше никой да души около фермата и да му създава неприятности на разстояние от поне десет мили, тъй като това беше неговият свят! И тук важаха неговите закони! Основната пречка пред изпълнението на идейния проект беше не толкова техническа, а доказване на общото ползване на мощностите, тъй като иначе властите щяха да спрат изпълнението на цялото начинание – тоест Фелистър трябваше да прибегне до услугите на един мощен тръст, който да му осигури техническия проект, а после до цяла кохорта адвокати, които се занимаваха с енергийни дела.

Той им продаваше огромна част от електроенергията, която произвеждаше с техните пари.  Една най-обикновена вятърна турбина имаше капацитет за производство на поне мегават и половина електричество – и то при условие, че скоростта на вятъра беше в рамките на двадесет и пет мили в част, а турбините в близост до фермата бяха над сто и въпреки това техният шум не пречеше на животните – самите прасета можеха свободно да се разхождат между тях. Произведеното електричество само от една беше напълно достатъчно за снабдяването на хиляда и петстотин домакинства – тоест две турбини бяха предостатъчни за осигуряването на нуждите на фермата и прилежащите неприсъединени общности, а енергията, която беше генерирана от останалите деветдесет и осем, се разпределяше посредством електрическата мрежа. Но за лудия фермер това двуличие беше напълно в реда на нещата. Ако все пак се появеше някой любопитен – това се беше случило точно един или два пъти, испаноговорящите работници го посрещаха с ядосани и неистови викове:

- ¿Qué trabajo tienes aquí? Vivimos y trabajamos aquí[12].

След този “инцидент” никой повече не се вясна по тези места. За всеки случай обаче, Фелистър измисли някакво странно престъпление и издейства прокурорска ограничителна заповед за доближаване до чертите на фермата. Това банално, но сякаш отварящо вратите към друга вселена, усещане за пълна пустота беше известно и като “тъмната нощ на душата” – в крайна сметка спасението ни беше в собствените ни ръце и това може би беше определението за любовта на Всевишния. А следващата стъпка беше пълна пустота на духа.

– Продължителността на нашия живот се състои от кражба на души – иначе казано, за да живеем или съществуваме ние в този свят, просто трябва други да умират – замислено добави веднъж Фелистър – такава беше неговата проста житейска философия, която отстояваше с все сили приживе. – И дори някои да ме обвиняват в лицемерие – така ще е докато свят светува!

Двамата стояхме и наблюдавахме прекрасните преливания на небето. Над безкрайните тучни зелени треви, които се виждаха в далечината, поклащани от нежните докосвания на вятъра, който сякаш ги галеше, следваше междинна ивица от златисто-оранжево, която като че ли символизираше цялата огън и жупел, през която трябваше да преминем в земните си животи, а над нея все едно спусната от всемогъща ръка, се виждаше масивна сиво синкава облачна маса, която може би се стремеше да смаже всичко това или да го потопи в забвение! Постояхме загледани така и Фелистър се обърна към мен:

- Драги ми Елизандър, все едно какво ще направиш или няма да направиш в този живот – един ден всичко ще свърши, но се опитай да извървиш пътя си с достойнство – поне формално. А дотогава ще чакаш и ще се надяваш при следващото раздаване на картите да не си по-прецакан  – ако изобщо някога има такова!

През подобен период минаваше и детектив Моралес, който осъзнаваше, че нещо му убягваше. Да, бяха намерили много улики и достигнали до сериозни разкрития за злоупотребите на Фелистър в работническите профсъюзи, незаконното присъединяване на земеделски площи, които използваше за най-разнообразни цели, вмешателството му в дейността на индианските погребални агенции, които осъществяваха трафика на дрога в Канада – но сякаш нищо не се беше променило.

Тогава той се обърна именно към Джейк, мен – Елизандър Барнайн, Зонара и Арло.

- Значи ли това, че сме на края на пътуването си? Че няма какво повече да разкрием и да поправим щетите, или просто ще отчитаме някаква дейност – със странен тон произнесе той. – Няма да крия, че Вашият бивш шеф ме поведе на най-необичайното пътуване, което някой може да има в живота си изобщо.

 

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА: КОНГРЕСМЕНЪТ

 

Макар да сътрудничехме, ФБР все още не беше свалило подозренията си от нас и решиха да проверят още веднъж версиите си – за всеки случай. Главната квартира на федералните се беше преместила във Вашингтон, а това се беше наложило основно поради нарасналия им щат, а агент Моралес не можеше да си позволи да ни разнася напред назад като непрани гащи. Разпитите се провеждаха в един от многобройните им офиси в страната, който се намираше в щата Уисконсин. Основна презумпция за осъществяване на разследване беше дали беше нарушен някакъв федерален закон и това го знаеха дори и новобранците в този сектор. Тъй като престъпленията на Фелистър бяха от най-различен порядък – те имаха и различен статут на разследване. Агент Моралес разсъждаваше достатъчно трезво, за да осъзнае, че поради една или друга причина за доста от престъпленията нямаше как да поднови разследването, тъй като някои от тях бяха с ограничен петгодишен статут на разследване. Там сякаш всичко започна отначало и въпросите бяха безкрайни. Но по някое време на него му хрумна идеята, че все пак банковите измами бяха с по-дълъг период на ограничение от десет години – тук можеше да се поразрови за хитроумните афери на Фелистър, свързани с невъзвръщаемите заеми и цялата верига от бизнес начинания след това, а това беше една адски добра възможност да спаси цялото разследване и кариерата си. Като се замислеше можеше под някаква форма да ги върже и с офшорните компании на Фелистър, а оттам и с политическите му връзки с конгресмени и сенатори. Да, от това можеше и да излезе нещо! Агент Моралес се водеше от първата ключова за ФБР ценност – уважение! Трябваше обаче да се допита до колегите си в Оперативната Технологична Дивизия, известна също като ОТД, където да му осигурят още малко информация – и по-специално в частта за напредналото електронно разузнаване и проучване. Тогава някакъв конгресмен от Солт Лейк Сити се обади, че имал да ни каже нещо важно – естествено това можеше да вкара Зонара в неприятности, тъй като самата тя имаше връзки в този град. Агент Моралес обаче беше човек на място и се надявахме поне да отчете заслугите й в досегашното разследване.

Когато отидохме до този град, придружени от цяла кохорта федерални агенти, конгресменът най-спокойно обядваше в един изискан и скъп ресторант – агент Моралес беше обещал на Зонара, че ако сътрудничи и за това всички евентуални обвинения във връзка с Фелистър Ембанкс ще бъдат свалени и всичко ще приключи веднъж и завинаги.

Конгресменът се казваше Кендър[13] Брашфийлд и беше известен с лобистките си възгледи. Говореше много умерено и професионално и беше като цяло странна птица. От съображения предложи да се срещнем на неутрално място, където нямаше да има излишни рискове за собствената му безопасност.

