24.02.2017 г., 19:46 ч.

Китара, алкохол и останалия свят - 2 част 

  Проза » Разкази
328 0 0
6 мин за четене

Човекът изгледа премрежено Ивайло и го заговори.

  - Дошъл си тук, за да спиш по-добре или на лов за сервитьорки?
Ивайло се обърна, отпи показателно от бутилката и му каза:
  - Не може ли и двете.

Чичото му отвърна със лек подигравателен кикот:

  - Акцентът ти е ужасен! Да не си от Сърбия.

  - Щом си толкова любопитен, ми доналей малко на душичката и ще разбереш. – отвърна със подобен кикот Ивайло.

Мустакатият чичко си повдигна тежко ръката и свирна. След секунди пред тях се озоваха два шота. Очите на Ивайло се стрелнаха към клатещата се течност на блаженството.

   - Така добре ли е? - изрече закръгленият любител на пури.
  - Ами да започвам тогава. – като послушно кученце пропя. - Казвам се Ивайло. От България съм. Баща ми ме изрита от нас по неизвестни причини.

  - България а..? Ами майка ти?

  - Разведени са. Не я познавам.

  - Ясно. Виждам, че мъкнеш китара със себе си. Да не би да свириш.

  - Че защо ще ми е да си вредя на гърба, заради някакво си дялкано дърво със шест жици, без да знам как се изпълнява на него.

  - Знам ли ви аз недодялани лекенца. Повечето лъжат само за да могат да оправят невинните девойки, които чуят ли за китара се разлат на нечие легло. Писнало ми е от такива.

  Чичото погълна голяма глътка и каза:

  - И аз бях един музикант преди време… Тромпета ме влечеше. Свирили сме точно на този бар със една шайка образи. Обаче това беше много отдавна.

   - Че какво повече искаш. – каза му Ивайло.

Едва незадавяйки се с последната глътка от коняка, чичото отново се засмя.

  - Какво ли? Средства, момче, средства… Захванеш ли се с музика, знай че няма да ти е лесно. Но не беше трагично като се замислиш. Не беше никак зле даже, обаче бяхме млади и наивни. Не разбирахме, че нашата музика не се харесваше на болшинството. Цялата група се разпадна. Онези непрокопсаници си направиха семейства, а аз все още стоя близо до бутилката. Няма никоя, която да намери грозната ми физиономия за привлекателна. Вече не…

  Внезапно настъпи мълчание. Чуваха се само пиянските звуци на полуумрелите минувачи. Мустакатият чичко си погредна позлатения часовник и издиша продължително.

   - Е, ще трябва да вървя, че ще взема да задрямам. Беше ми приятно Ив… както беше там. Няма да се видим повече, така че не ме търси.

  - Хубаво. А и за какво си ми. Да ми изпиеш резервните запаси?

Чичкото се засмя.

  - Тук си прав. – след което изчезна в цигарения дим.

  Щом Ивайло остана сам придружен от оставащият алкохол и две празни бутилки, се чу някаква кавга от отзад. Навярно един от местните хулигани се опитваше да ,,почерпи'' хубава едрогърда дама.

  - Махни си мръсните ръчички от мен! Виждам какво се опитваш да направиш, но не съм заинтересована. – извика русата мома.

  Ивайло се извърна назад от любопитство и веднага прецени и офилософства изгледа и. ,,Пфф. Ти да се видиш как си облечена. От тук мога да си видя отражението в гърдите ти. Но не бих ти отказал”. – измънка си той и се обърна напред да довърши каквото е останало в чашата му.

  - Не ме ядосвай жено! – изръмжа хулиганът – Ще се обадя на другите от компанията и тогава ще видиш как ще ти се порадваме всички.

  Жената се стъписа и извърна безпомощни погледи наоколо. В този момент се чу стържещ по паркета звук от стол и една шумна въздишка, достатъчна да привлече вниманието на другите в кръчмата.

