21.08.2007 г., 15:44 ч.
КЛАУСТРОФОБИЯ
Произведението не е подходящо за лица под 18 години
12 мин за четене
Скоро Мария навършваше една година, откакто работеше тук. Беше изключително доволна – фирмата беше голяма, просперираща, даваше много възможности за развитие, а и не само това – колективът беше в по-голямата си част млад, хората – изключително симпатични, приятни и да работи с тях за нея беше удоволствие. Работеше се с хъс, надпреварваха се, но не с онази злоба и желание да прецакаш другия, която цареше в повечето български фирми, а в някакъв спортен дух, в който всеки се радваше на успехите на другия. Знаеха как да празнуват и при всеки постигнат успех го правеха. Мария ги харесваше всички и усещаше, че симпатията им е взаимна. Към шефовете си изпитваше огромен респект, особено към един от тях, който я беше впечатлил с ерудицията, знанията и опита си от самото начало. Атанасов беше среден на ръст, зрял мъж, почти два пъти по-възрастен от Мария. Имаше особено излъчване, някак властен, с една дума или жест можеше да накара подчинените си да изпълнят желаното от него. Уважение – това изпитваха всички към Атанасов. Беше добре поддържан мъж, с малка, добре оформена брадичка, винаги безупречен в облеклото си. Постът, който заемаше и нивото му в служебната йерархия обаче не му пречеше да бъде земен, нормален човек, който се весели при всеки повод с останалите, без това ни най-малко да намалява респекта, който чувстваха останалите към него.
Мария беше омъжена от няколко години, имаше малко детенце, снимката на което беше поставила на компютъра си. Като всяка млада майка и се налагаше да отсъства внезапно и винаги чувстваше неудобство, когато и се наложеше да влиза при Атанасов за разрешение. Справедлив и строг, той нито веднъж не отказа молбите на подчинената си – нещо повече, отнасяше се с разбиране към проблемите на останалите, знаеше, че един притеснен човек не може да даде максимума от себе си и това му негово качество го правеше незаменим ръководител. Беше показал ясно, че цени знанията и способностите на Мария, отскоро назначена в счетоводния отдел, а и с познанията и по латинските езици, той ясно и даде да разбере, че е доволен от работата и, и за в бъдеще ще имат нужда от нейните способности. Никога не си позволяваше повече от служебно отношение, затова Мария беше спокойна в негово присъствие. Като жена Мария се стараеше да се поддържа – беше и трудно с всички ангажименти и малкото дете, но някак си успяваше да изглежда винаги добре. Обличаше се така, че дрехите да подчертават хубавото у нея – след раждането се беше променила, но според повечето от познатите си – към по-добро, беше успяла да запази бюста си и обичаше да носи дрехи, подчертаващи нежната и женска мекота – с разголени рамене и дълбоки деколтета. Цялостното и излъчване беше на жена с главно Ж – мразеше всякакви диети и свързаната с тях суетност - да, беше приятно заоблена, всичко в нея - ханша, бедрата, малкото коремче, бюста - носеха онази приятна, мека заобленост, усещане за нежност, желание да потънеш в тях… усещане за пълноценна, уверена в себе си жена… Не беше измежду най-големите красавици, а и не се стремеше към това, просто беше осъзнала женската си хубост и сила и от нея лъхаше единствено добре осъзнато достойнство и открито женско самочувствие. Беше изключително бяла, кожата и имаше онзи перлен оттенък, който имаха само много русите жени, а при появата на първите слънчеви лъчи се обсипваше с малки лунички, като капчици, малки пръски кафе по снежната и кожа. Имаше весел нрав, затова на всички беше приятно да се пошегуват сутрин, пиейки заедно сутрешното си кафе. Обикновено мъжете я подкачаха, че блести, както винаги, или че сиянието и може да проясни и най-мрачния ден, а с жените се подкачаха, че с тия деколтета може да засенчи и най-надарената фолк певица. Започваха деня си весело, със смях и закачки, а после всеки забравяше и потъваше в работата си…
Атанасов слизаше рядко при тях, обикновено, когато му трябваше спешно някаква справка. Не обичаше да ги командва по телефона, а слизаше, казваше спокойно какво точно му трябва и търпеливо изчакваше, гледайки работата в колектива. Винаги, когато слизаше, Мария го следеше с поглед, някак си присъствието му и харесваше, опияняваше, приятно и бе да го гледа. Харесваше и цялостното излъчване, властта, строгостта, справедливостта, тактичността. Понякога унесена, не усещаше как изпадаше в състояние на съзерцание, някакъв вид самохипноза, в който мислеше единствено дали ако той не беше нейн шеф, дали ако не беше по-млад, дали ако не бяха свободни… дали би го пожелала… Винаги улавяше погледа и, а тя се сепваше и засрамена от пропълзялите в нея мисли, се залавяше за работа. Дали той беше забелязал смущението и?