А това именно беше частната му резиденция, където допусках, че ще има от така наречените тапи против подслушване. Нямах никакви съмнения, че в имението му имаше начини да се откриват скрити уайърлес камери, подслушватели и какво ли още не! Но и ние също разполагахме с някои козове в ръкава си.

След като отидохме в една разкошна вила, разположена високо над Солт Лейк Сити, ние видяхме бляскавото му имение. Имаше две красиви мраморни статуи точно пред входа – едната символизираше любовта, а другата – надеждата. Запитах се изобщо дали ги има и двете? След първоначалното куртоазно представяне, което трая не повече от минута, той започна да ни информира за някои пикантни подробности около отношенията му с гениалния животновъд:

- Всъщност Фелистър ме подкрепяше още когато кандидатствах за младши конгресмен. Знаете, пътят е наистина дълъг и … Бях самотен и това беше шансът на живота ми. Онази младежка програма за Сената, която … Той трябваше да ми осигури и допълнителни условия, тъй като не произхождах от много богато семейство, а така наречената USSYP не покриваше всичко, от което се нуждаех, но той видя някакъв потенциал в мен…

Странно защо, но той говореше с някакви специфични недомлъвки, което малко ме объркваше. На срещата трябваше да е само Зонара, но аз си спомнях, че конгресменът ме помнеше още от онзи път, когато Зонара го беше помолила за помощ. Да, този кучи син си го биваше!

Зонара следваше предварителните указания на агентите да не го прекъсва и да не създава излишни хайпове[14] по време на разговора, за да го предразположи да говори повече и по-открито.

Федералните съвсем не бързаха да му предложат заветната сделка и да го сложат в програмата за защита на свидетели – първо трябваше да чуят дали наистина можеше да им предостави ценна и сериозна информация за финансовите афери на фермера.

В течение на разговора аз успях да оценя душевното състояние на нашия събеседник, който като цяло беше емоционално обременен от тази част на миналото си, но се държеше като някой, който беше напълно непроницаем – това беше малко смущаващо, тъй като имаше известна вероятност да се опита да ни вкара в неговата игра, която беше усвоил през двадесет и петте години, откакто се беше издигнал до старши конгресмен.

- Офшорните компании не са нещо никак ново – започна той отдалеко, - но Фелистър беше усвоил умението да пипа по-деликатно и да поддържа своеобразна мрежа от мистификации, които да му помогнат да остане незабележим – поне за достатъчно дълго време. Вместо да си пере парите в може би най-добрата и удобната за тази цел офшорна зона в САЩ – щата Делауеър, където между другото са регистрирани и почти две трети от компаниите от Fortune 500[15], той беше избрал много по-дълбоки и тихи начини за прикриване на финансовите си постъпления, тъй като искаше да избегне публичността! Виждате ли дори при пълната конфиденциалност, която обещаваха, той избираше държави, които от законодателна гледна точка не бяха считани за перачници на пари.

- Къде е разликата? – попита Зонара и някак си се притесни дали не нарушава дадените й от агентите инструкции – поне така можеше да се съди по изражението й, но аз не забравях, че тя просто следваше правилата на играта.

- Ами вижте, навлизаме в една доста специфична и тънка материя – заопипва почвата конгресменът, който беше дипломиран юрист и икономист, и беше защитил докторска степен в университета Рътгърс в Ню Джърси. – Нека погледнем на това от чисто прагматична точка – ако Вие оперирате големи бизнеси и ги пренасочвате към държави, които не са толкова популярни за инвестиции и не фигурират в така наречения черен списък на американското правителство, а също и на определени институции в Европейския съюз, той Вие ще бъдете в данъчни убежища, които няма да бъдат бомбардирани със призиви за спешни данъчни реформи. И тук идва още по-специалния момент – вместо да плащате огромни суми за данъци и различни такси, вие регистрирате компанията майка в държави като Монголия, Латвия или Естония, а дори и пък в държава, която представлява слабо известен островен архипелаг и репатрирате печалбите на дъщерните компании-филиали именно там, тъй като същата компания майка Ви е отпускаха заеми, за да започнете …

- Отглеждане на свине – побърза да уточни Зонара със добре прикрита усмивка.

- Например – засмя се конгресменът. – Гениално просто и работещо. – Само че компанията-майка, регистрирана на територия с офшорни характеристики, която обаче официално не се води точно така, е с неявен собственик, зад който стоят други – действително офшорни компании, регистрирани например на Вирджинските острови или в някоя интересна дестинация, а може част от собствеността дори и да е или пък да бъде прехвърляно на някое дружество с идеална цел, което е много интересно съвпадение, ако разбирате какво имам предвид – Добър избор биха били организация за осиновяване, църква, благотворителна фондация или каквото и да е – разликата е главно само в наименованието и правната регламентация на нейната юрисдикция и взаимоотношенията и с другите правни субекти. А понякога Фелистър дори използваше така наречения таен реекспорт на продукцията си – това беше доста хитро, тъй като доставките с фентанил можеха да се забавят или просто при промяна на клиентското търсене да не можеха да намерят достатъчно бързо новата рецепта за продукта, или пък достатъчно опитен готвач. Смисълът на тези тайни реекспортни операции беше да се отчете конюнктурата на пазара, а оттам насетне беше от изключително удобство и при различните разфасовки. Операцията се състоеше в следното – ако фентанилът, произвеждан в Азия, не можеше да бъде реализиран, Фелистър просто използваше различни негови алтернативи и толкова – те бяха пускани като продукти от по-нисък клас, но фермата не биваше да спира работа. Фиктивните търговски дружества в Мексико изкупуваха всичко, а после го връщаха в Канада или САЩ. Фелистър имаше хора и в ДЕА, които му подшушваха някои неща. Всички играеха в една игра под един или друг начин. Цикълът беше безкраен!

- Но да си дойдем на думата – с колко точно разполагаше Фелистър? – зададе въпроса си директно Зонара.

- Трудно би било да се изчисли едно толкова разнородно богатство, тъй като структурата му беше действително сложна и беше свързана с прекалено много направления, като би следвало да се вземат под внимание както явните активи и пасиви, така и скритите, но по мое лично мнение – може би над пет милиарда долара – спокойно й обясни конгресменът, стоейки от другата страна на малка масичка в една от огромните стаи на своето имение на разстояние само около два метра от Зонара.

- Не може да бъде – симулира изумлението си Зонара с професионализма на професионален агент, - та това е дори повече от оборота на някои световноизвестни интернационални компании.

Конгресменът стана доста сериозен.

