28.07.2021 г., 6:07 ч.  

 Кастраторът (От глава 1 до глава 4) 

  Проза » Други
414 0 0

Произведението не е подходящо за лица под 18 години

Произведение от няколко части
45 мин за четене

ГЛАВА ПЪРВА: ФЕРМАТА

 

От малък съм израснал във фермата на Фелистър – това болно копеле-садист, което не можеше да прави нищо друго освен да кастрира прасета. При това за кастрацията му плащаха твърде добре. Представете си малките розови животинки и извратеният Фелистър, който жадуваше да отнеме малките висящи розови кожени кълба, висящи между копитцата им. Трябваше да се оправя и с някои специфични проблеми като възпаления или ингвинална херния, а това като цяло изискваше определени медицински познания. А любимото му време за извършване на тази сериозна манипулация беше рано сутрин.

Как само се радваше на писъците им. Странно е когато трябва да живееш в подобна реалност.

Малко по малко се научаваш да бъдеш друг човек! И започваш да разбираш защо считат прасетата за твои братя!

Фелистър, който ги отглеждаше и хранеше, внимателно наблюдаваше тяхното поведение и проявите на определени действия, както ги наричаше той – оставени на свобода, тяхната лидерска йерархия беше проста и очевидна, но в затворени помещения нещата се променяха – по-силните доминираха над по-слабите и съответно получаваха повече облаги като храна и отношение. Между впрочем сега се сетих, че малцина можеха да оценят по достойнство природата на прасето. Прасетата бяха личности и всяко се справяше с проблемите си по свой собствен начин. Прасето беше всеядно, то можеше да се скрие в своя камуфлаж от тиня, чакайки удобен момент, за да изскочи от убежището си и да тръгне в атака. Несъмнено беше стратег или по-скоро тактик – и заемаше върха на хранителната верига или върха на пирамидата в живота – поне то така си мислеше. Повечето войни в човешката история бяха водени от прасета, повечето империи бяха управлявани от прасета, а понякога прасетата бяха и номенклатурчици – изобщо прасешка работа. Само че светът и животът се променяха и вървяха неспирно напред, а илюзията за синя пролет, създадена от празни обещания на удавници, не можеше да компенсира суровата реалност! Тази система просто беше обречена да загине!

Фелистър беше много особен тип човек – мрачен и подтиснат! Толкова противен, но и омагьосващ! Сякаш можеше да съществува само в тази смахната реалност, която контролираше с умела ръка!

Процедурата по кастриране на прасетата беше донякъде отегчителна, но Фелистър си вършеше работата с нужното старание и усърдие – имаше толкова много животни, които да бъдат обслужени от опитната му ръка, държаща уреда за кастрация. Самото отглеждане на свине си беше отличен и доходен бизнес!

Не мислех, че някога щях да попадна тук – това място имаше странни традиции и много от най-интелигентните хора се бяха обявили да го затворят поради ред причини. Но какво да се прави? Колкото повече време прекарвах тук се убеждавах, че сякаш нещо не беше наред… Дните минаваха твърде монотонно и имаше достатъчно работа, в която да се вглъбя в опита си да избягам от реалността!

Фелистър не беше егоист и ни запознаваше от време на време с някои тънкости от занаята си – а те не бяха никак малко.

С течение на времето човек се променя. А гледайки бедните животни добивах все по-голяма увереност, че това беше моето убежище от външния свят.

По много странен начин се бях озовал тук и сега ясно осъзнавах, че рано или късно ще трябва да се измъкна – въпросът беше как точно щях да го направя.

Но Фелистър не проявяваше абсолютно никакви предразсъдъци по отношение на своите занимания – пък и едва ли му пукаше особено щом си вземаше парите за неособено трудната работа.

Идваха всякакви хора и си отиваха, но работата беше все същата – монотонна и пълна с известна доза напрежение.

Фелистър Ембанкс осъзнаваше, че едва ли щеше цял живот да върши все същото, но както се изразяваха по моя край, се правеше, че не му пука.

Пък и в тази криза и при огромната безработица трябваше да бъде доволен и на тази работа.

Може би бях споменал, че като малък нямах твърде много приятели.

Израснах в бедните южни предградия на един голям мегаполис в щата Мисури на около тридесет и пет-четиридесет мили от фермата на Фелистър.

Като малък имах странни видения и след известно време събитията в живота ми започнаха да се случват в странна последователност, която като цяло беше напълно лишена от реална логика. С течение на времето нещата грубо казано напълно излязоха от контрол и аз осъзнах, че работата ми като кастратор беше единственият ми привиден отдушник, за да се справя с вътрешните си демони. Колкото повече време прекарвах в странната атмосфера обаче осъзнавах, че пътят ми беше по-скоро надолу, а не нагоре.

Не искам да говоря за детството си, защото то беше изпълнено със странни преживявания и липса на истински приятели. Бих казал, че в мое лице Фелистър беше намерил идеалния помощник – нещо, което изобщо не беше зле за него. От мен се изискваше единствено да мълча и да си гледам работата. И толкова.

Щатът Мисури през седемдесетте беше особено място. Големите градове бяха Канзас Сити и Спрингфийлд. Като всяко от тях предлагаше добри възможности за кариера. Не ми пукаше обаче, защото знаех, че трябва да се занимавам именно с това – да кастрирам свине!

Малко по малко доверието на Фелистър към мен нарасна и той ми повери известна власт в рамките на фермата. Тогава започна моята история и станах свидетел на неща, които надминаха и най-смелата ми фантазия. Но за това по-късно.

Всички сте чували за така наречения Среден Запад в Щатите и за факта, че тези територии са покрити с тревисти равнини, които се простират по протежение на стотици километри. Това беше наистина вълшебно място, за което няма да ми стигне времето да Ви разказвам. Осъзнавам също и че разказът ми малко се отклонява.

Колко ли пъти не ми беше идвало до гуша и да се бях опитвал да захвърля всичко, с което се занимавах.

Бруталното издевателстване над животните ме вкарваше в друга вселена – тази на самотният и объркан социопат, който не беше способен да вирее в нормална човешка среда.