Един ден Атанасов слезе, неочаквано, както винаги. Застана до бюрото и и с любезен глас помоли за някаква справка. Мария се зае трескаво да я приготви, а докато работеше, усещаше погледа му по себе си. Погледна към него – гледаше я някак строго, мълчеше. Мария се притесни, бързаше, ръцете и затрепериха, чувстваше се като в капан под втренчения му поглед. Започна да се пита мислено, дали нещо не му харесва, дали не е доволен от работата и, дали пък не е прекалено разголена, твърде предизвикателно облечена… За секунди по бялата и кожа пропълзяха червени петна – получаваше ги винаги, когато се притеснеше и докато свърши работата си и подаде справките, имаше чувството, че е изпотена и червена като рак. Атанасов и благодари любезно и преди да тръгне каза само, че малката е одрала кожата на майка си, гледайки снимката на нейното съкровище на компютъра. Тръгна, а тя през останалото време да края на деня остана развълнувана и озадачена от строгия, вперен в нея поглед. През нощта сънят и не беше спокоен – ту сънуваше как Атанасов и се кара и казва, че не е доволен от нея, ту тя беше ученичка, а той - нейният учител, който, изпитвайки я на дъската и поставяше двойка… ту влизаше в кабинета му, а той, обзет от неочаквана страст, прокарваше силните си ръце по нежната кожа на рамената и… ту бяха като горски сатир и млада нимфа, които правеха настървено любов в тъмните дебри… Измъчена от кошмари, едва дочака сутринта – главата и се въртеше, усещаше някаква тъпа болка и имаше чувството, че е като пияна. Отиде на работа умислена, затормозена от сънищата, колегите видяха, че не е в настроение и затова не отговори на закачките им, че днес е по-секси от всякога. Просто изпи кафето си замислено и седна на бюрото си, прелиствайки задачите за деня. До към обед всичко беше спокойно, а тя чувстваше някакво странно облекчение – напрегната беше, но още не знаеше защо…
Към обед Атанасов слезе отново. Мария сведе погледа си, правейки се на изключително заета, някак си не искаше да среща погледа си с неговия – все едно можеше да прочете мислите, които я вълнуваха от вчера. За нейно учудване спря точно до нея и възпитано, както винаги, я помоли да дойде с него в кабинета му – пристигнала кореспонденция на езика, който Мария така добре владееше… Тя стана и мълчаливо тръгна пред него. Докато вървеше, мислено се чудеше дали е облечена подходящо – същия ден беше изключително горещо и тя беше подбрала черен изрязан потник, който подчертаваше раменете, бюста и бялата и нежна кожа, с бяла лека пола, която се разкрояваше към коленете и и падаше на тежки драперии около глезените. Обувките и бяха леки и удобни – обичаше да ходи пеша, а и никога не ползваше асансьора във фирмата – поради вродената си клаустрофобия, винаги когато се наложеше, се качваше пеша по стълбите, ако ще и до десетия етаж… Насочи се по навик към стълбите, а зад гърба си чу гласа на Атанасов – “ Мария, във фирмата има асансьор, с него ще се качим по-бързо”. Обърна се и опита да възрази, да обясни, че я е страх до лудост, беше и се случвало да засяда в асансьори и оттогава за нищо на света не се качваше. Гласът беше строг – фирмата беше нова, обстановката модерна, асансьорът работеше безупречно и всеки повод за притеснение беше най-малкото немислим, още повече, че иде обедна почивка – няма да я чака за пет минути работа да се изкачва 20 минути по стълбите. Имаше право… асансьорът се отвори, а Мария, поемайки дълбоко въздух, разтреперена влезе вътре…
Влизаше за първи път. Ако нямаше такива неприятни спомени, сигурно вътре дори щеше да и хареса. Едната стена беше изцяло в огледала, а другите – с някакво меко покритие, като от тъмнозелено кадифе. Беше просторно, от скрити колонки се чуваше лека приятна музика. Още трепереща, тя се опря в единия ъгъл, а Атанасов натисна копчето и асансьорът тръгна. Мария се опитваше да се успокои – притвори очи и се опита да чуе думите, които чуваше – пееше жена, с невероятно красив, нежен и някак си гърлен глас… пееше за любов, за страст, за нежност… para obtener un si… усещаше лекия мъжествен парфюм на Атанасов – нито много силен, нито натрапчив… просто усещане за мъж… след секунди щяха да пристигнат и всичко щеше да е наред… Изведнъж се чу силен метален звук, нещо изстърга по стените и… асансьорът спря! Мария се почувства като животно, хванато в примка, обзе я толкова див и внезапен ужас, сърцето и щеше да изхвръкне, а въздухът… все едно някой издърпа въздуха от помещението с огромен внезапен вакуум… В паниката си не знаеше – да се хвърли към вратата или да започне да блъска по стените. Не! Трябваше да запази самообладание, не биваше да се излага пред Атанасов така… Гледаше го, сигурно с ужас, затова той, натискайки всички копчета безрезултатно, се опитваше да се обади на някой, който да ги измъкне оттам… Без резултат – всички бяха излезнали в обедна почивка… Обърна се към Мария : “Добре ли си?