IvanStefanov (Иван Стефанов)
148 0
18.03.2012 г., 17:35 ч.

Клошари 

  Проза » Разкази
674 0 4
1 мин за четене

 КЛОШАРИ

 

Всеки ден минават…

Той!

Дрипав! Окъсан!

С каручка, теглена от кон, по-кльощав от него.

И Тя!

Парцали, от които надничат очи и висят две изцапани ръце. В тях - торби, пликове, кашони.

Минават, ровят, събират нещо и го носят нанякъде.

Били си комшии…

Бях се затрупал с книжа. Вестници, списания, каталози, непотребни книги. Смъкнах голяма част от тях в гаража с намерение да ги предам някъде.

Ама не стана. Все няма време, а в гаража вече няма и място.  Размествам, та да се промушвам.

Отвън затрополи каручката.

Излизам.

Махам с ръка.

Спря.

-Виж какво съм насъбрал. Ще го вземеш?

-Ама сичкото ли?

-Всичко!

-Ами кво щъ искаш!

-Нищо!

-Добре! Може сега?

-Започвай.

И започна.

Пренасяше, товареше.

И спря!

И хвана кончето да си тръгва.

-Защо не взе всичко? В каруцата има още място.

-Стига. Нека остане. Пратя комшийката. Тя вземе другото.

-Защо тя?

Кльощав, дръглив, пречернял, окъсан човек, с наведена глава изрече:

-И тя няма какво да яде.

И тръгна…

 

 

© Иван Стефанов Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??