26.03.2011 г., 21:23 ч.

Ключът на Хермес - Двадесет и четвърта глава 

  Проза » Повести и романи
553 0 0
17 мин за четене

Успяха да резервират билети за първия самолет до Берлин чак на по-следващия ден. Места нямаше, но на помощ се притече Перек, която като че ли остана доволна, че двамата италианци напускат нейния район. Вместо извинение, че ги задържа цял ден за „процесуални действия”, им намери билети по служебен път. Не скри учудването си, че не се връщат в Италия, а пътуват за Берлин, но комисарят обясни, че иска да навести близък приятел.

Лука също попита дали не е по-добре първо да се върнат във Венеция и след това да отпътуват за Германия, но Морати решително се възпротиви на идеята. Той припомни на спътника си, че следствието вече има на сметката си два трупа, че опасност грози и трети човек, ако не се опитат да спрат убийците по някакъв начин. Надпреварваха се с времето и животът на петия зависеше от бързината на техните действия – това изключваше завръщане в Италия. Анджело успокои приятеля си, показвайки служебна кредитна карта, с която щяха да платят всички разходи по пътуването и престоя си в Берлин.

Лука използва времето за закуска в ровеше из интернет. Успя да попадне на любопитен факт - Берлинската библиотека почти единствена в света притежава част от оригиналната партитура на операта „Вълшебната флейта”, писана собственоръчно от ръката на гениалния Моцарт. Това беше още един довод, че са на прав път.

Излетяха от летище „Шарл де Гол” в 7 часа сутринта и след малко повече от три часа, след прекачване във Франкфурт, пристигнаха на берлинското летище „Тегел”. Таксито ги отведе до четиризвездния хотел „Вивалди”, намиращ се на търговската улица „Фридрихщрасе”, само на десетина минути пеша от Острова на музеите. Разликата с кокетното хотелче на булевард „Сен Жермен”, което заемаха досега, бе повече от драстична. Тук беше шумно, наблизо имаше гара, а квадратната шестетажна сграда по никакъв начин не можеше да се върже с името на Антонио Вивалди. По-скоро приличаше на голям търговски център. Единственото предимство беше, че ресторантът в хотела предлагаше италианска кухня.

Островът на музеите в Берлин

 

Оставиха багажа си и веднага се запътиха към острова на музеите. Скоро достигнаха река Шпрее, бавно носеща водите си край импозантната класическа сграда на музея „Пергамон”. Продължиха по крайбрежния булевард и не след дълго от другата страна се показаха няколко крана, които сновяха около обградена със скелета сграда. Тя спокойно можеше да мине за поредния проект на ексцентричния Кристо Явашев, пакетирал берлинския Райхстаг след дълги преговори с местното правителство. Наоколо имаше фургони, различни машини и накамарени строителни материали – ремонтираха Новия музей след почти цялостната му разруха по време на бомбардировките от Втората световна война.

Двамата мъже пресякоха реката по моста на Бодещрасе и свиха вдясно към Стария музей – тяхната крайна цел. Именно в него се намираше главата на Нефертити. Пред голямо информационно табло с план на Острова на музеите и макети на сградите в 3D вариант Лука прочете, че музеите са общо 5.

– Пет основни музея! – повтори със задоволство Морати. – Защо ли вече не се учудвам!? – продължи с лека ирония в гласа си той.

– Първо е бил изграден Старият музей, по поръчка на крал Фридрих Вилхелм ІІІ. Сградата била завършена през 1830 г., като кралят е искал да премести съкровищата си там. Но като идея комплексът е създаден от наследника му Фридрих Вилхелм ІV, който имал намерението да изгради храм на науката и изкуството. Първите планове на Острова на музеите са направени от архитекта Фридрих Щюлер, ученик на архитект Шинкел, построил Стария музей. След това идва ред на Новия музей, който е завършен през 1859 г. и който сега се реставрира. Следват Старата национална галерия през 1876 г, музеят „Боде” – 1904 и накрая музеят „Пергамон” – 1930 г. – четеше Лука, сочейки с пръст всяка от сградите, обозначени на таблото.

 

  Старият музей в Берлин

 

Двамата се озоваха в просторна градина с кръгъл фонтан. По тревата бяха налягали групички от младежи, хора седяха и по стълбището, водещо към входа, преграден от ред внушителни йонийски колони.