“ Не, не беше добре, страх, ужас , лудост я обземаха и дори факта, че не е сама, не можеше да я успокои… свита в ъгъла, поклати отрицателно глава, а в очите и напираха сълзи… Атанасов, запазил самообладание, се приближи, погали я по рамото… Не знаеше как да я успокои. Вече беше започнал да съжалява защо наистина не и беше позволил да се качи по стълбите – страданието, изписано на лицето и, го караше да се чувства виновен… Стоеше, галейки я по рамената и наблюдаваше бялата и снежна кожа, която от вълнението и липсата на въздух беше порозовяла, гледаше открилата се гледка на развълнуваните и гърди, за които тя беше забравила да прикрива, гледаше малките капчици пот, които от напрежение започнаха да се стичат бавно по нежната и шия… “Дишай дълбоко… дишай” беше първото, което се сети да каже – “Дишай, затвори очи и си представи, че сме в обикновена стая” Мария го послуша, опита се да затвори очи, да си представи, че са двамата в неговия кабинет, усещаше докосването му, а това неочаквано и за нея я развълнува, накара я да се почувства неловко. Въпреки смущението си, го чувстваше някак близък – дали от факта,че бяха само двамата в тази ситуация, или от сънищата си снощи… Чуваше гласа му “Дишай, Мария”… все по-близо – Дишай… превърна се във шепот – дишай… докосна шията и… дишай…усети устните му по врата си… дишай… малките косъмчета на поддържаната му брадичка я гъделичкаха нежно… дишай…ръцете му се обвиха около тялото и… дишай…дланите му обгърнаха меко тежките и гърди… дишай… пръстите му играеха със зърната и, а тя, стиснала очи, прехапваше устни в желание да изстене… дишай… устните му докоснаха нейните, ръцете му я прилепиха към тялото му с такава сила… Мария стискаше очи, отдадена на безподобната наслада, тялото му – зряло, силно, мъжко, я взривяваше от желание и тя, останала без дъх и от целувките му, и от вълнение, и от преживения страх, се отдаде с наслада на усещанията… Усещаше как по краката и потекоха бавни, тежки капки, желаеше го – сега, тук, веднага, повече от всичко на света… Усетил желанието и, с бърз и опитен жест се увери в настъпилата у нея жажда да я обладае и… за секунди, зашеметена, притихнала от страст и наслада, усети как я повдига и прониква в нейната нежна мекота… бавно и нежно в началото и все по-бързо и по-силно, усетил нейната възбудена мокрота и меката и нежност… Придържаше я леко, но силно, а с устните си не преставаше да попива всяка нейна капчица по лицето, шията, гърдите и… Мария не смееше да отвори очи, сякаш да не развали магията, стискаше ги, а ръцете и галеха опипващи раменете, лицето и косите на този мъж… “ Господи, колко е силен… мислеше тя… Господи, каква страст…”. За секунди в нея се прокрадна мисълта, беше чувала, че и в асансьорите поставят камери и дали… но колебанието и трая само секунди, отхвърли всички мисли от главата си и се отдаде изцяло на изпитваното удоволствие… Тласъците я изпълваха, проникваха до всяка частица на тялото и, на съзнанието и, насладата и беше толкова голяма, че не усети как стоновете и стават все по-силни и по-силни… Устните и бяха пресъхнали и тя имаше чувството, че не може и звук да пророни, докато не се осъзна, че виковете и от удоволствие кънтят в затвореното пространство. Очарован и завладян от взаимното им удоволствие Атанасов усили неимоверно темпото на проникващите в нея тласъци, стоновете му се смесваха с нейните, докато не усети, че ще експлоадира. Свали я бързо, а тя дезориентирана, все още стискайки очи, се свлече на земята, усещайки как пръските на неговото удоволствие капят по лицето и. Опипом, като слепец, се постара да попие в себе си всяка негова капка… да удължи максимално удоволствието и за двамата… Стояха дълго така – притиснати един до друг, задъхани от изживяното, отпочиващи. Мария все още не смееше да отвори очи, докато не чу гласа на Атанасов “Мария, мила… отвори очи, моля те.” Тя ги отвори, но само за да погледне в неговите… “ За мен… почна той някак смутен – преживяването беше невероятно, не планирано, неочаквано… необичайно дори” . Мария го гледаше – строгият и сериозен мъж беше наистина смутен и някак притеснен. “Не се безпокойте – може да разчитате на моята дискретност… още повече, че това, което преживях, тук, с вас… наистина изпитах подобно нещо за първи път “. Атанасов я притисна към себе си, целуна я... дълго… дълго… с някакъв копнеж, като нещо, което не би се осмелил дори да притежава, а сега то беше негово… само негово… тайно негово…