На Фелистър очевидно не му пукаше особено и не ми беше задал кой знае какви правила, за да пребивавам на територията на фермата и да получавам паница топла супа и парченце хляб. Това беше само добре дошло и аз се възползвах от благоволението му разумно.

С времето възприятията на околната реалност стават малко досадни, особено като осъзнаеш какво всъщност се случваше – имаше толкова малко хора, които се вглеждаха наистина дълбоко в нейната двузначна и измамна същност, а това беше крайно необходимо.

Фелистър беше също мрачен и антисоциален тип, които даваше цялото си сърце да забрави външната реалност и да се опита да намери решение за объркания си и странен живот. Но тук като че ли той беше напълно на своето място и нямаше желание да се променя изобщо!

Тези свине бяха доходоносен бизнес за някой от неговото потекло и възможности, затова той нямаше никакво намерение да го изоставя и да търси препитание другаде.

Кастрацията на прасето беше трудоемка операция, която търсеше да предотврати неприятната миризма на месото. Още повече, че кастрираните прасета се нуждаеха от по-малко фураж, което беше истински бонус за фермерите, които като цяло гледаха да орежат своите разходи – особено на жестоката икономическа криза.

Фелистър не си падаше модернист и затова използваше така нареченият фиксаторен сандък, за да се справи с животните и да осъществи манипулацията напълно безпроблемно.

Доброволците, които работеха при Фелистър, бяха от кол и от въже, но най-важното нещо беше, че наистина можеха да си държат езика зад зъбите. Колкото и трудно да беше да се приеме, това място съществуваше по свои собствени закони, които трябваше да бъдат отчетени.

Една древна латинска сентенция гласеше “Във виното е истината!”, но Фелистър никога не близваше и капка и това беше доста показателно.

Когато някой го запиташе от какво се издържа, отговорът от негова страна беше доста уклончив и той не знаеше какво точно да отговори, защото свинете бяха стока с малко неясен произход.

Истината беше, че под прикритието на нощта кастрираните свине биваха натъпквани с достатъчна доза наркотици, които трябваше да минат през мексиканската граница, а фермата на Фелистър беше само един от многобройните разпределителни пунктове. Никой нямаше да тества живи животни за подобни субстанции или пък да повдигне въпроса пред щатските власти, но съвестта на Фелистър беше толкова разтегливо понятие. Той не правеше това заради парите, а поради простичкият факт, че само на това място можеше да съществува и да бъде себе си.

Когато се свърза с най-мощните наркокартели, те разбраха, че могат да му се доверят и той закупи множество ферми из целите Средни щати, където в специални лаборатории наркотиците биваха отделяни от кръвта на животните. По-интересното беше обаче, че някъде там ясно се виждаше вътрешната мотивация на Фелистър. Това разбира се беше тягостен и скъп процес. Но той желаеше да вземе най-дейно участие  и да посочи на своите клиенти, че той е техният истински доставчик.

Мечтата на Фелистър беше продиктувана от съвсем друго естество. Той беше съвсем сам на този свят и осъзнаваше ясно, че нямаше за кого да страда или пък направо казано на кого да липсва. Приятелствата, които беше имал, бяха останали в миналото – напълно ненужни и отречени.

Даже веднъж самият Фелистър се сети нещо странно. За младежките си години, които бяха пълни със своеобразна романтика.

В съзнанието му изникна едно стихче за приятелството, което гласеше горе-долу:

Приятели добри

Като ясните звезди,

Там всичко вижда се,

Но уви това е краят!

Фелистър искаше да бъде добър, но той не беше като другите – неговата мъка беше толкова силна, че нямаше равна на себе си. Колкото и да се кълняха във вярност, неговите хора бяха просто наемници, които най-вероятно щяха да отидат при първия, който им предложеше повече и по-изгодни условия. И това беше приемливо – дори и в очите на Фелистър. В крайна сметка светът беше едно адско колело и някой падаха от него по-рано, а други по-късно.

Когато аз, Елизандър Барнайн, видях ясно перспективите пред мен стана ясно, че Фелистър е имал дълбок план още от самото начало и го беше следвал неотклонно. Но мнозинството от хората не го приемаха и не осъзнаваха колко много грешаха.

Фелистър не вярваше в спасение в отвъдното, нито в някакви простотии за вампири или пък върколаци. Той знаеше, че основното свойство на живота беше неговата неизбежна и вечна промяна, пълна с безкраен набор от възможности, който обаче след по-внимателно вглеждане не изглеждаше толкова безграничен.

Вълните на живота го бяха поели и го блъскаха безмилостно, а той се беше отчаял от толкова много неуспехи. Беше трудно и не чак толкова реално да се мисли, че Фелистър ще има щастлив край.

Мексиканските картели искаха стоката да бъде транспортирана посредством правилно кастрираните прасета на Фелистър, а това се осъществяваше на база бартерни сделки между фиктивни дружества и впоследствие така наречения повторен реекспорт.

Фелистър беше едно смахнато и болно копеле, което разбираше достатъчно от бизнес и финанси, за да си направи сметката по отношение на основните позиции на наркокартелите.

Американската агенция за борба с наркотиците му дишаше във врата, но за разлика от много други той възнамеряваше да се измъкне от този бизнес напълно чист, просто защото стоеше заради живеца - никой никога не го беше смятал за човек или пък за равен на себе си. Американската агенция беше една супер структура, която имаше пипала навсякъде и в нея работеха хиляди и хиляди души и беше една от най-добре осигурените и обезпечени във всяко отношение.

Фелистър имаше една мисъл – когато спреше с този бизнес, да си поживее и да види свят. Кастрирането на прасета му беше отнело всички контакти с външния свят. Посвещението на душата беше от изключителна важност и затова Фелистър практикуваше езотерични изкуства, които можеха да му отворят вратите на невидимия свят, но дали това беше правилният начин той да проникнеше на това забранено място?