Бюстът на Нефертити се намираше на втория етаж, точно в срещуположната страна на входа. Двамата се изкачиха по стълбището и завиха вдясно. Лука забави ход, заглеждайки се в древните статуи на египетски богове, саркофази и витрини. Морати не изглеждаше кой знае колко впечатлен и почти насила го дърпаше, за да стигнат по-бързо до целта.

Най-накрая разбраха, че са наблизо. Пред поредната зала се бяха струпали доста хора. Двамата преминаха през портала и видяха продълговатата стъклена витрина, в която на троен бял пиедестал стоеше знаменитата глава на красивата Нефертити. Специално насочена мека светлина падаше от тавана и подчертаваше майсторски изваяното лице. Бюстът бе отлично запазен: сякаш цветовете бяха положени от ръката на сръчния ваятел не преди 3500 години, а само преди дни. Единствено празнината в лявото око, леко отчупената кобра от короната на царицата и повредените ù уши нарушаваха хармонията и съвършеността на скулптурата.

 

Бюстът на Нефертити, поставен зад бронирана витрина

 

Морати хвърли бърз поглед към Нефертити и реши, че това е достатъчно. Премести вниманието си към лицата на хората, съзерцаващи древния уникат – местеше очи от човек на човек и ги анализираше. За миг сякаш нещо го смути. Отново започна да оглежда физиономиите и погледът му се спря върху една жена. Причината беше мобилният ù телефон. За разлика от останалите, които снимаха бюста, тя не проявяваше интерес към музейния експонат, а бе насочила миниатюрното око на камерата право към него. Беше под средния ръст, с кестеняви коси. Шапка с козирка прикриваше челото ù, а под дънковия елек, се подаваше бяла блуза с къс ръкав и бежови панталони до коленете. През рамо бе преметнала малка кожена чанта.

Погледите на двамата се срещнаха, когато жената сне мобилния си телефон. Тя видимо се смути, веднага го прибра в чантата и побърза да се обърне на другата страна. Припрените ù действия подсказаха на Морати, че не бърка в предположението си. По някаква причина тази жена го снимаше с мобилния си телефон, а това не можеше да бъде случайно.

– Мисля, че си имаме компания – промърмори Анджело, без да спира да следи с поглед жената.

– Каква компания? – отвърна разсеяно Лука, изцяло погълнат от бюста на Нефертити.

– Опашка, кортеж – добави Морати и започна да си пробива път през хората, тъй като забеляза, че жената се насочи към изхода на залата.

– Хей, къде тръгна? – учуди се Лука.

– Чакай ме тук! Просто си паднах по една мацка – отговори през рамо комисарят.

Точно след портала жената се обърна, колкото да се увери, че мургавият добре сложен мъж я следва по петите. Изведнъж сви вляво и хукна по коридора. Когато Анджело излезе от залата, от жената нямаше и следа. Тръгна с бързи крачки по посоката, в която бе изчезнала, но така и не я видя сред останалите посетители. Сякаш се беше изпарила. Замисли се за миг и си спомни, че бе преминал покрай зеленикавите светещи надписи на тоалетна. Веднага се върна и без притеснение влезе в дамската: пред огледалата две възрастни жени го погледнаха със смразяващи погледи, но той кимна извинително, изруга на ум и приклекна, за да погледне под процепите на кабинките. Когато се увери, че няма никого, отново излезе в коридора. До тоалетната имаше друг изход. Морати бързо пое по него и след три крачки се озова на терасата на великолепна ротонда. Стори му се позната, много приличаше на римския Пантеон. Отдолу се чуха пробягващи стъпки и комисарят се надвеси над парапета. Беше жената. Тя бързо се шмугна в колонадата и изчезна през един от изходите. Щом осъзна, че е безсмислено да продължава с гонитбата, Анджело се върна в залата с Нефертити.

– Какво ти стана? – попита го Лука.

– Някаква жена ме снимаше с мобилния си телефон – отвърна комисарят.

– Сигурен ли си!? – възкликна невярващо Лука.

– Не забравяй, че все пак съм полицай и мога да разбера кога някой проявява внимание към мен.

– Успя ли да я настигнеш?

– Не, но имам предчувствието, че пак ще се срещнем.

– Мислиш ли, че е свързана с убийците?

– Тази хипотеза не е за изхвърляне – отвърна шеговито Морати и потупа приятеля си по рамото.

– Ако са я пратили да ни следи, това означава, че са някъде наблизо – предположи Лука.

– Също означава, че сме на прав път, иначе нямаше да си правят труда да се занимават с нас.

– Искаш да кажеш, че се страхуват да не им объркаме плановете и затова ни държат под око?

