Клошари
КЛОШАРИ
Всеки ден минават…
Той!
Дрипав! Окъсан!
С каручка, теглена от кон, по-кльощав от него.
И Тя!
Парцали, от които надничат очи и висят две изцапани ръце. В тях - торби, пликове, кашони.
Минават, ровят, събират нещо и го носят нанякъде.
Били си комшии…
Бях се затрупал с книжа. Вестници, списания, каталози, непотребни книги. Смъкнах голяма част от тях в гаража с намерение да ги предам някъде.
Ама не стана. Все няма време, а в гаража вече няма и място. Размествам, та да се промушвам.
Отвън затрополи каручката.
Излизам.
Махам с ръка.
Спря.
-Виж какво съм насъбрал. Ще го вземеш?
-Ама сичкото ли?
-Всичко!
-Ами кво щъ искаш!
-Нищо!
-Добре! Може сега?
-Започвай.
И започна.
Пренасяше, товареше.
И спря!
И хвана кончето да си тръгва.
-Защо не взе всичко? В каруцата има още място.
-Стига. Нека остане. Пратя комшийката. Тя вземе другото.
-Защо тя?
Кльощав, дръглив, пречернял, окъсан човек, с наведена глава изрече:
-И тя няма какво да яде.
И тръгна…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Иван Стефанов Всички права запазени