В един часа, завърналите се от обяд работници ги измъкнаха от заседналия асансьор. Мария, от стреса, или от преживяното невероятно удоволствие, беше силно пребледняла. Дишането и беше учестено, сърцето и блъскаше в гърдите, не можеше да съсредоточи мислите си. Мислеше само за едно – за случилото се в асансьора, за чувствата, които изпитваше към този, два пъти по-възрастен от нея мъж… за това, че го иска отново и отново… Другите я гледаха със съчувствие, някои от тях знаеха за нейната клаустрофобия, не се наложи да дават продължителни обяснения на никого. Просто отидоха в кабинета му, а тя седна разтреперена. “Не ти е добре, нали ?” попита я Атанасов и без да дочака отговора и, каза “ За днес преживя достатъчно, мисля, че най-добре за теб е да си идеш и да си починеш, помоли някой да те закара до къщи”. Мария го погледна – бавно, тъжно, с горящо желание в очите… Слезе да вземе чантата си, да каже на колегите, че е освободена след преживения инцидент. Тръгна бавно към изхода. Там, паркирал пред входа колата си, я чакаше Атанасов…
Мария беше омъжена от няколко години, имаше малко детенце, снимката на което беше поставила на компютъра си. Като всяка млада майка и се налагаше да отсъства внезапно и винаги чувстваше неудобство, когато и се наложеше да влиза при Атанасов за разрешение. Справедлив и строг, той нито веднъж не отказа молбите на подчинената си – нещо повече, отнасяше се с разбиране към проблемите на останалите, знаеше, че един притеснен човек не може да даде максимума от себе си и това му негово качество го правеше незаменим ръководител. Беше показал ясно, че цени знанията и способностите на Мария, отскоро назначена в счетоводния отдел, а и с познанията и по латинските езици, той ясно и даде да разбере, че е доволен от работата и, и за в бъдеще ще имат нужда от нейните способности. Никога не си позволяваше повече от служебно отношение, затова Мария беше спокойна в негово присъствие. Като жена Мария се стараеше да се поддържа – беше и трудно с всички ангажименти и малкото дете, но някак си успяваше да изглежда винаги добре. Обличаше се така, че дрехите да подчертават хубавото у нея – след раждането се беше променила, но според повечето от познатите си – към по-добро, беше успяла да запази бюста си и обичаше да носи дрехи, подчертаващи нежната и женска мекота – с разголени рамене и дълбоки деколтета. Цялостното и излъчване беше на жена с главно Ж – мразеше всякакви диети и свързаната с тях суетност - да, беше приятно заоблена, всичко в нея - ханша, бедрата, малкото коремче, бюста - носеха онази приятна, мека заобленост, усещане за нежност, желание да потънеш в тях… усещане за пълноценна, уверена в себе си жена… Не беше измежду най-големите красавици, а и не се стремеше към това, просто беше осъзнала женската си хубост и сила и от нея лъхаше единствено добре осъзнато достойнство и открито женско самочувствие. Беше изключително бяла, кожата и имаше онзи перлен оттенък, който имаха само много русите жени, а при появата на първите слънчеви лъчи се обсипваше с малки лунички, като капчици, малки пръски кафе по снежната и кожа. Имаше весел нрав, затова на всички беше приятно да се пошегуват сутрин, пиейки заедно сутрешното си кафе. Обикновено мъжете я подкачаха, че блести, както винаги, или че сиянието и може да проясни и най-мрачния ден, а с жените се подкачаха, че с тия деколтета може да засенчи и най-надарената фолк певица. Започваха деня си весело, със смях и закачки, а после всеки забравяше и потъваше в работата си…
Атанасов слизаше рядко при тях, обикновено, когато му трябваше спешно някаква справка. Не обичаше да ги командва по телефона, а слизаше, казваше спокойно какво точно му трябва и търпеливо изчакваше, гледайки работата в колектива. Винаги, когато слизаше, Мария го следеше с поглед, някак си присъствието му и харесваше, опияняваше, приятно и бе да го гледа. Харесваше и цялостното излъчване, властта, строгостта, справедливостта, тактичността. Понякога унесена, не усещаше как изпадаше в състояние на съзерцание, някакъв вид самохипноза, в който мислеше единствено дали ако той не беше нейн шеф, дали ако не беше по-млад, дали ако не бяха свободни… дали би го пожелала… Винаги улавяше погледа и, а тя се сепваше и засрамена от пропълзялите в нея мисли, се залавяше за работа. Дали той беше забелязал смущението и?