– Нещо такова. Какво е мнението ти за бюста на Нефертити?

– Прекрасен е! – отвърна Лука.

– Нямах това предвид. Имаш ли идея какво ще правим оттук нататък?

Лука премигна няколко пъти зад стъклата на очилата си и повдигна леко рамене:

– Не, нямам.

– Дааа... – рече разочаровано Морати. – Може би сме пропуснали нещо или пък трябва да търсим нова улика.

– Всичко, което знаем, води само до този бюст. Нищо повече. Освен ако...

– Какво ако?

– Имам идея, но трябва да намерим служител на музея – отвърна Лука, след което двамата се запътиха към изхода.

Отправиха се директно към книжарницата, където се продаваха брошури, книги и всякакви сувенири, свързани с Острова на музеите. Щом чу въпроса на Лука, продавачката се усмихна и отвърна:

– По принцип Нефертити почти не пътува по другите музеи. Много е ценна и всяко местене би могло да я повреди. Но през декември 2009 г. ще извърши едно знаменателно пътуване.

– Далече ли? – попита Лука.

– О, не. Само на 50 метра оттук.

– Така ли! Къде? – учуди се библиотекарят.

– В Новия музей. Там, където е била изложена преди сградата му да пострада от бомбардировките. Всъщност тогава Нефертити ще се върне у дома.

Лука преведе думите на продавачката и двамата мъже решиха веднага да посетят Новия музей. Отправиха се към задния вход, от страната на Старата галерия, защото смятаха, че така няма да се набиват на очи. Преди да се впуснат по изровената алея, опасваща сградата, се натъкнаха на голям червен транспарант, оповестяващ, че Новият музей трябва да отвори врати на 14 декември 2009 г., за да приеме отново египетската колекция. Имаше и огромно синьо информационно табло с проект за Острова на музеите, наречен „Бъдеще 2015”. Той предвиждаше откъм западната страна на Новия музей да се построи допълнителна сграда и закрита пешеходна зона, свързваща всички музеи без Старата галерия. Тази зона бе разделена на тематични сектори, а този, който свързваше Стария и Новия музей носеше името „Бог и Богове”. Статуи на богове от Египет, Месопотамия и други древни цивилизации щяха да красят протежението ù, а пред посетителите щеше да се изправи масивен гранитен наос, посветен на египетската богиня Изида, докаран от храма ù на остров Филе сред Нил.

– Не може да бъде! – възкликна Лука.

– Какво ти става? – попита Морати, оглеждайки изпитателно триетажната неокласическа сграда на музея.

– Виж какво пише тук! В сектора, свързващ двата музея, ще бъде изложен наос на Изида от храма ù във Филе.

– Онзи същият, със сбърканото име от апартамента на Краньоти?

– Точно така. Умишлено сгрешеният гръцки текст от колоната на Хермес, където вместо приятели бе изписано името на острова, отвел ни в Париж.

– Това не може да бъде случайно! Трябва да влезем вътре. А и доколкото забелязах няма да е трудно. Работниците се ометоха някъде. Може би са отишли да обядват.

Вмъкнаха се крадешком през отключената врата и попаднаха във фоайе с прекрасни вити стълби, които изглеждаха твърде модернистично на фона на останалата част от сградата. Явно влизаха в новия проект за възстановяване. Свиха веднага вдясно и се озоваха в продълговата зала. Върху пода имаше арматурна скара, а долните части на колоните бяха увити в найлон. Митологични сцени красяха горната част на стените, а белите петна показваха нереставрираните сектори. Най-интересен беше таванът. Поне за Лука. Той впери поглед в кръглата синя композиция от фигури на хора и животни, с изрисувани около тях египетски йероглифи.

– Зодиакът от Дендера – рече Лука и посочи към композицията. – Оригиналът се намира в Париж и представлява ярък пример за добрите познания по астрология на египетските жреци. Въпреки че храмът от Дендера е от последните, строени в Древен Египет по време на Птолемеите, няма съмнение, че самият зодиак е значително по-стар.

Изведнъж на входа на залата се показа млад мъж на не повече от 30 години в работни дрехи и жълта каска на главата.

– Was machen Sie hier? – извика сърдито той щом видя двамата мъже.

– Какво иска този? – попита невъзмутимо Морати.

– Пита какво правим тук – отвърна Лука.

– Кажи му, че сме любопитни туристи, които искат да разгледат сградата.

Лука предаде думите на Морати, без да пропусне да добави, че са италиански туристи.

