Клубът на парясниците /новогодишен дар/

Така го нарече мъжът на Ана. Когато беше жив, де. И тя тогава все още се присъединяваше към клуба тайничко – уж излизала по работа нейде си. Но оня накрая я освободи от присъствието си. Як излезе – що болести го бяха накачулили, ама не мирясваше и пускаше отровни шеги, подиграваше се на женското им общество, невъзпитано казваше неща, които истински благородните лицемери биха се направили, че не виждат…

И какво като Зорка – собственичката на апартамента, беше се разделила с трима мъже? Официално. На неофициалните гастрольори в сърцето и другаде отчет не водеше. Двама не дочакаха смъртта да ги раздели и я напуснаха, третият направо избяга. Но и тримата, казваше мъжът на Ана, бяха достойни за званието Герой – само заради смелостта да свържат живота си със Зорка за повече от едно „чук-чао“…

Но в това отношение изобщо не можеше да се мери с Дидито. Навремето тя успя да придуши преподавателя си по история още в десети клас. Замъкна го в парка, метна му се на врата, даже не обърна внимание на подигравателните гласчета от съседната пейка: „Бате Рачо, тая ще те смаже…“ Пък той… Глух ли беше, сляп ли – взе, че се ожени за нея. Обаче, слаб излезе – изкара няколко години и я заряза в обятията на бутилките. Щото времето й отлетя с бръснещ полет, не прощаваше, трупаше килограми, смъкваше гушите и ги увеличи над три бройки… А пустият кеф изискваше все повече и повече алкохол, за да се разбуди…

Което водеше до заспиването на Дидито, а после какво ставаше… И събутилниците й не помнеха. Което си беше за късмет при тях. Щото сутрин, с размътена и тежаща глава  да зърнеш под лъчите на обедното слънце разпрострялата се на три пласта Диди… Пък ако ти се и усмихнеше… Или заговореше с бас профундото, дъхащо спирт и тютюн…

Добре, че пиенето калява нервите, иначе местната психиатрия щеше да е претоварена след всеки ежедневен запой…

Затова тя се радваше на разтоварванията в клуба на парясниците. Разнообразие – не може само да се пие, трябва и мезе, че и разредител във вид на ликьорче или биричка…

Често идваше Ванчето. Добра душа, всеотдайна, не умееща да отказва на мъжете. Както казваха комшиите й – с тая отзивчивост все в родилното киснела. Имаше четири деца, но това не й пречеше да е активистка в клуба. Защото домът й беше щастлив – маса детски шум и никакви паразитни съпрузи. Поне за по-дълго време от три месеца…

А Цецето си беше активистка и по професия. Навремето вършееше в комсомола, та чак не й оставаше време за учене. Изгърмя на приемните изпити – а тогава те бяха сериозни, не с плащане на такса се получаваше тапия за нещо си. Наложи се да я вземат на работа в читалището – подобна активна дейност се възнаграждаваше. От там пък я изпратиха на тримесечни курсове за читалищни сътрудници.

А, когато изгря демокрацията, опитната активистка развя син байрак. И я сложиха редакторка в местния вестник. Когото успешно закопа – с опита и убедеността си във всезнанието и всеможенето. Но пък вече се представяше като завършила полувисше образование, макар често да си мислеше, че греши. На практика тия курсове някога се равняваха на цяло висше днес в изнесеното обучение на факултета от дистанционната дирекция на някакъв квартален световен университет…

Идваше и Марчето – два пъти развеждана, веднъж вдовица с неизвестен неизбежен брой покорители на сърцето й. Което, метафорично казано, беше на морското ниво и само обозначението му даваше лъжлива представа за връх…

Марчето беше журналистка – свободна, та даже слободчийска професия. От години работеше за някаква агенция и живееше с убеждението, че новините, които изпращаше от града, са търсено и полезно четиво за публиката. Макар фактически опусите й да бяха четени от двама-трима в редакцията. По задължение. Иначе… Абе, защо му е на жителя на малкия град да чете информация, че ще ремонтират някаква си улица? Който гази калищака по нея – сам ще види. Който не… Какво му пука?

