Спря се чак на завоя към улица „Северна“. Пое си дъх и се огледа. Май никой не го проследи. Браво.

     Виктор Белев, ученик от единадесети клас в елитно училище, беше осъществил успешно първата си кражба. Обра магазина за бижута, знаейки, че го заснемат. Дори не скри лицето си, не сведе глава, не се обърна с гръб към камерата, която се виждаше отдалече. Масивната златна верижка беше леснодостъпна, въпреки че изглеждаше заключена в сандък от дебело огнеупорно стъкло. Не беше заключена, знаеше го, защото няколко пъти магазинерът я вадеше, за да я покаже на клиенти и после я връщаше обратно без да завърта ключа. Много хора искаха да купят това злато, но или не можеха да си го позволят, или не харесваха изображенията на китайски дракон, инкрустирани отвътре върху малките метални плоскости, свързващи частите на верижката. Вече няколко седмици обмисляше всичко, знаеше кога в магазина има най-малко хора, как се заключва външната врата, кога и къде обядва продавачът, какви навици има и най-вече – колко струва бижуто. Сумата щеше да е достатъчна.

     Запъти се към заложната къща. Оглеждаше се внимателно. В края на улица „Северна“ трябваше да го чака приятелят му – същият, който трябваше да се погрижи за записа от видеокамерата и който му съобщи цената на вещта. Той разбираше от такива неща, защото зарибяваше и други ученици да крадат, а после занасяше всичко в заложната къща, където следите се замитаха успешно. Схемата беше хитро изработена и бизнесът вървеше добре, а да бъдеш брокер не изглеждаше престъпна дейност.

     За Виктор Белев това беше добра възможност да изплати дълговете си. Защо и как ги беше натрупал, няма значение, важното беше да се издължи, и то спешно; кредиторите му ставаха нетърпеливи и скоро всичко щеше да се разчуе. А в бизнеса с наркотици доверието не е важно, тайната и тишината са всичко. Като в банките. Като в политиката.

     Сделката стана бързо. Двете момчета размениха това, което имаше да разменят, и се разделиха сухо, почти без думи. Брокерът забърза към заложната къща, крадецът – към един от своите кредитори. Преброи парите в един сутерен, точно бяха.

     ... Оттогава изминаха седем години. Брокерът се попиля отначало някъде в Германия, казваха, че после отишъл в Канада, там го хванали, но го пуснали. Такива работи. Но не се върна в България. Може би е за добро. За нечие добро.

     Виктор Белев стана журналист. Рядко практикуваше професията си, но покрай нея завърза доста контакти и бавно, но сигурно навлизаше в политиката.

     В деня на сватбата си получи запечатан плик с писмо, написано на пишеща машина.

     Текстът гласеше:

     „Та кой днес пише на пишеща машина, а? Никой. А кой днес краде, за да върне дълга си на крадците? Всички. Не бъди никой. Бъди като всички. Само така ще успееш.“

     Виктор Белев знаеше кой е написал писмото. Този човек нямаше възможност да дойде на сватбата, но притежаваше всички други възможности: дори да развали сватбата му, ако пожелае. Изобщо, човекът с пишещата машина беше нещо като духовен водач на Виктор, нищо че му беше почти връстник и не живееше в България вече повече от седем години, но и защо ли – нали България живееше в него?

     В плика имаше и подарък – масивна златна верижка от няколко части, съединени с пластини, върху които бяха инктрустирани китайски дракони.

     – Брат ми е малко старомоден и много стиснат – усмихна се булката. Хубава беше само донякъде, но роклята ѝ – скъпа и прекалено широка и дантелена, я правеше дебела отвсякъде. Тя надникна в плика и като видя, че няма нищо друго освен верижката, добави: – Готова съм да се обзаложа, че е купил тази дрънкулка за без пари от някоя заложна къща.

     Виктор Белев не мислеше така – брокерът не обичаше да купува, а да присвоява. Приближи челото си до това на съпругата си и тихо прошепна:

     – Разбира се. Права си, както винаги. Ако се обзаложим, ще загубя.

     Чакаше ги дълъг и скучен семеен живот: те знаеха, че всеки скучен живот е прекалено дълъг, за да бъде посвещаван на един човек или на една идея. Виктор смяташе да се посвети на политиката, съпругата му... кой знае. Тя още формираше интересите си. Част от тях бяха в заложната къща на брат ѝ.