13.03.2011 г., 14:25 ч.

Ключът на Хермес - Двадесет и първа глава 

  Проза » Повести и романи
581 0 0
12 мин за четене

Пред Нотр Дам вече се бе събрала любопитна тълпа. Имаше и туристически групи, които не можеха да влязат в църквата заради полицейския кордон, опасващ входа. На площада отпред бяха спрели няколко полицейски автомобила със светещи лампи, а линейка си проправяше бавно път към стълбището на катедралата. Двамата италианци преминаха през полицейския кордон и с известно усилие преодоляха струпалата се тълпа от хора. Преминаха по моста над Сена и тръгнаха по улица „Лагранж” с намерението да излязат някъде на булевард „Сен Жермен”.

– Помниш ли голямата картина в апартамента на Краньоти? – подхвърли замислено Лука, докато вървяха по тротоара.

– Да, защо? – учуди се Анджело.

– Когато я наблюдавахме, направи много интересно сравнение.

– Спомням си. Казах, че ми прилича на сериал от комикс.

– Сериал! – погледна го многозначително Лука.

– Чакай, чакай – спря се Морати. – Да не би да искаш да кажеш, че тази картина е загатвала за професията на Гийом?

– А не е ли така? Тази картина беше единствената репродукция, това на практика я прави уникална сред останалите в апартамента на Краньоти.

Двамата мъже свиха по улица „Данте”. За известно време вървяха мълчаливо. Очевидно всеки се опитваше да събере мислите си и да проумее по някакъв начин всичко онова, което се случваше през последните дни.

– Ако има пети? – попита Лука. – И всъщност докъде можем да стигнем така? – добави той.

– Ако има пети, значи и той е в опасност и убийците със сигурност вече го издирват – отвърна Анджело.

– А как да стигнем до него преди тях? – отново попита Лука.

– Както се добрахме до Гийом. Не се сещам за по-добър начин.

– Трябва да огледаме жилището му!

– Аха, но не сега. Сигурно там вече е пълно с ченгета, които душат навсякъде. Няма смисъл да се бутаме с тях – рече Морати, след което осенен от някаква внезапно възникнала идея бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади брошурата, която беше отмъкнал от Гийом.

Хвърли й бегъл поглед и я връчи на спътника си.

– Виж за какво става дума!

Лука я пое и се зачете в нея. Дипляната оповестяваше за откриването на изложба в музея на киното, посветена на американското кино от 50-те. Сред имената присъстваха тези на Хичкок, Елиа Казан, а освен това изложбата се съпътстваше и с картини на Полак и Барнет Нюман.

– Е, какво пише там, партньоре? – промърмори Морати, видимо отегчен от зяпане по лъскавите витрини на магазините, покрай които преминаваха.

– Че има изложба на американското кино от 50-те, дублирана с картини на Полак и други абстрактционисти.

– Кой е този Полак?

– Ами, смятат го за родоначалник на абстрактния експресионизъм и в момента картините му са сред най-скъпите в света.

– Хм, мислех, че най-скъпо се продават старите майстори като Рембранд и така нататък – учуди се Морати.

– Те рядко излизат на пазара. Пък и вкусовете се променят. Например наскоро картината на Полак „Номер 5, 1948” беше продадена на търг за 140 милиона долара.

Морати подсвирна с уста, след което изведнъж спря и хвана Лука за рамото.

– Я повтори пак! – разпалено каза той, а очите му блеснаха.

–140 милиона долара – отвърна с подозрение Лука.

– Не, не как се казваше картината?

– Номер 5 от…

– Това е! – рече с възбуден глас Морати. – Абсолютно сигурен съм, че има връзка със следващия пети член на тази тайнствена организация, на която някой е вдигнал мерника.

– Сигурен ли си?

– Повече от сигурен. Единственото нещо, което открих в дрехите на Гийом, бе тази брошура. Нямаше дори документи за самоличност. Това ме навежда на мисълта, че по някакъв начин е била важна за него.

– Може да е само съвпадение – отбеляза Лука.

– Може, но спомни си, че точно такива съвпадения ни доведоха до Париж и Нотр Дам.