- Всъщност Фелистър действаше на международно ниво. Едва ли много агенти на ФБР биха се усъмнили да търсят неговите връзки в държави, които дори нямат големи традиции в наркотрафика, което също работеше в негова полза. Той избягваше и Швейцария, тъй като смяташе, че колкото и изолирана да беше все пак при наистина доказани злоупотреби, тя щеше да окаже необходимото съдействие на правораздавателните органи. На местна мистър Ембанкс си беше осигурил достатъчно сериозна подкрепа – и то именно в политическо отношение – така че никога не беше имал по-сериозни проблеми. Поне такива, за които аз да знаех. Пък и основните закони за лобирането бяха и законово подкрепени от Първата поправка на Конституцията, която гарантираше свобода на словото, така че тази привидно малка вратичка му развързваше ръцете прекалено много. Пък и освен това Законът за оповестяване на лобизма, а също така и неговата поправка в лицето на Закона за честното лидерство и отворено управление изискваха всички регистрирани да отчитат своята дейност периодично пред съответните институции – нещо твърде удобно за бизнесите му.

- Това звучи доста интересно – потвърди Зонара, която се съгласи със своя събеседник, който демонстрираше колко просто и логично беше действал гениалния животновъд, за да защити своите интереси.

- Именно – съгласи се и конгресменът. – Не мога да се съглася, че Фелистър не беше ужасно амбициозен човек! И може би успя да стигне прекалено далеч, въпреки че мнозина го смятаха за прост и ограничен фермер – той беше един на милиард!

- А как се получаваше, винаги да успява? – зададе последния си въпрос Зонара.

- Виждате ли, парите са една илюзия и колкото повече хора вярват в нея – толкова по-добре – завърши той. – А Фелистър беше истински майстор на илюзиите – ако създадете нещо достатъчно добро или всичко повярват, че е достатъчно добро, задачата Ви няма да бъде откъде да вземете пари, а да си изберете от кого да вземете, а изборът на формата, под която да го направите също е въпрос на Ваш избор. И действа като истинска магия!

Сигурен бях, че тези сведения щяха да се харесат на федералните, тъй като бяха повече от достатъчни поне да се продължи разследването и то да не стигне в задънена улица, а с това и да пропуснем тази отлична възможност за разплитане на истината докрай. Конгресменът се държеше непринудено, но аз разпознах в лицето му един от онези много страдалци, на които беше помогнал Фелистър, измъквайки ги от блатото на живота.

Ще ме попитате как се досетих ли? Много просто. По аурата, която излъчваше. Аурата никога не лъжеше!

Миналия път бяхме разговаряли със същия човек и той беше изявил желание да ни помогне, а сега виждах едно съвсем различно същество. Все едно не го познавах. Явно, че всичко на този свят беше свързано с бизнес – в смисъл – с лична работа, а той беше свързан с оцеляване и живот.

Дългите часове на подготовка на агент Моралес бяха дали своя резултат и сега той виждаше ясно ситуацията пред себе си. Усещаше съвършената простота и огромната гениалност на Фелистър Ембанкс. Но колко трудно всъщност беше да бъдеш Бог?

Агент Моралес продължаваше неуморно своя поход към истината и се надяваше всичко да приключи, колкото се можеше по-скоро. Посети всички онези държави, видя всички онези култури, с които беше взаимодействал Фелистър Ембанкс без дори да напуска пределите на своята ферма. Беше странно как беше накарал толкова различни наглед хора да му свършат работата.

Сигурно използваше магия или пък някакви непозволени способи, които влияеха на околните! Може би просто беше някакво неземно същество, което само беше гостувало тук за кратко – преди да си отиде завинаги!

Вечерта като легна му се присъни странен сън, който беше свързан със случая. Челото му се обля в студена пот и той просто бълнуваше. Вървеше по някакъв кален селски път, а цветовете се преливаха от червено в черно, сякаш нечия немирна ръка натискаше червените очертания в черните като мастило силуети, което изглеждаше адски сюрреалистично. Червената кървава вълча луна щеше да потъне в океан от мрак всеки момент. Кървавочервената Вълча Луна, която според библейските предания носеше нещастия и злини, а според някои вещаеше едва ли не апокалипсис, но може би просто ни караше да поставяме под съмнение едва ли не всичко, което щеше да ни покаже съществуващата реалност от по-различен ъгъл. Сумрачния селски път извиваше и минаваше зад дървото. Сънят му се струваше съвсем като истински. Кой знае защо не отклони очи от пътя, тъй като близката трева можеха и да се крият разни гадини, които да го нападнат, а продължи неотклонно напред. Дървото не изглеждаше да е прекалено далеч – дори му изглеждаше на кажи-речи една ръка разстояние.

И въпреки това пътят сякаш беше безкраен. Но скоро той се озова почти до самото дърво, а под него си играеха момче и момиче – та това бяха Елизандър и Джени Магуд – да, същата Джуди, която беше съдържателка на публичен дом в Ню Орлиънс. Същата, която беше обяснявала на Барнайн какво мръсно и брутално нещо беше животът. Но как беше влязъл в главата на Елизандър Барнайн и четеше мислите му. Как по дяволите това беше възможно? Не губеше ли собствения си разсъдък!

Те сякаш не забелязваха детектива изобщо и той не им правеше абсолютно никакво впечатление. Колко наивно беше от негова страна да си мисли, че е незабележим – но действително беше. Беше адски сам по дяволите – имаше чувството, че е в ситуацията на самия Фелистър Ембанкс – поне емоционално. Един цял нов свят! Тогава се сети – това беше проклятието на Фелистър! Той беше станал просто част от историята, тъй като се беше намесил във взаимовръзките между основните участници в нея и нямаше измъкване. Порочният кръг се беше активирал! А вълкът в него символизираше доброто и злото, а външно изглеждаше толкова противоречив! Беше като приказка без край! Но той реши да види все пак какво се случва!

Разговорът момчето и момичето не беше нещо особено:

- Значи заминаваш? – обърна се към нея Елизандър, който риеше земята с крак сякаш в синхрон с вътрешните си мисли. – Бих казал, че ще ми липсваш. Тези няколко години, в които ние мислехме, че целият свят е наш и живеехме всеки ден като за последно. Беше хубаво време, но и някак фалшиво. Една изкривена реалност!

- Цялата Вселена е фалшива, Барнайн – отвърна му Джуди, - нивото на нашите възприятия я прави истинска!

Изглеждаше като някакво невинно момченце, а не като изпечен от живота тарикат – въпреки че онези, които го познаваха едва ли биха се усъмнили дори и за момент, че той беше корав и изпълнен с непоносима тъга – тъгата на вълчата душа, която се движеше с глутницата, водена от инстинкта за оцеляване и от естеството на собствената си природа - настойничество, ритуал, лоялност, и дух!