Един ден Атанасов слезе, неочаквано, както винаги. Застана до бюрото и и с любезен глас помоли за някаква справка. Мария се зае трескаво да я приготви, а докато работеше, усещаше погледа му по себе си. Погледна към него – гледаше я някак строго, мълчеше. Мария се притесни, бързаше, ръцете и затрепериха, чувстваше се като в капан под втренчения му поглед. Започна да се пита мислено, дали нещо не му харесва, дали не е доволен от работата и, дали пък не е прекалено разголена, твърде предизвикателно облечена… За секунди по бялата и кожа пропълзяха червени петна – получаваше ги винаги, когато се притеснеше и докато свърши работата си и подаде справките, имаше чувството, че е изпотена и червена като рак. Атанасов и благодари любезно и преди да тръгне каза само, че малката е одрала кожата на майка си, гледайки снимката на нейното съкровище на компютъра. Тръгна, а тя през останалото време да края на деня остана развълнувана и озадачена от строгия, вперен в нея поглед. През нощта сънят и не беше спокоен – ту сънуваше как Атанасов и се кара и казва, че не е доволен от нея, ту тя беше ученичка, а той - нейният учител, който, изпитвайки я на дъската и поставяше двойка… ту влизаше в кабинета му, а той, обзет от неочаквана страст, прокарваше силните си ръце по нежната кожа на рамената и… ту бяха като горски сатир и млада нимфа, които правеха настървено любов в тъмните дебри… Измъчена от кошмари, едва дочака сутринта – главата и се въртеше, усещаше някаква тъпа болка и имаше чувството, че е като пияна. Отиде на работа умислена, затормозена от сънищата, колегите видяха, че не е в настроение и затова не отговори на закачките им, че днес е по-секси от всякога. Просто изпи кафето си замислено и седна на бюрото си, прелиствайки задачите за деня. До към обед всичко беше спокойно, а тя чувстваше някакво странно облекчение – напрегната беше, но още не знаеше защо…
Към обед Атанасов слезе отново. Мария сведе погледа си, правейки се на изключително заета, някак си не искаше да среща погледа си с неговия – все едно можеше да прочете мислите, които я вълнуваха от вчера. За нейно учудване спря точно до нея и възпитано, както винаги, я помоли да дойде с него в кабинета му – пристигнала кореспонденция на езика, който Мария така добре владееше… Тя стана и мълчаливо тръгна пред него. Докато вървеше, мислено се чудеше дали е облечена подходящо – същия ден беше изключително горещо и тя беше подбрала черен изрязан потник, който подчертаваше раменете, бюста и бялата и нежна кожа, с бяла лека пола, която се разкрояваше към коленете и и падаше на тежки драперии около глезените. Обувките и бяха леки и удобни – обичаше да ходи пеша, а и никога не ползваше асансьора във фирмата – поради вродената си клаустрофобия, винаги когато се наложеше, се качваше пеша по стълбите, ако ще и до десетия етаж… Насочи се по навик към стълбите, а зад гърба си чу гласа на Атанасов – “ Мария, във фирмата има асансьор, с него ще се качим по-бързо”. Обърна се и опита да възрази, да обясни, че я е страх до лудост, беше и се случвало да засяда в асансьори и оттогава за нищо на света не се качваше. Гласът беше строг – фирмата беше нова, обстановката модерна, асансьорът работеше безупречно и всеки повод за притеснение беше най-малкото немислим, още повече, че иде обедна почивка – няма да я чака за пет минути работа да се изкачва 20 минути по стълбите. Имаше право… асансьорът се отвори, а Мария, поемайки дълбоко въздух, разтреперена влезе вътре…
Влизаше за първи път. Ако нямаше такива неприятни спомени, сигурно вътре дори щеше да и хареса. Едната стена беше изцяло в огледала, а другите – с някакво меко покритие, като от тъмнозелено кадифе. Беше просторно, от скрити колонки се чуваше лека приятна музика. Още трепереща, тя се опря в единия ъгъл, а Атанасов натисна копчето и асансьорът тръгна. Мария се опитваше да се успокои – притвори очи и се опита да чуе думите, които чуваше – пееше жена, с невероятно красив, нежен и някак си гърлен глас… пееше за любов, за страст, за нежност… para obtener un si… усещаше лекия мъжествен парфюм на Атанасов – нито много силен, нито натрапчив… просто усещане за мъж… след секунди щяха да пристигнат и всичко щеше да е наред… Изведнъж се чу силен метален звук, нещо изстърга по стените и… асансьорът спря! Мария се почувства като животно, хванато в примка, обзе я толкова див и внезапен ужас, сърцето и щеше да изхвръкне, а въздухът… все едно някой издърпа въздуха от помещението с огромен внезапен вакуум… В паниката си не знаеше – да се хвърли към вратата или да започне да блъска по стените. Не! Трябваше да запази самообладание, не биваше да се излага пред Атанасов така… Гледаше го, сигурно с ужас, затова той, натискайки всички копчета безрезултатно, се опитваше да се обади на някой, който да ги измъкне оттам… Без резултат – всички бяха излезнали в обедна почивка… Обърна се към Мария : “Добре ли си?