– Дори и да е така, това къде ще ни отведе?

– Как къде? В музея на киното – отвърна Морати, грабна брошурата и започна да маха на едно такси.

Номер 5, 1948 на Полак

 

Щом се настаниха в автомобила, Морати не се възползва от преводаческите услуги на Лука, а бутна брошурата под носа на шофьора, който кимна и веднага потегли на изток към модерното предградие „Берси”.

– Имаш ли представа какво представлява тази картина? – попита Морати.

– Трудно е да се опише с думи. Иначе нямаше да е абстрактно изкуство – отвърна Лука.

– Е, все пак опитай! – подкани го Морати.

– Ами, всевъзможни пръски, смесица от цветни криволици, хаотично разпръснати по платното. Това е доколкото си спомням.

– Само това? – възкликна със съжаление Морати.

– Предупредих те, че това е абстракционизъм – вдигна рамене Лука и се загледа през страничното стъкло към Сена.

– Добре, а този… художникът...

– Джексън Полак.

– Да, Полак. Той жив ли е?

– Не. Починал е в трагична катастрофа през петдесетте, след дълъг период на алкохолен запой.

–Жалко! Не е нашият човек – промърмори омърлушено Морати.

Таксито премина покрай изглеждащата като зелен хълм спортна зала „Берси” и спря пред входа на причудлива светла сграда, в която се помещаваше френският филмов архив. На схемата в указателната табела във фоайето можеше да се види, че комплексът разполага с няколко киносалона, библиотека, изложбени зали и ресторант.

– Можем да хапнем тук – рече с надежда Лука.

– Нека първо да видим изложбата и тогава! – отвърна с нетърпящ възражение тон Морати и се запъти към асансьора.

Френския филмов архив в Берси

 

Самата експозиция не бе кой знае колко голяма, беше разположена на третия етаж. Двамата италианци я обходиха за около час. Лука здравата се изпоти, тъй като трябваше да прави коментари около повечето черно-бели фотоси, запечатали мигове от филми на Хичкок и други именити американски режисьори от петдесетте. Абстрактните платна на Полак и Нюман допълнително изостриха апетита и на двамата, и те най-накрая решиха, че е време да обърнат подобаващо внимание и на стомасите си. Морати видимо нервничеше, изложбата с нищо не помогна за разкриване на местоположението и самоличността на мистериозния пети. За радост и на двамата ресторантът предлагаше и италианска кухня. Поръчаха спагети, но решиха виното да бъде френско. Все пак се намираха в Париж. Похапнаха доста добре и това значително повиши настроението на Морати. Той доволно се отпусна назад върху стола си:

– За да открием петия, трябва да съберем всички онези белези, които са сходни за третия и четвъртия, нали така?

– Аха – отвърна Лука, току-що отпил глътка вино. – Нещо като психологически профил.

– Вече използваш моята терминология – засмя се Морати.

– Добре, нека да видим какво имаме. И двете жертви са възрастни мъже, мастити бизнесмени, неженени и без наследници. Освен това обичат да раздават парите си за благотворителност. Значи и петият би трябвало да е като тях.

– Дали и при Гийом ще открием интерес към подправени текстове, египетски божества и така нататък?

– Не е задължително. Ако искаш да укриеш някаква важна информация, така че само някой просветен да може да я открие, би могъл да го направиш по хиляди начини. Зависи от интелекта, образоваността, кръга от интереси…

– Значи пак ще търсим игла в купа сено – прекъсна го Морати.

– Така е, но сега поне сме сигурни, че има какво да търсим – отвърна Лука и изтри устните си със салфетката.

Морати огледа масата, хвърли поглед към съседните и се намръщи:

– Тези хора тук нямат ли пепелници?

– Пушенето в ресторанта е забранено – отвърна с доволна усмивка Лука. – Но можеш да се отдадеш на ужасния си порок някъде отвън.

Морати веднага махна на сервитьора и поиска сметката. Плати, след което двамата мъже станаха и се отправиха към изхода на ресторанта. Щом излязоха се натъкнаха на малко фоайе, в което беше подредена експозиция с фотоси и информация към тях. Лука хвърли бегъл поглед на фотографиите, но в края на краищата любопитството му надделя.