Фелистър беше консултиран от най-разнообразни свръхестествени създания , които му помагаха да решава собствените си проблеми, а той беше връзката им с този свят! Можеше и да пътува между световете! Разбира се това беше доста изтощително занимание и точно по-тази причина, а и поради факта, че се занимаваше с някои от най-бруталните бандити и рецидивисти, той винаги беше мрачен – с онази особена нотка на изключително умело прикрита коварност и бруталност, която можеше да бъде единственият двигател за място като това. И честно казано всичко вървеше отлично поне за известно време!

Веднъж алчният и брутален Фелистър ме запита:

- Елизандър, ти работиш най-дълго от всички тук. Какво наистина те мотивира, за да продължиш и да постигнеш своята мечта? Забелязвам, че си прекалено лоялен и съвестен, но тази работа смърди, по дяволите! Дори и най-долните копелета от Тексас не желаят да я вършат и понякога имам реален проблем с намирането на хора. Скоро правилата на играта ще се променят и тогава ние ще останем без работа и честно казано не искам да ти чета лекция, но ако се огледаш нашият щат не е от най-перспективните. Накъде ще поемеш?

Въпросът му съвсем не беше неоснователен. Повечето от хората на Фелистър нямаха образование и желаеха да останат тук възможно най-дълго време – скрити от обществото и от неговите предразсъдъци. Един особено фрапантен пример беше един бивш затворник от федералния затвор в Калифорния, който предпочиташе да се крие тук, нает нелегално, пред това да изтърпява доживотната си присъда.

- Малцина могат да вършат тази работа като теб, Елизандър – Фелистър явно се опитваше да излее душата си, но от друга страна нека бъдем реалисти. – Колкото повече се опитваме да избягаме от самите себе си, толкова повече затъваме в собствените си лайна. Адът е емоционално състояние на душата и ти го знаеш не по-зле от мен! А битката между основните наркокартели се ожесточава и скоро ние ще бъдем мишена. Засега сме оставени да съществуваме спокойно и без особени предразсъдъци, но кой знае?

- Виж, Фелистър, знам, че се опитваш да опазиш душата си чиста и всичко това си има цена. Правим доста пари, но не чак толкова, че да забравим какво вършим. А това, което вършим е крайно нередно и опасно! А скоро властите и ще започнат да душат във почти всичките ферми, които използваме за прикритие, но все пак ще остана с теб до края, друже! В крайна сметка всеки трябва да си плаща дълговете в живота, нали така?

Ако имаше някой, който да се беше грижил за мен през цялото това време, то това беше лудият животновъд.

- Защо? – погледна ме учудено Фелистър. – Не ти ли стига фактът, че можеше да получиш куршум в главата многократно от останалите си колеги? И въобще наясно ли си, че при нас в момента работят дори и затворници с три доживотни присъди – всички те знаят, че всеки ден може да им е последен, но го правят за спорта. Това им е съдбата.

Фелистър извади цигара и запали. Беше душна майска вечер. Навън имаше толкова много странни шумове, идващи от тревата, която можеха да се окажат дори скрити агенти или пък някое диво животно, тъй като не беше рядкост подобни да се навъртат край фермата. Но на Фелистър като че ли изобщо не му пукаше. Напротив, той ми заяви недвусмислено:

- Когато покажеш истинското си лице и хората го видят, трябва да бягаш надалеч и да не очакваш благодарност! Запомни едно – ние сме само временни посетители и нищо повече! Така че, ако стане напечено ще трябва да си спасяваш задника сам! И забрави онези глупости за лоялност, който ми каза снощи!

Прехапах устните си – той беше прав.

Само след няколко месеца ние наистина попаднахме под обсада и брутална атака от хората на детектив Джейк Донован, който беше решил да ни затрие. Не беше лесно и елементарно да се справиш с обучените му копои и брутални главорези. Мнозина от приятелите ми бяха убити, а аз търтих да бягам, за да отърва скромната си кожичка и да не падна прострелян като куче. Как само стреляха тези обучени гадини! Куршумите им направиха Фермата на Фелистър на решето.

Фелистър падна някъде, когато фермата беше щурмувана с гранатомети от полицейските части, които бяха дали дума да изтръгнат тези зловредни образувания, както ни наричаха, веднъж и завинаги.

Е, не мога да отрека, че детективът успя да се справи с нас по впечатляващ начин.

Полицията в Мисури му отреди впечатляващи декорации към името и му издейства огромно и доходоносно повишение. Дори господин Донован имаше среща с губернатора на щата, където му се намекна за ползотворна политическа кариера при определени условия и само ако слуша силните на деня.

Донован не беше глупак и даваше мило и драго да бъде забелязан и затова определено му потръгна.

Единственото положително нещо беше, че главорезите му бяха определили едно малко предизвикателство, а именно при измъкването си от фермата една противопехотна мина му отнесе и двата крака и трябваше да постави протези. Дори и от гроба Фелистър можеше да се отплаща на враговете си подобаващо.

Може би пропуснах да спомена, че наред с кастрирането на свине и работата си за мексиканският наркокартел, Фелистър се занимаваше с магия и окултизъм, а също и с чисто вещерство – беше едно смахнато и брутално копеле, сякаш излязло от Ада. Затова приживе си допадахме.

Той можеше да вика посредством дивинация какви ли не чудовища и духове, които му оказваха свръхестествена закрила или поне той така си мислеше преди да бъде пратен на онзи свят.

 

ГЛАВА ВТОРА: СПАСЕНИЕ

 

След операцията на детектива оцелелите бяха изпратени на поправителна “сесия” в някои от затворите в щата Колорадо и Калифорния. Онзи с трите доживотни беше извадил късмет, защото падна убит именно при полицейският рейд над фермата.

По някакво чудо аз оцелях и успях да се измъкна през блатата зад къщата на Фелистър. Организираха хайка да ме търси, но аз минах през реката, която минаваше наблизо и благодарих от сърце за предвидливостта на вече мъртвия си работодател.

Твърде дълго бяха се проточили злополучните събития, довели цялата история до този сценарий. Не исках да се оплаквам, защото все пак останах жив и с четирите си крайника за разлика от другите си колеги.