Но Марчето се изживяваше като фактор. Което изискваше да не пие някакви ликьори или ракии, а само бяло вино. Купешко…

Изобщо – компания като руска салата. От всичко по нещо, шарено и разновкусово…

Кой знае отде, но названието на бърлогата им придоби известност. Даже дечурлигата от входа, където живееше Зорка, сочеха плахо с пръстче към ъгловия апартамент на първия етаж и шепнеха: „Ония с парите, парасниците“…

Иначе – личеше си и отвън публичното място. Оръфани пердета, олющени прозорци… Зорка нямаше време, а по-важното – желание, да се занимава с такива губиделнични дела. Чашите и чиниите й бяха тип студентски – миеха се не след употреба, а преди това. Пък и не винаги. Защото самата психическа нагласа за чистене при нея изискваше сложно натоварване. Поне петнадесет минути за надигане, още няколко минути за ориентация, празен поглед към хаоса и като завършек – въздишката: „ Е, баш сега ли…“

Следваше отпускане на кашалота върху кушетката…

То добре, че беше на удобно място тоя апартамент.. И без много стълби. С треперещи крака, залитащи под въздействието на клюките и малко разтоварващо почерпване се измъкваха /бе, по половинка ликьорче на жена много ли е днес? Я да видите младите как смучат – като крава след целодневна оран!/…

С две думи – там, в апартамента, техния клуб, можеха да си позволят човешка свобода. Като за човеци смятаха единствено себе си…

Виж, когато отиваха в близката кръчма, претенциозно наречена „Пицария Уно“ – трябваше да се оглеждат. На хубаво място беше – централно. От една страна минаваха връщащите се от градския пазар, от другата идващите откъм общината, от третата и четвъртата – запътилите се натам.

И наблизо беше театърът. Не, че ги вълнуваше много какво играят в зданието /то и от трупата бяха останали десетина души само – пазарна икономика, кой инвестира в невъзвращаемото/, обаче в сградата имаше две кафенета, нощен бар, ресторант и механа. Където се събираха перспективни познати.

Но пицарията си беше техен форпост. Пък после – която накъдето ще да отива. И с когото…

С изключение на Ана, позволяваща си да нарушава традициите на клуба – не изневеряваше на мъжа си. Немодерно, битово-ограничено и нелепо в тоя ултралиберален свят…

Най-важното – времето в пицарията  минаваше леко и безметежно. Освен накрая, когато трябваше да се плаща сметката и почваха дългите безплодни дискусии коя колко е изпила, а понякога и дали мезе е яла…

Плюс безкрайните теми за света и живота. Всяка имаше поне три-четири познати с интересни битови неуредици, жизнени подробности, лични проблеми. Лични, лични, но парясниците винаги първи стигаха до тях…

Особена тема бяха децата – синове и дъщери, не желаещи да срещнат спътник в живота. Странно, но всяка – като изключим Ана, но тя си беше колоритното изключение – имаше проблеми с бъдещето на чадото си. Кой знае защо не щяха да се женят или омъжват, да не говорим да дарят майките си с внучета. Пак с изключение на Ана. Тя такава си беше – нали споменах, при толкова приятелки-парясници, самоотвержено живееше с мъжа си, че даже не беше помисляла да му изневери. Мазохистка…

Ама добре, че той умря, та да заприлича вдовицата му на нормална съвременна жена…

Ей тъй минаваше времето – колоритно, напоително, предъвкващото време на клуба…

Ден след ден, събиране след събиране…

Доказателство за биологичната роля на човека като част от природата – някак си да оцелява, без особено да се размножава…

Интересен коментар - https://genekinfoblog.wordpress.com/