Джени Магуд би се изсмяла на всяко друго момче и би решила, че той я задява, но тя все пак дължеше част от собственото си оцеляване на Елизандър, който тайно й беше помагал да установява контакт с различни осиновители, и затова му даде искрен и приятелски отговор за перспективите на своя по-нататъшен живот и намиране на мястото й в обществото:

- Да, това всъщност е селската резиденция на моя нов настойник – мистър Едмънд[16], която се намира в Голд Лейк –едно доста готино и спокойно място. Там се отбива да почива след всички онези неща, които се случват с индустрията, в която е бизнеса му – 3D принтиране на къщи, които се продават като топъл хляб. Знаеш ли, че при добра поддръжка специалистите им дават живот петдесет до шестдесет години? Конкуренцията в този сектор е огромна. Може би там най-сетне ще намеря някакво подобие на дом. Ще ти липсвам не аз, не толкова моят образ, а емоцията, чувството, миризмата на младостта и неопределеността, които бяха свързани с мен, а това е различно. Цялата тази вселена, в която ние двамата съществувахме – две обречени души, жадуващи покой. Всъщност след някой и друг ден аз ще бъда само бледа сянка и досаден спомен – нищо повече. Но у теб определено имаше нещо носталгично – нещо, което ми напомняше на мен самата в началото, когато ме шибаше бурята на живота, а ти се появи съвсем случайно и по някаква незнайна и напълно нелогична причина ми подаде ръката си въпреки че не ми дължеше абсолютно нищо. Може би твоето собствено оцеляване беше свързано с мен – не знам, но и не смятам да търся отговора толкова надълбоко – в цялата тази Вселена, която …

- Това е Вълчата луна, а ми се струва, че някой ни наблюдава – замислено промълви Елизандър. – Но все пак бях длъжен да дойда и да проверя в какви ръце попадаш – нищо лично. Надявам се, че си спомняш онази магическа защита, на която те научих, за да избегнем наблюдение, тъй като подозирам, че чисто и просто някой пътешественик във времето рано или късно ще се заинтересува от нещо, свързано с нас – дори е възможно... Знам, че метода заключване на полето е елементарен и все пак. Освен това можем да използваме и така наречените вложени пръстени[17], които да подсилят енергийната ни защита допълнително.

Джени веднага кръстоса ръце и крака, заключвайки по този начин своето биополе, после извърши и останалата част от този символичен ритуал, който обаче можеше да се окаже напълно ненужен и въпреки това – тя имаше доверие на интуицията на Барнайн – това улично куче беше оцелявало на косъм през целия си живот.

- Нима сме толкова важни? – Джени кимна доста сериозно, изразявайки съгласието си с позицията му. – Нима някой ще ни помни? Човешката памет е толкова нетрайна и изобщо дори не си струва да я описваме, но въпреки това е удивителна.

- Надявам се да видим слънцето един последен път и това да не е залезът на нашето пътешествие – тихо прошепна Барнайн. -  Кой знае може дори да бъде неговото начало!

- Поне този неповторим момент беше изцяло наш – тихо промълви тя с лека носталгия. – И никой не може да ни го вземе! И може би наистина те обичах – също както обичах самата себе си и собственото си съществуване, а може би дори и много, много повече!

И на двамата тепърва им предстоеше наново да се гмурнат в бурното море на живота. Те се прегърнаха за сбогом. Джуди отпусна глава на рамото му, а косите си се разпиляха, сливайки се с черния тон на всичко наоколо.

След това сцената рязко се смени и Барнайн беше някъде около сиропиталището й. Сградата му изглеждаше адски празна - почти необитаема. Всъщност беше толкова странно за подобна институция. Беше пропътувал повече от хиляда мили, защото имаше цел заради която да живее – да преоткрие отново себе си. А после започна своя нов живот във фермата на Фелистър – адът на новия му господар и баща. Но там той се чувстваше на място!

Видя и съвместното сътрудничество между момичето и Елизандър за пласирането на стоката. Колкото и опитна мадам да беше, Джени никога не се ожени – сякаш беше дамгосана от срещата си с Барнайн или пък от нещо друго. Но пък беше натрупала завидно финансово състояние – дори беше поръчвала някои членове на конкурентни организации от името на Фелистър, което я правеше нещо като негов представител и самото й име вдъхваше ужас и респект.

Спомените се редяха пред очите на агент Моралес. Пътешественик във времето, той скоро усети странно влияние върху собствените си мисли – сякаш самият Фелистър искаше да го вкара в гроба.

Видя и гроба на самия Джейк, когото Диего беше откопал – и после лично той със своя екип бяха го завели в една тайна квартира, където му беше оказана първа медицинска помощ, за да можеше да свидетелства по-късно.

 

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА: КРАЯТ НА ИГРАТА

 

Пътешествие във времето или по-точно така наречената магия на времевия поток изискваше огромно количество концентрация и известно ниво на умение от страна на самия магьосник. Не всеки беше способен да се справи с подобно предизвикателство. Но дефинирането на съответното време смисъл беше осъзнатото възприемане на времето на потока. Това беше и началото на истинско пробуждане на един маг за неговото пътуване, както и за природата на случващото се наоколо. Взаимовръзката между наука и трансцедентално в това отношение беше главно във факта, че не мерните единици бяха фактор за самото време, а наситеността му със събития, което пък от своя страна означаваше, че при повече изживени събития би следвало да е минало повече субективно време. Съществуваха много и различни методи за тази цел – но онзи, в който се правеше съответната разлика между така нареченото субективно време, където магът беше в състояние да определи собствената си позиция и имаше набито око за всички онези аномалии, които изкривяваха потока на времето беше като цяло отправната точка за повечето времеви пътешествия – някои от които можеха да завършат и наистина катастрофално.

Имаше обаче няколко сериозни проблема при осъществяването на въпросното пътуване. Съществуваше така наречената времева полиция, която можеше да попречи на някои от тези манипулации, и се състоеше от други хора с магически познания, които лесно усещаха съответните вибрации, тъй като бяха наясно какво и къде да гледат. При методиката на така наречената визуализация магът трябваше много точно да запомни всички детайли на даденото място и да има предвид, че следващия път там можеше и да ги няма или пък да има и нещо друго, което също беше твърде специфично. Например ако искаше успешно да се справи с пътуването си до дадено място, магът просто трябваше да си представи неговите очертания по-общо, а после да добавя детайли, което беше един от многото варианти в това отношение. Най-съществения момент в тази техника беше умението изградения образ да се задържа достатъчно дълго време в съзнанието до постигането на желания магически ефект. Това беше изключително от полза и за астрални пътувания, които спадаха към пространствените пътувания.