“ Не, не беше добре, страх, ужас , лудост я обземаха и дори факта, че не е сама, не можеше да я успокои… свита в ъгъла, поклати отрицателно глава, а в очите и напираха сълзи… Атанасов, запазил самообладание, се приближи, погали я по рамото… Не знаеше как да я успокои. Вече беше започнал да съжалява защо наистина не и беше позволил да се качи по стълбите – страданието, изписано на лицето и, го караше да се чувства виновен… Стоеше, галейки я по рамената и наблюдаваше бялата и снежна кожа, която от вълнението и липсата на въздух беше порозовяла, гледаше открилата се гледка на развълнуваните и гърди, за които тя беше забравила да прикрива, гледаше малките капчици пот, които от напрежение започнаха да се стичат бавно по нежната и шия… “Дишай дълбоко… дишай” беше първото, което се сети да каже – “Дишай, затвори очи и си представи, че сме в обикновена стая” Мария го послуша, опита се да затвори очи, да си представи, че са двамата в неговия кабинет, усещаше докосването му, а това неочаквано и за нея я развълнува, накара я да се почувства неловко. Въпреки смущението си, го чувстваше някак близък – дали от факта,че бяха само двамата в тази ситуация, или от сънищата си снощи… Чуваше гласа му “Дишай, Мария”… все по-близо – Дишай… превърна се във шепот – дишай… докосна шията и… дишай…усети устните му по врата си… дишай… малките косъмчета на поддържаната му брадичка я гъделичкаха нежно… дишай…ръцете му се обвиха около тялото и… дишай…дланите му обгърнаха меко тежките и гърди… дишай… пръстите му играеха със зърната и, а тя, стиснала очи, прехапваше устни в желание да изстене… дишай… устните му докоснаха нейните, ръцете му я прилепиха към тялото му с такава сила… Мария стискаше очи, отдадена на безподобната наслада, тялото му – зряло, силно, мъжко, я взривяваше от желание и тя, останала без дъх и от целувките му, и от вълнение, и от преживения страх, се отдаде с наслада на усещанията… Усещаше как по краката и потекоха бавни, тежки капки, желаеше го – сега, тук, веднага, повече от всичко на света… Усетил желанието и, с бърз и опитен жест се увери в настъпилата у нея жажда да я обладае и… за секунди, зашеметена, притихнала от страст и наслада, усети как я повдига и прониква в нейната нежна мекота… бавно и нежно в началото и все по-бързо и по-силно, усетил нейната възбудена мокрота и меката и нежност… Придържаше я леко, но силно, а с устните си не преставаше да попива всяка нейна капчица по лицето, шията, гърдите и… Мария не смееше да отвори очи, сякаш да не развали магията, стискаше ги, а ръцете и галеха опипващи раменете, лицето и косите на този мъж… “ Господи, колко е силен… мислеше тя… Господи, каква страст…”. За секунди в нея се прокрадна мисълта, беше чувала, че и в асансьорите поставят камери и дали… но колебанието и трая само секунди, отхвърли всички мисли от главата си и се отдаде изцяло на изпитваното удоволствие… Тласъците я изпълваха, проникваха до всяка частица на тялото и, на съзнанието и, насладата и беше толкова голяма, че не усети как стоновете и стават все по-силни и по-силни… Устните и бяха пресъхнали и тя имаше чувството, че не може и звук да пророни, докато не се осъзна, че виковете и от удоволствие кънтят в затвореното пространство. Очарован и завладян от взаимното им удоволствие Атанасов усили неимоверно темпото на проникващите в нея тласъци, стоновете му се смесваха с нейните, докато не усети, че ще експлоадира. Свали я бързо, а тя дезориентирана, все още стискайки очи, се свлече на земята, усещайки как пръските на неговото удоволствие капят по лицето и. Опипом, като слепец, се постара да попие в себе си всяка негова капка… да удължи максимално удоволствието и за двамата… Стояха дълго така – притиснати един до друг, задъхани от изживяното, отпочиващи. Мария все още не смееше да отвори очи, докато не чу гласа на Атанасов “Мария, мила… отвори очи, моля те.” Тя ги отвори, но само за да погледне в неговите… “ За мен… почна той някак смутен – преживяването беше невероятно, не планирано, неочаквано… необичайно дори” . Мария го гледаше – строгият и сериозен мъж беше наистина смутен и някак притеснен. “Не се безпокойте – може да разчитате на моята дискретност… още повече, че това, което преживях, тук, с вас… наистина изпитах подобно нещо за първи път “. Атанасов я притисна към себе си, целуна я... дълго… дълго… с някакъв копнеж, като нещо, което не би се осмелил дори да притежава, а сега то беше негово… само негово… тайно негово…
