Държах в ръцете си малък катинар-сърце, завързан за верижка. Изглеждаше стар и ненужен. Ръждата отдавна бе покрила по-голямата част от него. Кой ли щеше да го носи вече такъв грозен? Той пазеше много тайни, много съкровени спомени и блянове и въпреки това сякаш времето му изтичаше като пясък през пясъчен часовник. Само аз знаех, че той пази сърцето ми, в което заключих всичките си чувства. А трябваше ли да го правя? Къде захвърлих ключа най-безмилостно и безхаберно?

Държах верижката над водата и не можех да откъсна поглед от сърцето. Спомних си как в началото я носех всеки ден и вярвах, че наистина цялата ми душа е там. Как не исках да се откъсна от нея и да оставя всичко в миналото... Спомних си хората, които бяха до мен, и тези, които не знаеха нищо. Спомних си режещата болка и чувството, че не съм си на мястото, до най-малкия детайл. Изтръпнах. Защо правех това отново и отново? Защо бях тук, защо взех катинара с мен? Не бях ли продължила вече след толкова години? Стиснах в дланта си ценното за мен сърце и се обърнах с гръб към водата, готова да си тръгна. В мен бушуваха стихии. Миналото и бъдещето водеха война помежду си, а някъде там, по средата, настоящето наблюдаваше битката смирено.

Погледнах катинара и осъзнах, че отчаяно искам да го отключа. Да изхвърля далеч от мен всички тези тайни, сълзи, спомени и да дишам спокойно, знаейки, че съм направила най-добрия избор за себе си. Несъжалявайки за решенията си и настоящето си...

Слънчевият залез докосваше водата и създаваше спокойствие и уют. Знаех, че е време да го направя. „Трябва да те пусна да си отидеш.“ – тихичко прошепнах на глас. Ръцете ми трепереха, но въпреки това успях да протегна едната напред. „Сбогом, минало!“. Верижката се свлече по пръстите ми и заедно със сърцето полетя надолу към течащата вода. От очите ми се изрониха две сълзи – една за миналото и една за светлото бъдеще. Знаех, че повече няма да го видя, но това нямаше толкова голямо значение. Все пак не ръждясалият, изкуствен катинар-сърце ми беше ценен, а това, което бях заключила вътре в себе си и трябваше да освободя... И мисля, че този път съзнателно го направих.

„Остави миналото да си бъде минало!“ – обади се някой зад гърба ми. Обърнах се и видях едно искрящо лице на възрастен човек, който имаше 70 години. Казвам „искрящо“, защото очите му се смееха, въпреки че изражението му си оставаше сериозно. Първоначално като защитна реакция си помислих, че изобщо не е учтиво да се намесва в чуждите работи, но след това поразмислих и реших, че съм била странна в очите на непознатия и съм привлякла вниманието му. За това и заради красивия блясък, озарил лицето му, и който ми бе толкова познат, реших да му отвърна, въпреки липсата на въпрос. „Откъде разбрахте, че става въпрос за минало?“ – попитах аз. „Мисля, че съм преживял достатъчно в живота си, за да разбера кога някой има терзания и не знае дали е готов да продължи напред.“ – отговори той и се усмихна. „Хубавото е, че все пак го направи“ – продължи. Явно смяташе да проведе разговор с мен, а аз не бях сигурна, че имам нужда от такъв. „Кое?“ – зачудено попитах аз. „Хвърли верижката във водата. Това означава, че миналото ти вече не те задържа. Сега зависи само от теб дали ще гледаш напред или не.“ „Защо животът е толкова сложен?“ – запитах се аз на глас. – „Привързваш се към хора и места и след това или те те напускат или на теб ти се налага да го направиш...“ – въздъхнах и се вгледах в почти скрилото се вече зад хълма слънце. „Виждаш ли това слънце?“ – посочи го побелелият мъж. „Всеки ден то огрява различни хора. Всеки ден тук минават хиляди човешки същества и никога денят не е същият като предишния. Защо идват те тук? За да си починат и да се свържат с природата и също като теб да успокоят мислите в главата си. Всеки човек, който се спира при теб в живота ти, всяко събитие, което ти се случва – независимо добро или лошо, е дошло при теб, за да те „сгрее“ и да те научи на нещо. И за да се научиш на много неща, а не просто да стоиш на едно място, тези хора понякога си отиват от теб. И нито те имат вина за това, нито ти. Каквото и да са означавали за теб, те вече са минало и ти трябва да ги пуснеш да си отидат.“ Очите ми отново се насълзиха. Един съвсем непознат човек, чието име дори все още не знаех, ми каза точно това, което имах нужда да чуя. Как фино докосна душата ми и прозря страховете и тъгата!... „Прав сте, за всичко сте прав. От днес аз ще гледам напред с усмивка, просто защото го дължа на самата себе си. Изморих се да се самосъжалявам и да мисля за изминали моменти.“ – замислено промълвих аз. „Няма за какво да съжаляваш, но все пак не забравяй напълно миналото си – помни уроците си!“ – посъветва ме лъчезарният човек. Продължавах да гледам сивите му очи. Стори ми се странно, че не са сини. Всичко, което ми казваше, беше като някакъв сън и единствено сивите му очи не се връзваха с него. „Само едно не разбирам...“ – продължих аз. Загледах се във водата, защото изпитвах смущение, че споделям нещо толкова важно за мен с него. – „Защо ме заговорихте? Защо трябваше да дадете съвет на момиче, което изобщо не познавате? Можеше да нямам никакви терзания, а просто да си стоя...“  „Когато видиш такова хубаво и младо момиче да тъжи и да гледа към един нищо и никакъв синджир, а ти самият си вече достатъчно стар, за да знаеш, че нищо не си заслужава дългото съжаление, тъй като животът е твърде кратък,  просто разбираш, че трябва да помогнеш. А и аз ти казах едно изречение. Ти беше тази, която продължи разговора... “  Старецът помилва главата ми, сякаш му бях внучка и най-неочаквано се обърна и тръгна по пътя надолу. Аз стоях изненадана. Та той дори не се сбогува с мен! Просто си тръгна.

„Но вие дори не ми казахте името си!“ – провикнах се аз след него. „Не е нужно да знаеш името ми, за да научиш нещо от мен! Току-що станах минало за теб!“ – отвърна ми той, помаха с ръка и продължи пътя си с бавна, но уверена походка. Дори в гръб знаех, че очите му продължават да се смеят на всичко наоколо. „Благодаря ти, който и да си ти...“ – прошепнах аз и затворих очи. Време беше да продължа живота си от там, където го оставих някога.