Но като цяло, някои от маговете не смееха да отидат твърде далеч и нямаха умението за свръхсложен контрол върху реалността, което щеше да рече, че при наистина смели манипулации върху времето можеха да се натрупат съществено количество времево-пространствени парадокси, които бяха за сметка на магьосника и влияеха и натоварваха значително психиката му, а също така и той самият можеше да бъде изтрит при следващата промяна на реалността. Тънкият момент при изчисленията от какъвто и да било порядък беше да се вземат по-значими периоди от време – беше доста безсмислено да се променят възприятията на мага само за няколко секунди, които по-късно щяха да бъдат обременени от промененото възприятие, промени времето в субективно, а оттам насетне тяхната промяна  в бъдеще щеше да бъде още по-сложна. Да, магьосникът можеше и да повдига няколко секунди и да направи пълно възстановяване на събитията, но парадоксът и съдбата предизвикани от неговото намеса, можеха да направят тази задача по-трудна и да предизвикат непредвидими резултати в бъдеще, а това криеше рискове. Върховното майсторство в използването на времевата магия, както и на всяка друга магия, беше комбинацията между тях – и макар това да звучеше твърде просто на теория, на практика беше въпрос на живот и смърт, а много често трябваше и да се действа на сляпо с разполагаемите знания и умения, а също така и при конкретната вече обременена от магични манипулации ситуация. Магьосникът носеше чувството за дежа вю доста често именно заради всичко, описано по-горе, а хората около него усещаха, че самият момент беше като че ли минало, настояще и бъдеще се събираха в една точка. При това идеята за така наречения линеен поток е твърде едностранчиво възприятие на лудата вселена, тъй като дори онези, които бяха привърженици на тази идея, не можеха да отрекат факта, че съответните вихри, потоци и клони на потока са много по-многобройни и променливи, отколкото и най-смелото човешко въображение беше способно да допусне, че са. В крайна сметка всичко започваше със осъзнаваше на смисъла на основния поток, а впоследствие по-горното ниво на манипулация беше прехвърлянето му върху останалите. В по-сложна реалност наистина опитен маг можеше да разделя времето на няколко времеви потока и да оказва специфична степен на манипулация, но това също беше извънредно опасно и съвсем не беше препоръчително. Някой от висшите магове бяха способни да пуснат за себе си така наречената времепространствена нишка, която да им помогне да пътуват в миналото и бъдещето при условие, че бяха пуснали котва в настоящето, но пътувайки в бъдещето поемаха определен риск, но пътуването в миналото беше значително по-опасно. Самото разширяване на субективното време дори само на един единствен времеви поток можеше да породи крайно мощни ефекти. Беше също така възможно да се създаде така наречената “времева пауза”, където жертвата да бъдеше заключена без дори да забележи подлата атака от страна на заложилия съответния магически ефект. Но именно тази специфична форма на манипулация изпитваше агент Моралес.

Разследващият от ФБР, който беше потопен в този свят, се чувстваше като ученик, който не можеше да направи нищо, но се стараеше да промие там. Да се промъкне между времево-пространствените взаимовръзки и сякаш имаше чувството, че беше стиснат от някакво менгеме, но беше сигурен, че трябва да намери някакъв точно определен отговор или да проумее замисъла на онзи, който го беше вкарал в този извратен и самозатварящ се сценарий.

Той ясно осъзна, че Барнайн несъзнателно или умишлено го беше хванал в този времево-пространствен капан и трябваше да разкрие сложните взаимовръзки, а може би дори и да промени някои събития, както и тяхната последователност. Но затова един маг трябваше да притежава така нареченото магическо тегло, а той беше хвърлен като току-що прогледнал слепец, а сякаш невидимият хронометър беше активиран – беше в капана на собственото си съзнание и трябваше да се опита да оцелее. Осъзна и още нещо – най-важната част от наследството на самия Фелистър беше самото му оцеляване и сега самият агент Моралес щеше да усети на свой гръб как кръгът се стесняваше около него. Но колко време имаше?

В този критичен момент подсъзнанието на агент Моралес заработи – той беше като тигър в клетка, който трябваше да се освободи. А всяко човешко подсъзнание притежаваше чудното свойство при възприемането на дадена идея да я вкарва в действие незабавно, тъй като работеше чрез асоциации и оползотворяваше всяко късче знание, което беше събрано от даден човек през целия му живот – така че в него беше заключен безкраен потенциал. Подсъзнанието не спореше със своя притежател, а приемаше всичко, в което той съзнателно вярваше.

Хрумна му, че състоянието, в което го беше поставил този незнаен противник, доста напомняше на синдрома на заключения човек, когато след определени типове заболявания на централната нервна система и главния мозък, човек не беше в състояние да реагира на външните дразнители и можеше да движи само очите си, които бяха единствената му връзка с околния свят. Ако се водеше по тази логика, той трябваше да види истинската и брутална реалност, а не тази, която му се искаше да види – случаят съвсем не беше завършен.

Ограниченото време на Фелистър съвсем не беше за подценяване – той беше постигнал твърде много и беше сразил враговете си.

Тогава изведнъж агент Моралес усети нещо странно – картината пред очите му отново се смени и той видя всички измъчени млади рецидивисти, бездомници и всякакви други брутални и безперспективни типове, подхвърляни от вълните на живота и работещи във фермата на Фелистър – можеше да прочете носталгичната тъга в очите им по едно загубено минало и ужасно и безнадеждно бъдеще – може би единственият бонус, който им беше предоставян от бруталния им работодател беше правото да виждат слънчевите лъчи от време на време. Далеч в полето на запад видя огромна слънчогледова нива – най-вероятно част от фермата, която може би беше необходима на Фелистър, тъй като слънчогледът се използваше като съставна част от храната за свинете заедно с рапицата, въпреки че самият Фелистър понякога ги беше хранил и с човешко месо и обикновено така убитите изчезваха напълно безследно, тъй като прасетата поглъщаха всичко – дори и костите на нещастните страдалци. Фелистър си беше направил добре сметката, за да не влиза в излишни разходи.

И разбра, че Елизандър Барнайн беше последния остатък от наследството на Фелистър. Всичко нахълта в съзнанието му като дежа вю. Колко странно! А ако някой искаше да проникне в съзнанието на другите, то неговото собствено съзнание би следвало да бъде в будно състояние – без никакво пропукване!

Почувства се като чужденец в друг свят! Защото хората, които бяха преминали отвъд, винаги щяха да живеят измежду различните сценарии на времевата реалност – и може би нямаше никога да принадлежат на никой от тях. И ако искаха да бъдат щастливи, трябваше да приемат този факт. Може би беше подходящо да бъдат нещо като посредници или пък да оправят цялата тази бъркотия, причинена от толкова безумни магове, които манипулираха материята – при това очевидно по не особено морален начин.

Докато гледаше всички тези сцени, разкривайки му различни етапи от историята и гениалността на Фелистър на бъде на толкова много различни места, докато на практика беше отвъд физичните закони на този свят, агент Моралес[18] осъзна смисъла на това проклятие – Фелистър го беше заплатил със собствената си душа.

Спомни си за развода с жена си, която беше отишла в неизвестна посока с някакъв, който беше много по-млад от самата нея и едва ли можеше да й предложи по-сериозно бъдеще. Не беше нито красив, нито богат, дори според него не беше и заради любов – но, противно на абсолютно всякаква логика, го направи. Може би се беше отегчила от тридесет и пет годишния им брак, а може би просто така беше трябвало да стане! Дъщеря му беше талантлива ученичка, но бързаше да се измъкне колкото се можеше по-бързо от това гнездо на оси и да се спаси.