В един часа, завърналите се от обяд работници ги измъкнаха от заседналия асансьор. Мария, от стреса, или от преживяното невероятно удоволствие, беше силно пребледняла. Дишането и беше учестено, сърцето и блъскаше в гърдите, не можеше да съсредоточи мислите си. Мислеше само за едно – за случилото се в асансьора, за чувствата, които изпитваше към този, два пъти по-възрастен от нея мъж… за това, че го иска отново и отново… Другите я гледаха със съчувствие, някои от тях знаеха за нейната клаустрофобия, не се наложи да дават продължителни обяснения на никого. Просто отидоха в кабинета му, а тя седна разтреперена. “Не ти е добре, нали ?” попита я Атанасов и без да дочака отговора и, каза “ За днес преживя достатъчно, мисля, че най-добре за теб е да си идеш и да си починеш, помоли някой да те закара до къщи”. Мария го погледна – бавно, тъжно, с горящо желание в очите… Слезе да вземе чантата си, да каже на колегите, че е освободена след преживения инцидент. Тръгна бавно към изхода. Там, паркирал пред входа колата си, я чакаше Атанасов…
© Мила Нежна Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
Да,Мила-отново АПЛОДИСМЕНТИ за разказа ти!Така живо описваш ситуацията, че докато те четох, ми се прииска да съм на мястото на лирическата героиня-мммммм,страхотно изживяване и то в асансьора!!!Целувка и прегръдка от мен!
-
Да, определено и първоразказа ме впечатли.(Причината да коментирам така е, че първо прочетох разказа на Румен)
Мила много богата образност влагаш в творбите си.
Впечатлена съм и удовлетворена от това което виждам от теб.
Е вярно, че аз съм от поддръжката на асансьорите, а не от засядащите, но пак си е удоволствие.
Поздрав и усмивка. -
И аз за съжаление няма да ида ... а ми се иска
Нищо - ние с Румен тук ще се потим, за да има какво да четете като се върнете Весело, уникално, невероятно и неповторимо изкарване желая на всички И внимателно с асансьорите 
-
Срещам тази сутрин Жорето. Врата срещу врата живеем. "Здрасти, Жоре! Как си?" - му викам. А той "Остави се! Много напечено тия дни. И днес няма да се почива!" "Що бе?" любопитствам аз. "Ами що... Тия дни някаква епидемия ли има, слънчеви изригвания ли, но всички асансьори засядат. Не може да смогнем да поемем всички аварии..." Забравих да ви кажа, че Жорето е асансьорен техник, от аварийната поддръжка, а той продължава: "... и в половината случаи един и същи тип на средна възраст вътре в асансьора с мацка! Върви им на някои хора, ей! Накрая му взехме личната карта, решихме че е терорист, ама не - най-нормален си беше... Румен май се казваше... Как го прави, не знам. Дистанционно ли има, нещо бъзика в електрониката ли... Но ще го хванем! Ще го хванем!..." Всичко ми се изясни Засмях се на глас, а комшията ме изгледа подозрително. Реших да не му обяснявам, защо се смея. Сбогувахме се, а зад гърба си чух едно презрително "Хм, писатели..."
Хайде бе, Румене! Какво стана с разказа? Смили се над комшията! Пък и ние губим търпение! -
нищо - ако публикуват "Погалих ръба на чашата ти" прочети го - там до известна степен съм изразила моята гледна точка
-
Какво имаш предвид Нел ? Шегуваме се просто
-
браво на вас в коментарите -
-
в края на онова начало, и то само от единия край
а за намерението - така си и мислех но хайде стига с тия закачки- ще вземат да помислят хората, че се задяваме По-добре изчакай да се качим в асансьор -
Само в края или само в единия край, не го разбрах! А нямам нищо против твоето намерение!
-
А и как да разбереш - вие мъжете можете да го мокрите само в края докато при нас мокренето е съпътстваща подробност- от началото, та до края А аз понеже съм леко мазохистка, и да не се отпускам прекалено седя на дървен стол тип " бабешка младост - радост " Румене - не го слушай ! Никакви бирички - те са враг на "мокренето" , по скоро мастика - страст на кристали
А ти моряче не се шегувай с кака - да не поискам да подмокря твоя ...стол -
От какво да ти се намокри столът не разбрах - вече изпускаш ли се? Ето и Румен Веселякът е готов да ти го ... подмокри!
Забележка: Румене, за да си винаги готов - пий повече бирички! За да не се изложиш, когато Миличка поиска мокър стол! -
Да ви благодаря отново ... За мен всички тук сте икони ... и вашите коментари наистина ме правят невероятно щастлива ...
