Кера Петрова - Совата
Кера Петрова – Совата
Кера Петрова беше от онези жени, които спокойно бихте подминали, ако я срещнехте случайно – широки, „торбести” дрехи не само скриваха тялото й, но и с нищо не провокираха фантазии за формата му; косата й, някога оцветявана в незнайно какъв цвят, беше лишена от блясък и форма; очите й бяха уморени и само ако някой се взреше в тях, би видял небесно синия им цвят. Ако, но никой не го правеше. Тя получаваше прилични приходи от два апартамента, които беше наследила от своя леля, но това не я правеше щастлива. Нямаше за кого да ги харчи, а нейните нужди бяха много скромни. За сметка на това, Кера имаше чудна дарба. Достатъчно й беше да чуе една дума, да види един образ, да усети един полъх и въображението й се спускаше върху тях, като магнит върху ферофлуди, от които ваеше красиви картини. Понякога те я задушаваха и единственият начин, по който отхлабваше хватката им, беше писането. Затова и много обичаше своя лаптоп – единствената вещ, към която се беше привързала. В него записваше своите мисли-картини. След като беше нанесла последните щрихи, за да добият завършен вид, тя ги публикуваше в сайт за лично творчество. Кера ценеше критичните коментари, които й помагаха да развива дарбата си, а не да тъпче на едно място, тънейки в илюзии за собствената си неповторимост.
Така, Кера заживя във виртуалното пространство и ограничи излизанията си само до пощенския клон и магазина – местата, където получаваше и харчеше парите си. За неин късмет, и двете бяха в блока, в който живееше. Беше научила кое е подходящото време за посещенията й там, така че да не й се налага да чака на дълги опашки. След това бързо се връщаше в своя свят. Кера се къпеше и хранеше само веднъж в денонощието – между 2 и 5 сутринта, когато он-лайн висяха „мъртвите души”, т.е. тези, които не общуваха с никого, а само заявяваха присъствието си там. След това заспиваше за около два часа, които съчетани с 15-минутните дрямки около обед и в късния следобед, й бяха абсолютно достатъчни, за да възстанови силите си.
Кера водеше усилена кореспонденция с един от най-безкомпромисните си критици. Разбрал, че тя не е обидчива и желае да напредва, Човекът Х (както се беше нарекъл) й подаде виртуална ръка и започна да й изпраща линкове към статии и произведения, които можеха да й бъдат от полза. Тя, от своя страна, рисуваше образа му от различни гледни точки във всеки свой разказ толкова изкусно, че един ден му написа: „Имам чувството, че те познавам от години и винаги си бил част от мен.” Отговорът не закъсня. „Познаваш ме, разбира се. Аз съм твоето въображение. Аз контролирам мислите ти. Ти ми принадлежиш!”
...
Закъснялото октомврийско слънце освети болничните стаи в една клиника за психично-болни. Бледа жена седеше на пода, сложила длани върху леглото си. Тя мърдаше пръсти и се усмихваше загадъчно. Двама лекари – възрастен професор и млад стажант – влязоха за обичайната визитация.
- Свири на пиано ли? – попита стажантът.
- Не, колега. Кера пише новия си разказ.
- Кера Петрова – Совата? Ама как?
- Нима я познавате?
- Разбира се. Четях, а и до днес често препрочитам написаното от нея. Винаги съм си я представял като властна, млада жена, която релаксира, претворявайки фантазиите си в прекрасни разкази. Когато спря да пише, аз си помислих, че се е омъжила.
- Очевидно, въображението Ви е много бедно, колега, и добре, че е така. В противен случай, бихте били от обратната страна в тази стая.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Весислава Савова Всички права запазени
Не очаквах, че ще се случи това... Тъжно!
Дочка, Феичка, думите ви задължават и ще се старая да не ви разочаровам, въпреки че никой не е застрахован от грешки. В крайна сметка, публикуваме тук, за да се учим точно от грешките си, които се забелязват, когато написаното се погледне от друг ъгъл.