Сякаш вчера беше, когато тя му беше казала със сериозния тон на възрастен:

- Татко, аз не Ви принадлежа, живеем в различни светове, а във Вашите просто няма място за мен. Ще избера истинския живот и ако мога да надрасна себе си, ще го направя, ако ли не – просто ще умра.

Тогава той усети странно чувство, тъй като тя беше разкрила тайната, която той толкова старателно криеше от нея, че просто изпълняваше дълга си на родител – и, е може би имаше някаква симпатия към нея, тъй като заложбите й изглеждаха наистина обещаващи, а и тя беше толкова възпитана и мила млада дама, но никога не беше изпитвал към нея бащина любов – дори от самото й раждане. Не си спомняше и неговите родители да я бяха изпитвали към самия него – беше изпратен във академията на ФБР веднага след като завърши колежа, а оттам насетне животът му беше минал като по учебник.

Дъщеря му беше красива и дори привлекателна – за разлика от собствената му жена, която беше доста посредствена. Бяха като две различни вселени. Казваше се Азаря[19]. Може би ако навремето се беше оженил за някоя като нея, сега всичко щеше да бъде различно – и нямаше да се стигне до това странно стечение на обстоятелствата и всички тези проблеми в личния му живот.

Явно тя беше пораснала преди той да го усети и докато се беше обърнал и животът му беше преминал по много тъжен и бавен начин. А тази готовност на родителя беше свързана с екзистенциална криза, а не беше ли вътрешната свързаност много по-важна и защо изобщо беше необходима външна изява? Агент Моралес – блюстителят на закона! Онзи, който беше успял там, където мнозина други се бяха проваляли. Мислите му опредено отиваха в странна посока, но федералният осъзна – времевият сценарий или по-точно времевата пауза, в която беше заключен, го караше да се чувства извънредно странно. Сякаш тялото му беше поставено във специфичен вакуум, а съвкупността от натрупаните времево-пространствени парадокси го натискаше до смазване. Сякаш трябваше да преживее цялото това страдание отново и отново в един нескончаем цикъл. Който го беше хванал в този капан, си го биваше доста. И определено беше подъл!

Видя една от залите за събрания в Главната квартира на ФБР във Вашингтон. Помещението беше предназначено за специални брифинги и дори в атмосферата се долавяше предстоящата важна реч. Собствените му колеги, присъстваха на специалната церемония, а Главният директор на ФБР беше раздал повишения на някои от тях заради особените им заслуги по разкриването на изпраните пари на алчния и брутален животновъд Фелистър Ембанкс. Макар видението да беше обременено от някои времеви смущения, все пак Моралес можеше да вижда всичко достатъчно ясно – като през запотено автомобилно стъкло, което беше избърсал несръчно с ръкава на дрехата си, за да има някаква гледка по време на пътуването си.

Цялата зала искреше в приказна светлина и имаше меки и приятни, тапицирани с кожа кресла, а в средата й беше разположена конферентна маса.

Тук бяха Джекович – този лицемерен блюдолизец и престъпник, които беше присвоявал значителни суми пари от наркокартелите, Ердън Нокс – той обикновено помагаше на различни корупмирани личности със звезден статус да си оправят проблемите със правния статут при конфликт на интереси – особено, ако бъдеха заловени в крачка и ... но това беше Диего Ембанкс или… Не, очите му изобщо не го лъжеха, въпреки че гледката беше позамазана. Главата му щеше да се пръсне. Как беше възможно да се беше получил подобен парадокс.

И как Диего[20], който беше изчезнал незнайно къде, след като се беше справил със задачата да сътрудничи. Физически той не трябваше да бъде там – нямаше абсолютно никаква логика да бъде където и да е. Самото съществуване като идея трябваше да представлява единно цяло, а не можеше да се състои от различни части. По същата логика ако съществуването не притежаваше част, то следваше и че нямаше форма, тъй като всяка форма беше изградена от части. И този сериозен проблем за търсене на истината на съществуването беше свързан и с поставянето на граници – щом нямаше форма, значи нямаше и граници, а от това следваше също, че липсата на форма беше и липса на граници, защото именно формата ги определяше. В същия ред на мисли съществуването не биваше да се разделя на минало, настояще и бъдеще, тъй като те отново представляваха части и бяха в противоречие със самия принцип на съществуване. Ако самото съществуване не можеше да се намери никъде, това беше свързано с факта, че то никога не би могло да бъде открито на едно и също място. В този ред на мисли, самото съществуване беше в движение, но тъй като няма нищо освен него, в което то да пребивава, то и самото движение не е възможно. Продължавайки по този път на логиката, съществуването не би следвало да има начало, защото няма друго освен него, което да го е сътворило. От друга страна, то е и онова, в което всичко създадено се случва, следователно то никога нямаше да има и край по простата причина, че нямаше нищо освен него, което да го заличи. Самото съществуване беше навсякъде и никъде, то се движеше, но и не се движеше, то не притежаваше нито време, нито граници, беше безкрайно, без начало и нямаше никога да достигне своя край. Възникваше неотменния въпрос беше ли способен човек все някога да развие подобни божествени способности, използвайки правилен път на развитие вместо да изпада във въобразено състояние на блажено съзерцание на опознатата същност на психичното. А това беше големият въпрос за движение между пространството и времето, където душите ни трябваше да останат фокусирани върху задачи, свързани със самата цел на съществуването ни.

Агент Моралес осъзнаваше това много ясно, докато наблюдаваше странната церемония, която за някои можеше и да изглежда като фарс, но не и за него, който дълбоко в себе си беше усетил особените взаимовръзки на всичко, довело го дотук. И може би това искаше да му каже Фелистър – беше го преследвал в неговия Ад, за да се окаже в своя собствен – затворен в нищото!

Дойде директорът и речта му беше горе-долу следното:

- Вие доказахте, че можете нещо, което никой от нас не беше допуснал за възможно – една безкрайна възможност на самото Сътворение!

Агент Моралес просто щеше да крещи! Всички ли бяха откачили или той просто беше преминал отвъд? Може би изясняването на този въпрос би му помогнал поне малко за облекчаването на собственото му страдание!

- Бих искал от сърце да отчета заслугите Ви, а за огромното Ви сътрудничество да …

Агент Моралес хвърли поглед към мястото, където беше Диего, но то беше празно. Може би просто си беше тръгнал по-рано или пък нещо се беше случило. Но той не го беше изпускал от поглед! Нима беше възможно! Погледна и своето собствено. Не беше ли твърде очевидно, че … да, неговото собствено място също беше празно, но едва ли някой наоколо забелязваше точно това. Всички бяха прекалено ентусиазирани, спазвайки хладната и професионална етика на специални агенти, натоварени с твърде важи и сериозни функции.