Пер - наистина не смятам, че ще ме поканят във водещо списание Но обещавам следващия път да се постарая повече - заради вас, тук ... Благодаря ... и целувки за всички
-
Леле, Мила, без дъх ме остави!!!!!!!!!
-
Най-добрият ти разказ... засега! Напълно изградени образи. Добра постройка на повествованието. Необходимата доза изненада на финала. Поздрави!
А сега си представи, че примерно те канят да го публикуваш във водещо списание. С условието да махнеш "как пръските на неговото удоволствие капят по лицето и" и някои други елементи носещи червената точка. Можеш ли да го направиш? Еротиката може да бъде пресъздадена и с доста по-пестеливи изразни средства. Важното е да бъде във фантазията на читателя. Ако успееш да го направиш, те признавам за майстор! -
Добре, че не съм сама! Много си Мила и Нежна И ТАЛАНТЛИВА!!! А аз за хубава фигура ходя пеша, каква глупачка! Колко е по-хубаво да се возиш в асансьор, чак сега разбрах, благодаря ти!!!
-
Бррррррррръм,това,ако е преживяно - мале-мале.Дано да завършва с добър край.
-
айде стига се задържали асансьораааааааааа !!!!!!!!! и ние сме хорааааааааа !!!!!!!!
-
Превъзходен разказвач си Мила!
Прочетох го на един дъх,видях и усетих героите ти!
Прекланям се пред таланта ти!
Повярвай си ,моля те,защото ние всички тук го правим! -
"А после - само бяло сладко!" и блага ракия бих добавиламакар и да се съмнявам, де ахахха
-
ейййй, сега се прибирам - то тук станало много напечено
разбира се ,че приемам всякакви предизвикателства - при едно условие - като чета , стола под мен да стане мокърИначе нося на всичко - и на смях нося, и на бой нося, и вар нося и тухли.. и бетон бъркам и асансьори строя -
Хехехех*
Сега и асансьор трябва да правим.
Дарче, за какво ти е фенерче бе мила? Те искри ще прехвърчат! -
Не знам дали Миличка ще се съгласи, защото тя обича самата тя да провокира другите в "разкрепостени"-те си разкази, а дали ще приеме предизвикателството на Румен - не знам! Май се иска по-голяма смелост за това?
-
Този асансьор като "дядовата ръкавичка" стана. Варненки, до събота да направите един на корабчето. Ще се проверяваме за клаустрофобия.
Поздрави отново, Мила!!! -
Мислех да си го оставя за "десерт", но ме заинтригува още повече след многото коментари.
Страхотен разказ!!! Поздрави, Мила!!!
п.с. Не отминавай предложението на Веселяка. Аз съм писал по чужди произведения и се получава нещо хубаво. Сигурен съм, че и тук ще е така. Чакам с нетърпение!!! -
Не фенерче, свещичка може би...?
И не носи акохол, че от "жегата" ще гръмнем! -
Миличка, не чакай, поеми ръкавицата на Веселяка, уверена съм - ще си заслужава!
-
За какво ни е? Да се гониме на криеница ли там? По-добре да счупиме крушката!В по-малките асансьори е "по-задушевно"?
-
Моряче, да не се наложи да вземаме товарния, ей!
/ Миличка, извинявай за купона под стиха ти-заразно е.../
За това те прегръщам! -
А така! Инче, че ти не си ли в асансьора? Хайде с теб да хванем съседния!Взимаме Петинка, Белла и Нев и останалите да чакат! А после - само бяло сладко! Нали го обичате? Или рачел?
-
Лелееее . Аз пък работя в офис на партер . И живея на втория етаж . А то какви неща стават в асансьорите ....Край - ще си сменя или работата , или жилището !Искрени поздрави !!!
-
Леле, запалих се...!
Иванова, нали знаеш, то все от някъде е започнало... настроението де!
-
Асансьорът за колко хора е?
-
Ох, Боже......!!!!
Пфууу, страхотия!!! Как разказваш ти, бе жена!?!? Подкосиха ми се краката! Направо се пренесох в този асансьор, чак да ми се завиди!
Браво, имаш моите искрени адмирации!!! -
Благодаря ви - изключително много, не можете да си представите какво означават за мен коментарите ви ...
Както казва един много уважаван и обичан от мен човек - пиша само онова, което чувствам със сърцето си ... Иначе съм пълна аматьорка - в действителност нямам нищо общо с литературата. Пиша по скоро за развлечение, и подкрепата ви ме прави изключително щастлива !!! Благодаря ви !!! Прекрасни сте! -
Ихаааааа!!!!
Разгорещих се чак...
Страхотно разказваш, Мила!
Браво!!! -
Невероятен разказ!!!
Браво,мила!
Поздрав и прегръдка! -
много си добра, много!!!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
