Странно нещо са хората. Аз цял живот се опитвах да ги разбера и все пак не съумях да стана един от тях. Вярно, че на няколко пъти почти се докоснах до това велико Божие творение, но съвсем закратко и то толкова, че само да съжалявам после. Първи си спомням, че се опитаха да ме направят човек родителите ми, те, горките, са искали да имат дете като хората, но, уви, все ми повтаряха колко добри са хорските деца и колко лош съм аз. И в училище ме изпратиха именно за да стана човек. Току завърших и се поочеловечих, и влязох в казармата. Там старшината на ротата не спираше да ни повтаря, че ние не сме хора и то особено често след като веднъж му казах, че имам чисто човешки потребности, като това да се къпя и да се храня с нещо различно от разтопена лой. Все пак успях да издрапам до края, уволних се и вече бях загубил всякаква надежда да стана като хората, когато като на шега ме приеха да уча в столичен университет. Цялата рода не можеше да се нарадва на споходилия ме късмет, а свако ми на ос ...