Здрачаваше се. Бавно, но неумолимо нощта спускаше пипалата си върху хладната земя и обгръщаше всичко, всеки малък детайл, галейки го с ледената си ласка. Ласка на любовница, готвеща се да поиска и вземе всичко, да доведе избранника си до несвяст, карайки го да я желае все по-силно и да я моли да не си отиде.
Той седеше сам. Сам и безпомощен, в прегръдката на тъмнината, самотата, празнотата. Безразлично се полюшваше с крак, седейки на люлката. Не знаеше защо гоправи, дори не се замисляше, просто го правеше – може би, защото само за това му бяха останали сили. Кожата му бе настръхнала от лекия вечерен вятър, но той не усещаше студа. Болката дълбоко вътре в него го изгаряше, не му даваше мира. Болката ли го топлеше? Нима тази нежелана гостенка умееше да прави такива неща? Не, мисълта за нея, за единственото момиче, което някога бе си позволил да обича. Това го топлеше, образът й появяващ се навсякъде, нетленен, нереален, губещ се из клоните на дърветата и все пак толкова силно желан. Но... нея сега я нямаше до него, а и дори да беше там, нямаше да му позволи да я прегърне и нежно да я приласкае, сърцето й вече не му принадлежеше. При тази мисъл болката за миг се усили и му се прииска да извика, но не го направи. Просто още една сълза, без разрешение се търкулна по бузата му и както всички останали, след като измокри бледото лице се сгуши някъде в пазвата му.
Беше забил брадичката си в гърдите и втренчено гледаше към сухата земя под себе си. От време на време затваряше очи, защото сълзите премрежваха погледа му. Как не беше забелязал, че чувствата й охладняват? Защо я пусна да си отиде, защо не опита да направи крачка и да й обещае света? Не намираше отговорите на тези въпроси и това усилваше агонията му.
Каза му, че вече не изпитва нищо към него, че чувствата й са си отишли, че няма да е честно спрямо него да продължат връзка, в която няма да получава любовта, която заслужава. Това разби сърцето му, разби го на хиляди парченца, сякаш се разлетяха във всички посоки и никой друг не би могъл да ги събере освен нея, но тя нямаше да го направи.
Представи си как чувствата й към него, заговорнически, стъпвайки на пръстчетата на нежните си, малки крачета, тихомълком и присмивайки се на човешкото безсилие, се изнизват от сърцето й и изчезват в безкрая. И един ден, съвсем обикновен ден тя осъзнава, че те са си отишли, без дори да й кажат защо и тя запраща на изгнаие в нищото една невинна душа, която би дала безсмъртието си за нея. Неговата малка душичка, която с всяка своя фибра я обича и не би позволила нищо лошо да й се случи, би се втурнала в безкрая, за да я намери, за да я спаси, би се жертвала за спасението й, но тя не би го разбрала. Не и сега.
И... той не й се сърдеше, не можеше, не искаше. Трудно беше да повярва на случилото се, не можеше да я разбере, колкото и да се опитваше, болката от загубата й премрежваше съзнанието му и не можеше да мисли за нищо друго освен за липсата на прекрасното й лице, за звука на нежния й глас, който никога повече няма да произнесе името му с любовния трепет. Всички тези мисли се лутаха из главата му, блъскаха се една с друга и предизвикваха истинка каша. А болката не спираше.
Искаше му се да разтвори гърдите си и да извади от там това прокълнато, обречено на нещастие сърце и да го захвърли в прахта, както тя стори с любовта му. Но не, тя не бе виновна за нищо, чувствата, тези подли и непостоянни, разглезени феи, които отглеждаме с такава нежност и внимание, треперейки да не ги нараним и когато обичаме се опитваме да сме съвършени, но не от суета, а от страх да не разочароваме човека срещу себе си и по този начин да нараним крехките му чувства.
Какво беше направил той? Нещо нередно ли? Не я бе обичал достатъчно или просто на чувствата й им бе омръзнало да ги ласкаят, да им угаждат? Нима се нуждаеха от грубост? Може би, толкова са капризни, че не знаеше как би могъл да им угоди. Нямаше значение, вече нищо нямаше значение, защото те си бяха отишли и тя ги бе последвала, безмилостно и без да му даде шанс да опита да ги повика отново, да им предложи цялото си същество за техен роб.
Не можеше да си представи, че следващия път, когато я види няма да може да я целуне, да я скрие в прегръдката си и да усети прекрасния аромат на косата й, мекотата на кожата, сладостта на усните й. Тези устни, ненаситни допреди дни, сега не желаеха да го докоснат, не желаеха да промълвят една мила дума, не желаеха да го повикат обратно при себе си.
Ако тя го мразеше за нещо щеше да му е толкова по-леко, толкова по-лесно да я забрави, въпреки че чувството за вина би го убивало с всяка изминала секунда, но поне нямаше да има нужда да се сблъсква с безразличния й поглед, щом го срещнеше, щеше да вижда в него искрица, пламък на силните й чувства, макар и насочени срещу него.
А дали и на нея й бе толкова празно колкото на него? На него му липсваше тя, на нея - чувствата й... дали чувствата значат толкова колкото значи един човек за нас? Но какви са тези мисли? Объркани? Наранени? Търсещи обяснение и спасение? Точно чувствата правят човек ценен за нас... значи все пак и тя се чувства празна. Но... той не искаше тя да се чувства зле, не тя не го заслужаваше. Тя бе ангел, ангелът с най-белите крила и най-искрящия ореол. Ангелът, който не му даваше да спи нощем, навестявайки го в сънищата и карайки го да полудява от страст.
А сега какво му бе останало? Една разбита душа, търсеща начин да се възстанови, но никога вече нямаше да бъде цяла, защото тя се бе превърнала в част от душата му и сега, когато вече я няма на нейно място щеше да зее болезнена пукнатина.
Щеше да му се налага да я гледа от страни, да не се намесва в живота й, да не я докосва както преди. Струваше му се,че ще я гледа като през стъкло. Да, тя щеше да е забраненото цвете покрито от стъкленица, така че да може само да се наслаждава на красотата й без да се докосне до нея, без да усети сладостния аромат. Да ридае безпомощен, без искрица надежда да осветява пътя му. Да я гледа отдалеч безропотно, без да може да се съпротивлява.
- Изчезни стъкло! – извика изведнъж. Гласът му отекна в тишината.
Зарови пръсти в косата си и започна да ридае с глас, глас, обречен да не бъде чут от никого. Глас, изразяващ мъката, която го разкъсваше. Мъката, която щеше да сподели само любовницата на самотните – нощта.
Заваля. Блясък. Кратко движение по дължината на ръката. Капка кръв, втора – превръщащи се във реки и само ситните дъждовни капки размиваха образите им.
© Ивелина Балабанова Всички права запазени