Прекараната нощ в блатата беше ужасна и трябваше да проявя огромна изобретателност, за да съумея да запазя своите сили и да се съвзема за новия живот, който ме очакваше занапред.

Честно казано вариантите пред мен не бяха твърде много, нито пък особено приятни и трябваше да взема всичко под внимание, ако исках да оцелея.

Чувал съм, че заловените и изпращани при строги тъмнични условия, биваха брутално насилвани за “добре дошли”. На един дори му бяха размазали главата със една от седалките в стола.

Бях избегнал всички тези неща, но предстоеше много по-трудното и не особено ясно решение на проблема как да се изплъзна и нелегално да мина границата с Мексико. Може би там щях да получа някаква помощ от местните, а може би пък не. По майка бях испанец, но заради политиката в Щатите бях приел англосаксонско име, което ми се видя далеч по-прагматично.

Още когато са ме записвали след раждането според разказа на моите родители са избрали това име за мен и като цяло им благодаря за това!

За всички запознати с магистралната мрежа в САЩ мога да кажа, че основните пътни артерии са над сто на брой и носят названието федерални магистрали, но аз трябваше да поема по Панамериканската магистрала, която започваше от най-северните части на Канада и достигаше до най-южните части на Южна Америка.

Ако се придържах към този маршрут обаче, неизменно трябваше да мина през Сан Антонио. Тази магистрала беше най-голямата в света и дължината й надвишаваше цели 48000 километра.

Причината да се насоча към Сан Антонио в щата Тексас, а не например към Финикс в щата Аризона беше, че историята на порока беше важна част от миналото и местните знаеха добре, че правоприлагащите организации се бяха фокусирали повече върху дейности като проституция, хазарт, наркотици и порнография, а не само върху наркотици. Вярно беше, че Долината на Слънцето, която обхващаше самия седем милионен мегаполис, а също и Скотсдейл, Меса и Темпе се характеризираше със зони с особено ниска престъпност, но там щях да привличам прекалено много внимание. Затова реших да избягвам тези общности. И въпреки всичко престъпността във Финикс процъфтяваше въпреки официалната статистика, че имало спад още от деветдесетте години на миналия век. Но таблоидите бяха за това – да бълват заглавия и да се вярва на простотиите, запълващи техните страници, а при електронните медии нещата бяха направо потресаващи. Втората и не по-малко важна причина да се насоча към точно тази дестинация беше фактът, че през Сан Антонио преминаваше един от неофициалните маршрути, които бяха част от същата тази магистрала. Разбира се, не трябваше да пропускам да спомена, че оригиналната магистрала започваше точно срещу границата срещу Сан Антонио, а това беше от значение при моя опит за бягство.

Първо трябваше да пропътувам до границата на щата Мисури, където определено можех да имам проблеми с федералните власти поради липсата на документи, а и заради мърлявия си външен вид. Поне се бях постарал да измия кръвта, доколкото това беше възможно и по този начин да се справя с евентуални подозрения, които можеха да изникнат от някоя неочаквана проверка от скрит крайпътен полицейски пост.

Не беше особено лесно да преживея кошмарите, които заливаха съзнанието ми. Определено имаше да се справя с прекалено много неща. Кошмарите, че падате в бездънна мрачна шахта или пък просто някакво странно и злокобно създание се приближава към Вас в мрака, а Вие се опитвате да го държите на разстояние посредством запалената си нощна лампа са нищо в сравнение с бездната на отчаянието, в която бях потопен аз. Навремето бях чел в специализирани издания, каквито се намираха във фермата на Фелистър, но той ги държеше под ключ в добре изолиран подземел килер, където те бяха затворени в специална каса, заровена в земята. От време на време Фелистър я изваждаше и успяваше да усвои част от новите демонични познания, с които успяваше да държи психологически останалите ненормални, които имитираха дейност в пределите на неговите владения. Именно оттам научих много тънки неща за онзи свят, които дори не бих желал да назовавам – едно от тях обаче беше, че когато човек е белязан веднъж то това най-вероятно е до живот.

Очевадно беше, че по пътя си до границата не можех да се придвижвам през открити пространства и трябваше да вървя през някои труднопроходими гористи терени, където преобладаваха дървесни видове като дъб, орех и червен кедър. Разбира се, понякога се отбивах покрай някои от големите градове, за да се снабдя с храна или пък с най-елементарни неща като питейна вода. Питате се откъде вземах пари! Е, наложи се да приложа някои хитрости, защото както казваха източните народи “да загубиш лице” беше едно от най-сериозните престъпления и можеше наистина да ти коства главата в буквалния смисъл на думата.

Не искам да Ви занимавам с природните красоти на Мисури, но има нещо, което всеки, който пребивава в този щат трябва да го знае. Нивата на престъпност бяха огромни! Така че нямаше защо да ми липсва, че се измъквах от тази дупка!

Къщата на Фелистър беше достатъчно зловеща, но покоят, който намирах там беше нещо важно за мен – осъзнавах, че след като мина границата, ще започна съвсем нов живот в Мексико и най-вероятно под чужда самоличност. Не беше лесно да скъсам с миналото, но трябваше да мисля и за бъдещето.

Някой друг на мое място може би просто щеше да прекоси планината Озарк или платото Озарк – наречете го както искате или пък да пребивава на територия, която да му гарантира спокойствие по-дълго време, но в моя случай нещата бяха малко по-различни.

Да, в крайна сметка, наистина беше необходимо да прекарам известно време в една стара плевня преди нещата наистина да се поуталожат.

След това поех към Оклахома, където успях да се свържа с някои други членове на добре изградената мрежа на Фелистър. Оказа се, че той беше твърде интелигентен и парите бяха в офшорни сметки, пръснати къде ли не. Беше кръстил тези пари “Наследството на Фелистър”. Всичко това естествено го разбрах от един от по-високопоставените членове на организацията. Идеята беше да започнат по-късно подобна дейност, ако някой напипаше прасетата.

Фелистър беше далновиден и разбрах, че се молеше не само на демоните, но разчиташе и на собствения си мозък.