– Забранено е да се влиза тук! Сградата все още се реставрира и е твърде опасна – отвърна мъжът със значително по-учтив тон.

Лука се представи, подаде ръка и се ръкува с немеца. Не бе обикновен работник, а реставратор, който се занимаваше с повредените фрески и декорациите. Обясни, че сега се работи усилено, тъй като през септември предстои отварянето на музея за гости.

– А бихте ли ми помогнали с малко информация? – попита Лука.

– Разбира се, стига да мога – отвърна реставраторът.

– Отвън на информационното табло прочетох, че до 2015 г. ще се реализира проект, свързващ музеите с пешеходна алея.

– Да, това е променадата. Ще улесни много посетителите, които ще имат достъп до всички музеи.

– Интересувам се конкретно от отсека между Новия и Стария музей. Прочетох, че наред със статуите на различни богове ще бъде изложен и гранитен наос на Изида, от храма ù на остров Филе. Дали бихте ми казали къде се намира сега този експонат?

Младежът се замисли, махна каската и разроши пепеляво-русата си коса.

– Не съм запознат в подробности с проект „Бъдеще”, но четох статия, свързана с вашия въпрос. Много от експонатите, които не са изложени в египетската колекция, намираща се в Стария музей, са разпръснати в различни складове. Мисля, че точно този наос и още няколко големи статуи са временно изложени в музея в Хилдесхайм.

– Къде?

– В Хилдесхайм. Малко градче на юг от Хановер. Слави се с една от най-богатите си египетски колекции в целия свят. Доколкото си спомням тези експонати отпътуваха там през 2005 г., но ще се върнат тук през 2009, щом този музей отвори официално врати.

– Много ви благодаря! – отвърна с озарено лице Лука и побърза да преведе всичко на Морати.

Италианците напуснаха сградата под зоркия поглед на реставратора.

– Ciao signor! – извика Морати.

– Ciao! – отвърна германецът и им помаха с ръка.

– Значи сега трябва пак да си събираме багажа за... Как му беше името?

– Хилдесхайм – отвърна Лука.

Реставраторът се върна в митологичната зала и точно когато се канеше да се покатери по скелето, на входа се появи човешка фигура. Той се ядоса на новия натрапник, но гневът му бързо се изпари, когато видя фигурата на привлекателна жена с отличен тен.

– Извинете за безпокойството, но бихте ли ми помогнали – рече жената със звънък глас, а лицето ù се разтегли в очарователна усмивка.

Мъжът остави кутията с боя и погледна красавицата:

– Днес сте вторият непознат, който ме моли за помощ.

– Така ли! – възкликна с превзето учудване жената.

– Двама италианци се бяха вмъкнали в музея, въпреки забраната за влизане на външни хора – продължи той, без да отделя очи от апетитните крака, които се подаваха от късите панталони на жената.

– Е, значи съм попаднала точно на когото трябва.

– Защо?

– На екскурзия сме с двама мои приятели и те вечно се запиляват нанякъде – отвърна тя и пристъпи по-близо.

Очите ù бяха големи и красиви, а свежата ù кожа ухаеше превъзходно. Близостта с това очарователно създание така притесни младия мъж, че той бе готов веднага да отговаря на въпросите ù.

– Да не би да бяха мургав здравеняк и един твърде светъл мъж с очила?

– Точно те са! – възкликна жената.

– Значи и вие сте италианка? – ухили се германецът.

– Как познахте!

– С този прекрасен тен, едва ли някой ще ви сбърка.

– Та какво търсеха приятелите ми тук?

– Ами този с очилата се интересуваше от наос на египетската богиня Изида, който ще бъде изложен в пешеходната алея между Стария и Новия музей.

– Така ли? А какво е наос?

– Гръцка дума. Нещо като светая светих. Обозначава онова място в древноегипетските храмове, където се е съхранявала статуята на божеството, на което е бил посветен храмът. В нашия случай става въпрос за нещо като каменен саркофаг.

– И вие какво му отговорихте?

– Ами казах му, че това, което търси, се намира най-вероятно в музея в Хилдесхайм.

– Хилдесхайм?

– Да, малко градче близо до Хановер с отличен музей…

– Интересно! Мисля, че трябва да се връщам, иначе изобщо няма да открия моите завеяни спътници – рече забързано жената, благодари и веднага се насочи към изхода.

Реставраторът я изгледа с искрено съжаление, наведе се с тъжна въздишка, взе кутията с боя и започна де се катери бавно по скелето.

© Пламен Андреев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??