– Хей, къде тръгна? – възнегодува Морати.

– Ако искаш ме чакай отвън. Няма да се бавя – отвърна Лука през рамо.

Експозицията беше посветена на самата сграда на киноархива. Преди да бъде проектирана и построена през 1994 г. от канадския архитект Франк Гери архивът се е помещавал в центъра на града. Сградата в неокласически и кубистичен стил първоначално била проектирана за седалище на американския център в Париж, но през 1998 г. била продадена на френското правителство. Имаше снимки, проследяващи етапите на строеж, както и фотоси от официалното й откриване. Една от тях задържа по-дълго вниманието на Лука – снимка на сградата от птичи поглед. Представляваше няколко начупени линии, свързани помежду си чрез кръгове. Лука веднага ги преброи. Бяха шест, а отсечките помежду им – осем, макар че накрая три от тях не се свързваха посредством кръгове. Самият план на сградата приличаше на малката гръцка буква делта. Освен това му напомняше и на нещо друго, което често бе попадало пред погледа му, но не можеше да се сети точно какво. Бръкна в джоба на сакото си, извади туристическата карта на Париж и на задната й страна начерта плана на сградата. Щом свърши тръгна по коридора към асансьора.

Вървеше бавно, все още се опитваше да открие онези спомени, които биха възкресили значението на схемата, която току-що бе начертал. Мислено се пренесе в скромния си апартамент: леглото, библиотеката, наблъскана с книги от долу до горе, малкото балконче, откъдето наблюдаваше панорамата към прекрасната Венеция. Лука машинално натисна копчето на асансьора и изчака отварянето на вратите. Влезе вътре и инстинктивно погледна към тавана на кабинката. Дизайнът на осветлението бе странен – все едно от горе грееха с мека светлина хиляди звезди. В същия миг съзнанието му го върна обратно в жилището му, до старото олющено бюро. Там лежеше красиво изработена пластмасова карта на звездното небе, разположено върху две полусфери. Когато сядаше на бюрото си, за да работи, тя винаги му се набиваше на очи. Картата бе френска, имената на съзвездията бяха изписани с дребен шрифт. Щом асансьорът пристигна и вратите се отвориха, Лука вече знаеше къде бе виждал плана на сградата, от която току-що се канеше да излезе.

Анджело го чакаше близо до входа, наслаждавайки се на тютюневия дим:

– Имаш много поздрави от Валерия и Паоло. Току-що говорих с тях по телефона.

– Благодаря – отвърна Лука и застана на почетно разстояние от Морати, така че димът да не влиза в лицето му.

– Не се бой, няма да те отровя! – засмя се Анджело. – Е, видя ли нещо интересно?

– Не знам – отвърна Лука, подавайки му картата с нахвърляния набързо план на киноархива.

– Какво е това?

– Сградата, пред която стоим, но снимана отгоре.

– Е, и? – недоумяваше Морати.

– Прилича на малката гръцка буква делта и има шест кръга между отсечките.

– На нас ни трябват пет. Нали засега търсим петия, а не шестия.

– Така е, но освен това фигурата ми заприлича и на нещо друго, макар че не пасва изцяло.

– На какво?

– Има много близка прилика с по-популярната част от конфигурацията на двете съзвездия малка и голяма мечка, ако заместим кръговете със съответните звезди от тях. Само дето началото или тази първата отсечка е обърната обратно – посочи Лука в схемата.

– Все още нищо не разбирам – промърмори Анджело.

– Ами много просто! Ако отстраним погрешната отсечка, на която има един кръг, ще останат пет.

– Дори и да е така, къде ще ни отведат тези мечки?

– Засега не знам, но мисля по въпроса.

– Е, ако измислиш нещо, се обади! Май е време да се прибираме и да звъннем на Перек. Може да е уредила да влезем в жилището на Гийом.

Сградата на архива, гледана отгоре (вдясно). Вляво е спортната зала „Берси”

© Пламен Андреев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??