Висшият член на “Фермата на Фелистър”, както беше известна организацията ни, не пожела да ми окаже по-сериозна помощ, а само ме предупреди да се пазя заради засиления контрол между границата между двете държави.

Нямах особено много време да се мотая из Сан Антонио, но намерих мястото за достатъчно добро и спокойно по моите стандарти.

Колкото повече обаче научавах за йерархичната структура на организацията на Фелистър, толкова повече започвах да осъзнавам, че там се криеше и нещо повече, което може би надхвърляше и най-смелите ми мечти.

Но все още нямах готовността да приема трудната истина!

За да се справя по-добре, все пак се възползвах от скритите пари, които имах при обиколките из страната. Подобни действия бяха достатъчно разумни в трудни времена като тези! Работата беше, че кастрираните животни поемаха по много странен маршрут и бяха подменяни точно преди самата граница, а друг камион с обикновени кастрирани шопари минаваше малко по-рано и биваше проверяван от митническите служители. При вторият камион, където беше стоката на Фелистър или по-точно на мексиканския картел, проверката беше значително по-кратка, а инжектираните прасета бяха поставени в специална капсула, която беше под каросерията – нещо като двойно дъно. Дизайнът на камионите също беше дело на Фелистър, което ме караше да си мисля, че той е твърде далновиден и достатъчно грамотен технически, за да се справи с подобни проблеми.

Е, не беше изключено понякога и да хванат стоката, но като цяло господин Ембанкс осъзнаваше тези рискове и можеше да си позволи да загуби дори и тридесет на сто от крайната партида, стига останалите седемдесет да пристигнат в крайната дестинация. Какъв беше смисълът от обратното движение – много просто инжектираните вещества бяха заготовки, които се използваха за производството на крайната субстанция и много лесно можеше да се постигне огромна продукция в крайни срокове, която после се внасяше отново по други маршрути.

Но аз не отивах да продължа кариерата си на гангстер, а да намеря отговори за собственото си съществуване.

Милите лица от миналото бяха само бледи спомени, сменени от бруталната реалност и страданието, което ни заобикаляше. Да в сиропиталището, колкото и да беше ужасно то, за кратко време бях имал някакво подобие на приятели. И за първи път се научих да преценявам хората.

След като се прехвърлих в Мексико и получих срещу парите си фалшив паспорт се заех да размишлявам върху следващите си стъпки.

Нещата не изглеждаха розови, но Фелистър ми беше заръчал да разчитам само и единствено на себе си. Още помнех твърде дълбокомисленото му послание, че бяхме само временни посетители на този свят.

Предполагах, че Фелистър беше разхвърлял парите си в различни офшорни компании, които щяха да бъдат доста трудни за разгадаване, но също така бях сигурен и за друго. Ембанкс беше допуснал някаква грешка – независимо голяма или малка иначе нямаше да бъде разстрелян като куче на собствената си веранда.

Но кой всъщност беше бившият ми работодател и какво знаех аз за него?

Почти нищо – освен, че ме беше взел под крилото си от едно сиропиталище в Канзас Сити, където бях изхвърлен от родителите си, които на всичкото отгоре дори и не помнех.

Фелистър ми беше нещо като баща или пастрок или настойник, или и аз не знам вече точно какво… Но него го нямаше отдавна!

Известно ми беше, че мексиканските наркокартели се славеха с жестокостта и безскрупулността си и не ми пукаше особено, тъй като щях да вляза направо в устата на лъва. Понякога сериозни конфликти избухваха буквално между местни групи или отделни фракции, като всяка от тях се бореше за надмощие. Основните играчи бяха няколко и всеки разполагаше с огромна власт и контрол.

Във всяка сериозна организация, където се приготвяха опиотидни субстанции винаги имаше готвач, помощници и наблюдател.

Но аз не отивах като парламентьор или пък като човек, търсещ директна финансова изгода като единственият оцелял от бруталният погром във фермата. Не отивах и като бежанец. Не отивах и като романтик. Отивах като изгубена душа, жадуваща да намери себе си.

По улиците на Монтерей, където реших да се отбия за малко цареше адска жега. И реших, че наистина трябва да отседна на някакво място за по-дълго време. Може би след всички тези обяснения мнозина се бяха запитали от какви отговори точно имах нужда? Комарите бяха също една огромна и брутална напаст. Но явно не можеше без тях! Явно земята беше техният рай!

“Пак добре, че заобиколих Сиудад Хуарес, където броят на убийствата на година е няколко хиляди” – помислих си аз. – “Дори разположените военни гарнизони не са способни да озаптят бруталния произвол и насилие. Чувал съм, че понякога по улиците кръвта се лее едва ли не като река! Ако има Ад, то той е тук на тази Земя!”

Градът впечатляваше със своята атмосфера и не на последно място архитектура, където се преливаха толкова много стилове.

И тогава я видях – облечена в червено, с нежно и красиво лице. Запътих се и забелязах, че образът на тази жена беше отпечатан на огромен транспарант, а отдолу някаква ръка беше надраскала доста невзрачното “Обади се!”. Имаше надраскан някакъв номер и след като погледнах ръката си, разбрах, че е абсолютно същият като този на транспаранта.

Реших да го направя и това мое действие преобърна живота ми.

 

ГЛАВА ТРЕТА: НОВИ ПРИЯТЕЛИ

 

Откараха ме до едно от предградията, които бяха пълни с живот. Между другото Монтерей беше столица на североизточния мексикански щат Нуево Леон и беше важен административен и разпределителен център. От това, което виждаха очите ми усещах, че ми предстоеше скоро да науча някои интересни неща.

Дълбочината на моето съзнание ми шепнеше, че нямаше връщане назад. Пък и сега не бях притрябвал на никого. Фелистър явно беше осъзнавал, че може би нещата щяха да стигнат по подобна точка на кипене, но никога не ни беше давал инструкции какво да правим, ако се случеше да потънем в лайната до шия.