  -Няма ли да млъкнеш вече?– огласи се спокоен, но враждебен глас. – Ще взема да си върна питието обратно в чашата ако продължиш да си показваш зъбите.

  Тази враждебна вълна идваше само от един човек, на който му личеше от всякъде, че не го интересуваше особено за друго освен неговото си. Поне така целеше да изглежда. Зад тази маска на студен биткаджия, се криеше Ивайло.

  - К’во? – извика хулиганът, изстрелвайки няколко слюнки на масата.

  - Не ме ли чу, изрод, или от тази безалкохолна бира слухът ти е спрял да работи. – подхилнаха се хора от съседните маси.

  Неиздържайки повече на този позор, хулиганът се нахвърли на Ивайло със десен юмрук. Иво вече бе предсказал този импулсивен ход и отстъпи в страни, едновременно халосвайки го със ляво кроше. Заслепен от удара, разяреното псе тромаво сграбчи най-близкият стол и се извърна да го стовари върху Ивайло, но вместо това, той зърна летящ на сантиметри от лицето му юмрук, който го събори на земята. Помъчи се да се изправи и за награда получи ритник в лицето, че и още два.

  Настъпиха аплодисменти и възхищения от всички в заведението. Само управителят беше малко навъсен. Ивайло глътна набързо останалата бира и излезе. Някой го последва в тъмното. Беше плътно до него. Приближи се още, чак на фатални разстояния и го целуна по лявата буза. Беше тя. Красивата принцеса, току що спасена от принца на бял… в случая стол.

  -Къде тръгна? – каза тя. – Не искаш ли да ти се отблагодаря.

  -Трябва да намеря някакъв хотел във който да пренощувам. Не ми се спи на улицата.

  Ивайло вече знаеше за какво става дума и знаеше какво следва.

  -Ами късмет тогава. - рече момата. – Мисля, че има един наблизо.

  Ивайло се стъписа. Къде отиде репликата: ,,Ами у нас е свободно. Искаш ли да пренощуваш при мен.” Това пробуди интерес у него.

  -Да, но къде точно. – отвърна той. – Ще ме заведеш ли?

  Едрогръдата блондинка въздъхна и му каза:

  -Добре. Знам колко време ще загубим във тези романтични глупости. У нас е свободно, но утре съм на работа. Ще трябва да бъдем бързи.

  Следващите кадри включваха бутилка силен алкохол и препоръчителен родителски контрол за лица под осемнайсет години. За радост дюшека не скърцаше, обаче съседите се оплакваха от силните крясъци.

  Стана сутрин. Гарги бяха накацали на прозореца и зяпаха в къщата с голям интерес. Все едно си казваха: ,,Ейй тоз чужденец как намаза! Да спи със доминаторката на квартала.” След известно време се разлетяха, навярно стреснати от някакъв плясък. Този плясък, бе стоварен на лицето на Ивайло.

  - Ставай бе пън такъв! – извика дамата.

  - А? Какво? Къде?

  - Закъснявам за работа! Обличай се и изчезвай.

  - Какво? Чакай малко.

  - Няма време, давай по-бързо.

  - Добре, добре. Впрочем, какво стана с морковът?

  - Изхвърлих го.

  - Но защо? Пасваше ти перфектно.

  -Убиваше ми.

  - Но ти харесваше.

  - Само в началото, но когато отиде по-навътре стана неприятно.

  - И си го изхвърлила.

  - Да.

  - Страхотно! Сега какво ще закусваме?

  - Няма време за това. Тръгвай.

  - Добре тръгвам. Само забравих да те питам нещо.

  - Какво?

  - Как се казваш?

  - Ели.

  -Това е прекрасно име.

  -Знам. - отвърна тя, тряскайки вратата под носа му.

     Фино издялания дъб подкоси кестенявите краища на косите му. Това по някакъв странен начин провокира мисли у него. ,,Хмм… Явно не се случва само по филмите. Това трябва да се опише в някоя книга.”

© Никола Атанасов Всички права запазени

Следва продължение...

Очаквайте утре по някое време...

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??