- Всъщност бих искал да благодаря и да …

Агент Моралес затаи дъх. Лицата на всички присъстващи изглеждаха каменни и непроницаеми като гранит[21]. Сякаш бяха в някакво замръзнало състояние и изчакваха някакво специфично събитие, което да активира съответния магичен ефект. Тогава осъзна – това беше отмъщението на Диего, който беше част от истинското наследство на Фелистър. Той успяваше да преминава между различните слоеве на пространствено-времевата реалност по начин, който беше достоен за възхищение. И все пак дали той го беше поставил в това положение? Агент Моралес изпитваше известни съмнения по въпроса. А дали самото пътуване през времепространството беше възможно без да бъдат натрупвани времево-пространствени парадокси или пък не съществуваше някакъв хитроумен начин, с който пътуващият да се очистваше от тях, за да не му пречат и натоварват съзнанието му, с което той трябваше да упражнява контрол върху реалността. И ако Диего беше овладял точно това, то значи беше достигнал до ниво, за което Фелистър Ембанкс би могъл само да мечтае. Можеше не просто да ходи навсякъде и никъде, но и да се очиства от цялата тази тежест. В това имаше доста смисъл. Но тук въпросът беше свързан преди всичко с личното осъзнаване за нашата роля във схемата на Висшия Вселенски замисъл. Целият смисъл на съществуването и на живота въобще беше изключителна рядкост – това ли искаше да каже Фелистър? Нашето съзнание ли хвърляше светлина върху мистериите на Вселената и го правеше възможен или връзката със същата тази Вселена и със самия Творец? Да, бъдете зли или добри, но живейте поне в тази реалност и поне докато я има преди да бъдете изтрити при следващата й смяна. Може би това беше идеята на Фелистър или трябваше да...? Може би катастрофата щеше да настъпи рано или късно? “Ами ако всичко просто беше една гигантска, Вселенска шега?” – помисли си агент Моралес. – “И ако наистина нямаше чак толкова за какво да се тревожим!” Тази внезапна мисъл сякаш поуспокои съзнанието му и той се заслуша отново в речта на директора:

- Дойде ред за смяна на позициите, но всичко ще си бъде пак по старому. Искам да …

Защо прекъсваше на едно и също място?“Това сигурно е някаква игра на думи” – продължи с разсъжденията си агент Моралес, “остава да я разгадая[22]!”

Но как можеха да се запазят спомените по време на пътешествие във времето или възможно ли беше спомените да се минират, ако ние искахме да играем една загрижена душа, която би искала под някаква форма да съхрани спомените си и да има достъп до тях на по-късен етап в своя път или формално погледнато в своето развитие в някой друг свят – подобни източници на спомени можеха да бъдат най-различни парфюми, изображения или фрагменти от нашите животи, а също и истории, които обсебваха нашите сънища, а понякога една душа имаше нужда от достатъчно спомени, за да подпълнят нейния мемоар, а също трябваше и да бъде гарантирана правилността на самите спомени и да бъдат отделени от съответните фалшиви спомени, които Потоците от спомени биваха много важни – особено, когато те възникваха при свързване със съответния източник на спомени. Спомените от нашите минали лоши навици бяха като мини, имплантирани в нашето съзнание.

Може би агент Моралес трябваше да мине по цялото минно поле и да остане напълно невредим – а дали щеше да успее?  Дали щеше да има достатъчно сили да издържи на този огромен напор от отрицателна енергия, заложена от лудия и безпощаден животновъд Фелистър Ембанкс?
Агент Моралес се беше сблъсквал с доста отрицателна енергия в своя път към върха. Толкова различни и специфични вибрации се бяха задействали в опитите му да постигне съвършенство в своята професия. Естеството на отрицателната енергия се състоеше в няколко базови симптома, които можеше лесно да бъдат засечени, и обикновено водеше до обсебване. Да, той и приживе беше минал през Ада.

След като напусна къщата, покойната Азаря загина в автомобилна катастрофа. Някои твърдяха, че е много пияна, но никой не описа точната причина за смъртта. По-късно един съдебен лекар каза под сурдинка на баща й, че вероятната причина е изкуствено предизвикана емболия, която я беше довършила. Беше истинска трагедия. Въпреки че не я беше обичал приживе, той просто от кумова срама остави цветя на гроба й. Такъв беше редът!

Спомни си и думите й, изказани с неизразимо съжаление:

- Татко, къщата се асоциира с нашето аз, но аз никога не съм я чувствала като своя. За мен тя би следвало да бъде като майчината утроба, към която няма никога да се върна.

Тези думи не трогнаха сърцето му, а след като малката и по негово мнение доста възпитана и мила млада дама си отиде, това като че ли не направи впечатление на никого. В деня на погребението й течеше силен дъжд, а самотната надгробна плоча сякаш отчиташе цялата безсмисленост на нейното съществуване. А дали самото й съществуване действително беше напълно безсмислено? Въпросът беше какво точно се разбираше под съществуване?

Погребението й беше съвсем скромно и на него не присъстваха никакви роднини и приятели на покойната, а само нейната сродна душа – един колега от университета, с когото бяха работили по съвместен проект в последните две години. Само той остави цветя, за да почете паметта й.

- Може би нейното пътуване тепърва започва – отвърна видимо разстроен нейният състудент[23], който се казваше Роджър Дидаско[24].

Доста престъпници го смятаха за истински дявол и желаеха смъртта му от все сърце. Затова той се почувства крайно объркан, когато попадна във странния времево-пространствен парадокс, затиснат във въпросната времева пауза. Досега той беше блюстителят на морала, но изведнъж се оказа, че той беше видял обратната му страна – един друг свят, където той беше затворен в собствените си кошмари. Но изведнъж съзря до себе си самия Елизандър Барнайн. Беше ли възможно? Не се ли заблуждаваха очите му. Не беше ли това нова времева магия, целяща да го изтрие от реалността?

Барнайн стоеше широко разкрачен, скръстил ръцете си пред мощните си гърди. Изглеждаше уверен и неумолим. И дяволски кръвожаден.

Детективът беше поставен в това замръзнало времево състояние, докато Елизандър Барнайн, чийто магически сили бяха безспорни, беше набирал сили, за да се справи с него. Сега той ясно усети бруталните му демонични възможности. Онзи тънък мирис на тамян, онази миризма на смъртта. Нямаше как да не бъдат усетени. Онези очи, които знаеха какво означаваше обреченост. Времевата магия го премести в руините на фермата на Фелистър Ембанкс, където той ясно видя силуета на своя скрит враг. Между двамата започна люта битка, в която можеше да остане само един.

Барнайн извади мощният си пистолет и проби черепа на агент Моралес преди той да успее да реагира. Детективът рухна  и кръвта започна да се стича от главата му, подобно на червен адски поток, който от своя страна сякаш търсеше своя път преди да бъде просмукан в земята – онази, която даваше живот.