Гласът от другата страна ми прошепна да не разсъждавам, а просто да следвам инструкциите, както и да не задавам твърде много въпроси. Да Ви кажа честно, реших на мига да го приема напълно сериозно.

Няма да описвам как се добрах до един от крайните квартали на мегаполиса, а именно Санта Катарина. Бяха ми казали да изчакам за малко там и после да напусна Монтерей завинаги. Това ме обезсърчи. Нямах достатъчно финанси, а и не бях напълно наясно какво друго трябваше да измисля и тогава я видях отново – беше същата жена от транспаранта. Оказа се някаква местна манекенка – не особено известна, но все пак желаеща да помогне.

Запитах я напълно чистосърдечно, след като седнахме в едно от местните заведения на място, което най-малко биеше на очи, за какъв зор и беше да прави нещо за мен.

- Фелистър, беше мой чичо – отвърна ми просто тя.

Ако не бях в толкова окаяно състояние, най-вероятно бих се засмял здравата. Не бих крещял – подобно на адско създание. Бих вил като див вълк. Като смъртно ранено животно! Та съществуването на човек като Фелистър дори противоречеше на законите на физиката.

- Знам, че той беше много особен – кисело се засмя тя.

- А пък аз се чудя каква е математическата вероятност да се засечем на място като това – запитах я аз, стараейки се да звуча възможно най-непреднамерено.

Не вярвах в случайността. Фелистър – това болно, смахнато, брутално и арогантно копеле сигурно имаше някакъв подъл план и явно дяволската му игра започваше да дава някакви резултати. “Мръсен садист!” – помислих си аз. – “Жалко подобие на човек! Животно! Дяволско изчадие! Проклет сатана!”

- Шансът ти за спасение съм именно аз – засмя се отново неговата племенница. – Може и да не ти се вярва, но Фелистър те обичаше като син – е, по негов си начин. И ако правя това в момента не е от любов към теб или защото си ми много приятен, а защото просто си върша работата.

- Да-а-а-а – проточено произнесе тя. – Сигурно се питаш как те намерих. Е, по-точно ти ме намери несъзнателно, следвайки инструкциите на своя опекун.

Погледнах стъклените й очи и ако не се смятах за солиден мъжага сигурно щях да крещя. Имаше нещо особено странно в цялата й аура.

- Искаш да кажеш, че странната аура около Фелистър ме е довела дотук? – обърнах се директно към нея аз.

- Ами смъртта му не беше съвсем неочаквана – невъзмутимо ми отговори тя.

Стори ми се прекалено нахакана и определено леко се подразних. Заведението, което иначе може би обикновено беше пълно, сега беше странно тихо и можеше да се каже, че там нямаше никой.

- Отпратих персонала – прозя се тя, сякаш прочела мислите ми. – Сигурно очакваш някои отговори, но трябва сам да стигнеш до тях. Такъв беше Фелистър. Не обичаше слабаците, а още по-малко страхливците. И умря, обгърнат от тайнственост!

Слушах я като омагьосан. Не знаех какво да си мисля, нито до каква степен бих могъл да й се доверя.

Устните й шепнеха омайни думи, които в същото време никак не бяха лишени от смисъл и съдържание.

- Основните картели в Мексико са шест и ти много добре знаеш това. Но онова, което не подозираш е, че Фелистър работеше за всичките и никога не беше имал скрупули в това отношение! – тя се вторачи в мен, произнасяйки последното.

- Значи той си е играел играта през цялото време – усмихнах се аз. – А аз трябва да опирам пешкира вместо него.

- Виж, не знам от кой свят идваш, но тук има нещо друго – обърна се загадъчно към мен тя. – Не пренебрегвай бруталността, с която основните наркокартели потушиха съпротивата срещу тях. Мнозина загинаха прекалено млади. Това, че ти си се отървал е от една страна благословия, а от друга проклятие. Ти обаче ще си го носиш докрай.

Слушах я твърде внимателно и не обелих и дума.

- Мога да ти кажа едно със сигурност – реши да завърши разговора си с мен тя. – Веднъж влезеш ли в тази игра, няма измъкване. Мнозина от членовете на по-ефективните картели отдавна са обучени паравоенни формирования от мексиканската армия, които имат силен контрол тук в Мексико. Пристанища като Лазаро Карденас са от ключово значение за някои от тях. Но ти всъщност не си дошъл да чуеш всичко това!

- Искам да знам само защо убиха моя покровител Фелистър – озъбих се аз.

- Ами това е деликатна тема. Ако си с всеки, на практика не си с абсолютно никого. А това означава “сто години самота” – пошегува се тя.

- Благодаря, че цитираш Маркес, но не ми е до това, честно – сведох глава аз.

- Виж, ако ти се живее поне още малко, ще трябва да помислиш върху думите ми напълно сериозно – окончателно приключи разговора си с мен тя.

След това просто се обърна и излезе от заведението. Предполагах, че наоколо имаше достатъчно охрана, която да строши врата ми в случай на нужда.

Отново се върнах на улицата без пари и каквато и да било информация – през всички тези години бях останал вълк единак, който осъзнаваше добре някои неща, но в крайна сметка се беше оказал в задънена улица.

Беше започнал да ръми ситен дъждец и при други обстоятелства сигурно щеше да е романтично, но при текущите не се чувствах особено ентусиазиран.

И тогава бях напъхан в един багажник и потеглихме в неизвестна посока.

Явно наистина ми предстоеше да видя колко е дълбока заешката дупка, каквато беше репликата в онзи известен телевизионен филм.

Работата беше тази, че мексиканското правителство си беше поставило за цел да се разправи с всички онези, които му мътеха водата.

Много лесно им беше, но отговорите, които търсех, все още бяха твърде неясни.

И тогава осъзнах, че жената, която бях срещнал всъщност ми беше казала доста повече, отколкото си мислех, че е.

Тръгнах из улиците на града,  потънал в нерадостни мисли, напълно осъзнаващ какво може би предстоеше. Това беше пътят към Ада или може би дори и към много по-лошо място – само че засега беше само началото на пътя.

Все пак Монтерей не беше съвсем безопасно място и някои от неговите части криеха достатъчно рискове,  за да не може човек да се разхожда именно там с ръце в джобовете. Както и да е започнах да се замислям докъде точно исках да стигна. Дори с прибраните пари от онзи “помощник” на Фелистър и с моите собствени имах малко над две хиляди долара.

Реших, че най-умното беше да ги инвестирам в стока, която можеше да се купи на занижени цени. Но трябваше да се свържа с някого.

Явно съм се прочул из квартала, защото не след дълго жената с червената рокля ме потърси отново и този път с достатъчно сериозно изражение на лицето.

- Не може да продаваш тази стока на наша територия – отвърна ми тя. – Ако продължиш да го правиш, просто ще те очистим – и при това жестоко. А Фелистър явно не ти е обяснил истинските правила на бизнеса. Това, струва ми се, e доста тъжно. Между впрочем Фелистър е оставил наследство, доколкото знам. От теб зависи дали искаш да го приемеш и това твое решение ще удължи живота ти, може би.

- Искам да знам каква беше цялата тази история с демоните? – полюбопитствах аз. – В крайна сметка Фелистър се е кланял на някакъв демоничен култ или нещо подобно.

- Ами като цяло това е твърде странно. Той вярваше, че рано или късно ще бъде убит. И това се случи.

- Добре, ако приема наследството на Фелистър, какво толкова ще се случи? – поинтересувах се аз.

Тогава тя отново стана и ми направи знак с ръка да я последвам.

 

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА: ДЕТЕКТИВ ДОНОВАН

 

Детектив Донован се чувстваше страхотно след своето повишение. Беше се саморазправил със един страхотно опасен бандит. Сега идваше приятната част – той трябваше да се занимава с нещо твърде смислено, но нямаше кой знае с какво. И точно тогава се сети за най-неприятната част. Да, бяха успели да се разправят с бруталния и хитър кастратор. Да, някъде там бяха пропуснали нещо. Къде бяха парите му? Бяха намерили много стока и не на последно място доста шопари, бяха заловили хората му и дотам.

Ченгето от Канзас Сити се чувстваше като кръгъл глупак. Бяха намерили и демоничния олтар на Фелистър, но той не разбираше от подобни работи и затова реши да възложи на един местен свещеник да проучи по-сериозно въпроса и да му докладва.

След известно време получи смайващи сведения, които надхвърляха и най-смелите му мечти.

- Вашият човек, детективе, се е забъркал с демоните повече отколкото си мислите – мрачно каза отец Тобиас.

- Аз не вярвам в задгробния живот, нито пък в някакви си демони – изцепи се детективът.

- Ще ви се наложи обаче – почеса се по тила свещенослужителят. – Иначе никога няма да разплетете демоничната илюзия.

- Демонична …? – повтори детективът.

- Точно така – потвърди отецът.

- Значи Фелистър не е бил доволен само да прибира мангизите, а е искал и нещо повече. Алчен негодник и истински отявлен нечестивец – разпени се ченгето.

- Не дръжте подобен език в мое присъствие, ако обичате – строго го помоли отец Тобиас. – Той е искал да придобие определени сили и това за него е било от първостепенно значение. В крайна сметка се е справил през всичките тези години, което е повече от похвално.

- Искате да кажете, че някой ще щурмува неговия дом и по-друга причина, а не само заради наркотици – изуми се Донован.

- Точно така – засмя се отецът. – Но тази работа е отговорна и опасна. Вижте, аз не съм екзорсист – макар и да разбирам тази материя и моята задача е твърде проста. Трябваше да Ви информирам и нищо повече.

Този път детективът се жегна. Не му пукаше за духове, демони и прочие, но не искаше да го обвиняват, че си върши работата през пръсти. Това беше недопустимо. Колкото и да се опитваше да изчисти своето съзнание, стигаше все до същата идея.

- Е, добре – не се стърпя най-накрая той, - кой е този Фелистър?

- Това, драги ми детективе, ще откриете Вие или пък може би ще загинете.

Детектив Донован не вярваше в проклятия, суеверия или пък празни приказки и заплахи. Но все пак реши от професионална гледна точка да вземе нещата присърце. Пък и едно нещо не му даваше мира – не, не това не бяха парите, а нещо съвсем друго.

Фелистър беше подло и брутално копеле, което определено знаеше какво иска и как да го постигне. Може би наистина имаше някакво жестоко задгробно проклятие и самият полицейски служител щеше да стане негова жертва.

Детективът реши да разгледа демоничните артефакти на Фелистър и видя някои гримоари и друга странна и окултна литература.

“Просто един брутален откачалник и измамник, а на всичкото отгоре и кастратор на свине!”

Донован беше усетил сериозно плюсовете на своето впечатляващо повишение и се опитваше да ги осребри по най-добрия възможен начин.

Шефовете от столицата на щата му бяха подсказали, че от него не се очаква нещо изумително освен да бъде на място и да се справи с нарастващото любопитство около гробницата. Това естествено беше истинската му работа.

Под фермата на Фелистър се намираше някаква древна езическа гробница и очевидно там имаше артефакти с демоничен произход.

Фелистър беше един адски шибан и отмъстителен кучи син, който знаеше добре, че ченгетата бяха затрили грешния човек.

Донован разглеждаше странната форма на предметите – сред тях имаше освен споменатите гримоари – някои от които с прекалено добро качество и окултни знаци и медальони за призоваване на съответните демонични сили.

Детективът не беше особено впечатлен, защото това, което беше видял, не беше нещо нечувано.

Но той се спря над един особен пасаж в един от гримоарите.

Древният от Древната земя,

по-стар, отколкото мога да предположа,

дай ми мощ по твоя команда,

за да работи моето заклинание.

Детектив Донован се запита какви са тези детински глупости, но с времето започна да осъзнава, че нещата са доста по-сериозни. Приличаше му на Уиканска магия – не нещо много сложно, но от това което осъзна беше, че духовните сили на Фелистър явно са поставили определени проклятия след него.