Барнайн огледа изгорените останки от фермата на Фелистър, който все още бяха запазени достатъчно добре и не бяха разчистени – дори никой нямаше навика да обикаля по тези места. Хвърли поглед и към изоставената плевня – там, където адската манипулация беше извършвана ежедневно. Огледа сивото небе, огледа и себе си в отражението на една кална локва. Да, в нейната огледална повърхност той за първи път видя сам себе си– такъв, каквото действително беше.

Обърна се –зад него бяха Арло и Зонара – и двамата бяха в своята духовна форма. Наоколо нямаше жива душа. Оказа се, че той през цялото време беше напълно сам. И беше пропътувал цялото това разстояние в търсене на отговора за собственото си съществуване.

- Дори и ангелите могат да те изпратят само донякъде. А всеки човек трябва да има поне един, който да го съпроводи в последното му пътуване, дори двама. Това са духовните закони на нашия свят – каза смирено Арло. – Това ни е работата.

Барнайн си спомни всичко, през което беше преминал. Руините на този свят напомняха на едно друго, безвъзвратно отминало време, което даваше една целеустременост на цялото му същество. Монотонното избиваше на прасета! Службата към неговия господар! Това ли беше неговият живот?

Преди да дойде във фермата на Фелистър, пропътувайки това огромно разстояние,, той се беше отбил при Големия брат. Възмездието трябваше да бъде въздадено!

Всъщност животът в резервата не се беше променил кой знае колко много и всичко беше толкова еднообразно – но някъде там той проумя, че Синя птица беше от един изчезващ вид хора – такива, чието съществуване нямаше да бъде повторено. За добро или зло Големият брат трябваше да бъде отстранен. Той дори не успя да изохка, когато куршумът прониза сърцето му и бавно се свлече,  оставайки така – сякаш в мълчаливото си страдание не желаеше да направи другите съпричастни към собствената му болка. И може би имаше право! Вселената стоеше безучастна към тази смърт!

Барнайн седна на полуразрушения праг, обхванат от мисли за битието. Всички полуизгорени руини наоколо напомняха на някакви черни чудовища, които искаха да го сграбчат, но в същото време за него те бяха нещо като своеобразен покров, тъй като черното символизираше злото, мрака, нощта и отчаянието и го скриваха от останалия свят. Нощта започваше да пада и сумракът наоколо ги правеше да изглеждат зловещи, но и някак ласкаещи – готови да дадат макар и временен демоничен пристан за една изгубена душа. А нима злото не идваше нощем и не беше ли то тогава в най-връхната си точка? И защо парализиращия и спящ демон все още беше способен да обсебва хората в тази толкова напреднала високотехнологична ера. Всичко наоколо беше мъртво – дори и природата. И сякаш застинало! Нямаше я предишната луда касапница, а само бегли спомени от всичкото онова насилие, което беше необходимо, за да се поддържаше този свят! Никой не беше виждал Твореца, а получаваше информация за него от своите преживявания, а собственият му живот беше пълен само с болка и нескончаемо страдание! Един непоносим кошмар, от който беше крайно време да се събуди!

Когато Диего отиде да го види, той намери два трупа – единият беше на Елизандър, а другият – на детектив Моралес. Бяха единствените живи, които се бяха самоизпратили взаимно в своята смъртоносна битка. Диего реши да остави цветя, за да почете паметта на Елизандър, но също така сметна за удачно пепелта му да бъде разпръсната над неговия последен дом – фермата на лудия кастратор! Жената на Моралес отдавна беше умряла и него нямаше кой да го изпрати – но можеше поне да разчита на служебна церемония по установения надлежен ред. Надяваше се поне ангелите да надзъртаха и да съпроводят и двамата до края на техния земен път. А какво се случи с гримоара на Абрамелин? Онази велика магична книга! Е, той беше прибран на сигурно място от Джейк Ембанкс.

Двамата братя бяха единственото, което остана от огромното наследство на Фелистър Ембанкс. А част от парите за офшорките отидоха за домове за сираци – някои хора сметнаха, че този малък жест щеше да бъде своеобразно почитане на паметта им.

Вечната война за живот продължаваше навсякъде и никъде, в движение и в застой, в минало, настояще и бъдеще – един неспирен кръговрат на душите, една вечна борба между душата и духът в едно и също тяло – тяло, което отдавна не съществуваше, защото беше преминало отвъд! Веднъж и завинаги!

 

---

[1] Вярването е на племето дагара, което е етническа група в Западна Африка - Гана и Буркина Фасо.

[2] Хексафойлът е традиционен мотив от готическата архитектура, който изобразява шестлистна лилия.

[3] Това правило е изложено в книгата “Победени врагове” на Кори Тен Бум в Глава шеста Демонично натоварване и демонично обладаване.

[4] Нека светият кръст бъде моя светлина! Нека драконът никога не бъде мой водач. Върви си Сатана! Никога не ме изкушавай със суетата си. Това, което ми предлагаш, е зло. Изпий отровата сам!

[5] Врабците са символ на надежда, плодородие и възкресение.

[6] Мир Файзал, "Времеви кристали от минимална времева неопределеност", публикуван в списание The European Physical Journal C.

[7] Името на героинята е игра на думи – Милбет означава “Любител на пътешествия” или “Достоен за доверие”, а Сардън – означава “медоносна пчела”, която символизира обществото.

[8] Ли Хонгджъ, “Джуан Фалун”, София, 2013, Сиела Норма АД

[9] Идеята е на британския компютърен учен Алън Тюринг, който показва, че определена компютърна програма може да спре сама, но тук е съчетана с езотеричната идея за духовна работа на много нива.

[10] Става дума за Псалм Давидов (23:2), където се прави алюзия за овцата и пастира.

[11] Антакараната е връзката между личност, душа и дух и е известна също и като духовен мост.

[12] Каква работа имате тук? Ние тук живеем и работим.

[13] Candor от английски език означава откровеност и прямота.

[14] Специфични възклицания или емоционална наситеност, които са свързани с преувеличение.

[15] Списък с петстотинте най-богати компании.

[16] Едмънд означава защитник.

[17] Това е древна индианска техника за магическа защита.

[18] Моралес означава син на морала или просто морал, но в същото време се свързва и с плода черница, който символизира духовното пренебрежение и невежество.

[19] Името Азаря означава подпомогната от Бог.

[20] Тук с името Диего се играе своеобразна игра на думи, която означава изместване от реалността, а от друга учене да съществува.

[21] Гранитът се свърза със здравина и съвършенство.

[22] Прави се алюзия към Трите Да, които се свързват с върховната сила, общността и промяната, изразени от известния блогър Сет Барнс.

[23] Думата студент е акроним и всяка от буквите в състава му означава съответно учение, истинност, единство, дисциплина, енергия, богатство.

[24] Роджър Дидаско – игра на думи, която означава “Съобщението ти е прието, уча се!” Прави се алюзия за кръговрата на живота и за това как смъртта е пример за следващите поколения.