След като извика няколко доверени хора, осъзна, че под руините на къщата на Фелистър се крие цял подземен комплекс и зад малкия му добре изолиран килер започван подземни проходи, които водеха кой знае къде.

- Това болно копеле е знаело добре какво върши. И е играело напълно отделно от своите покровители.

Комплексът под фермата и по-точно под самата къща на Фелистър сигурно обхващаше няколко акра, а може би дори и много повече.

- Как е могла човешка ръка да изгради подобно нещо? – изумяваше се детективът. – Мисля, че е твърде късно да се връщаме назад, защото очевидно нещата са отишли прекалено далеч. Той е работил изцяло за себе си, а е връщал само част от стоката в Мексико.

Бяха обиколили целия подземен комплекс, който беше повече от разкошен – толкова впечатляващ и добър беше той. Но имаше нещо, което го притесняваше. Все още не можеше да разбере що за човек е Фелистър. Изглеждаше като някой не с двойно, а дори с тройно дъно. Пълна мистерия.

В една от добре изолираните стаи на огромната подземна нарколаборатория на Фелистър имаше малък надпис в нещо като параклис “Който е достоен, той ще вземе наследството! А после ще знае добре какво да прави с него. На онези, които ще се опитат да ме премахнат, ще кажа, че те също няма да стигнат прекалено далече!”

Тук Донован вече не изпитваше и капка съмнение, че работата е сериозна и реши да заложи капан около къщата на психопата – така той квалифицираше Фелистър. Може би не бяха заловили всички при организирания полицейски рейд, а може би тази демонична илюзия излизаше извън неговите представи за възможното – и в единият, и в другият случай беше крайно опасно.

Обикаляйки из подземното съоръжение, детективът забеляза, че колкото и голямо да беше то, сякаш всеки път виждаше нови и необясними неща, а накрая все се завръщаше на предишното място. Може би това място имаше своя душа?

Искаха съответната балистична експертиза, за да могат да се справят със подозренията си, които можеха да възникнат. Според тях Фелистър не беше използвал никакво оръжие, но тук долу нещата не стояха точно така. Виждаха се явни следи от арсенал, който беше използван от бруталния фермер.

Да Ви кажа честно винаги съм обичал кучетата повече от хората – те поне не искат да ти вземат твоето. Но хората са толкова лицемерни, колкото е невъзможно и да си представиш. Какво бихте направили, ако пътят пред Вас е напълно счупен и нищо не може да го поправи? Не може да го фиксирате, така да се каже!

Фелистър беше събрал тези осъдени души и желаеше да намери своего рода успокоение за душата си, която жадуваше да се махне от този отвратителен живот! Веднъж и завинаги!

Понякога сънувах черна ръка, която се протягаше към мен и се опитваше да ме грабне, докато спях. Беше адски тъпо и отвратително! Защо сме тук? Защото имахме да свършим още работа! Когато тя приключеше, щяхме да си отидем тихо – без да пречим на никого.

Молех се на Бог, но с времето осъзнах ясно, че от това нямаше особено полза – срещу някаква картинка аз изливах душата си. Картинката около мен беше още по-гадна. Не мисля, че толкова много хора щяха да кажат, че им липсвам или пък че не могат да продължат напред без мен.

Донован ясно усети промяната на положението, но не искаше да се отдава на чувството си за срам. Той знаеше, че Фелистър беше подтикнат от вътрешните си демони да направи тази решителна стъпка, но това не му попречи да признае, че Фелистър се беше оказал много по-голям мъжкар, отколкото той някога беше допускал. Не беше светец, а човек, желаещ да съществува в собствения си малък добре изграден свят, а когато този свят беше разрушен, той просто си беше отишъл – както много други преди него!

Обикновено бунтовникът си представя своята кончина в героичен план, но отстрани за мнозина той може да изглежда твърде жалък. Такъв беше и Фелистър. Един фалшив рицар!

Неговото семейство беше едно от най-странните, които можеше да съществува. Баща му – този мерзавец! Беше един пияница и брутален побойник -  чест гостенин на полицията. А майка му – една загубена душа! Фелистър се чувстваше толкова жалък и изоставен! Тъжен и мрачен, че не е като останалите! Някъде в дълбините на изкривеното си съзнание той усещаше, че всички хора са създания на светлината, но на практика реалността беше друга – и това доста го измъчваше. Не всички получаваха еднакъв шанс – и това беше вярно.

Донован се отврати – та Фелистър може би дори да е бил добър като дете! Имаше и подобен шанс, но никога да не е получавал шанс да покаже своите отличителни качества!

Демоничните култове бяха странна работа – те можеха да изгорят душата ти, но и да ти дадат чувство, че си получил помощ отнякъде.

Фелистър си беше обречен от малък – просто една изгубена душа.

Говореше се, че душите на хората, които имали незавършени дела на този свят, обикаляли вечно около Земята, страдайки и молейки се да получат опрощение и право на нов живот.

Много се стремяха да получат някаква форма на духовна реабилитация, но малцина щяха да успеят да я заслужат.

Нов живот? Нов живот? Нов живот? Какво беше това?

Демоничният култ изглеждаше нещо, което може би губеше времето на някои, но в никакъв случай не беше досадна подробност, която Донован щеше да остави току-така.

Откриха много артефакти, но Донован не се зае да ги описва, нито да проверява значението им. Просто реши, че си има хора за тази работа. Явно шефовете му щяха да са доволни.

След като излезе отново на повърхността, пое глътка свеж въздух! Какво облекчение!

Мисури беше един адски опасен и брутален щат! Мамка му! Всичко трябваше да се подреди някакси!

Детективът се загледа в красивия залез – брутално истински и чувствителен, докосващ душата му! Гледаше и гледаше и усещаше, че нещо остава недоизказано – може би не беше съумял да хване душата на този човек. Може би…

Фелистър знаеше да се отплаща на враговете си дори от отвъдното!

Усещах, че някъде там нещо се променя драстично. И макар да не можех да бъда свидетел на чувствата на детектив Донован, виждах всичко достатъчно ясно.

» следваща част...

© Атанас Маринов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??