Оперативката при директора на полицейското управление в Местре, сателитно градче на Венеция на материка, току-що бе завършила. Комисар Анджело Морати се появи в коридора и веднага се отправи към автомата за кафе. Вкара две монети в машината, натисна бутона за еспресо с мляко и търпеливо зачака. Щом пластмасовата чаша се напълни, стройният атлетичен мъж отпи малка глътка, кимна одобрително и тръгна към кабинета си.

Беше облечен в цивилен тъмносив костюм, който трудно скриваше мощната мускулатура на крайниците му. Не носеше вратовръзка, горните две копчета на ризата бяха разкопчани. Имаше леко удължено гладко избръснато лице, с волева брадичка и изпъкнали скули, а кестенявите му коси бяха подстригани късо. Плътно наситените му кафяви очи можеха да бъдат смразяващи или пък топли и мили – в зависимост от това, кого наблюдаваха.

Докато мъжът влизаше през вратата, се чу настоятелен телефонен звън. Морати ускори крачка, остави чашата с кафе на бюрото и вдигна слушалката:

– Комисар Морати на телефона.

– Анджело, нали не си забравил да предупредиш Лука, че вечерята се отлага с час? – се чу женски глас от отсрещната страна на линията.

– Естествено, Валерия, как бих могъл. Та нали после Паоло ще ми се цупи цяла вечер – отвърна с топъл глас Морати.

– Добре, а къде си скрил подаръка? Да не би да не си го купил още? Разбрахме се, че това е твоя грижа. Знаеш, че нищо не разбирам от компютърни игри.

– Не се безпокой скъпа. Пъхнал съм го при чорапите си в гардероба и затова не можеш да го откриеш. Гарантирам ти, че Паоло ще остане доволен.

– Добре, добре и се надявам, че няма да закъснееш.

– Как мога да закъснея за рождения ден на сина ни! – отвърна с престорени възмутителни нотки в гласа си Морати.

– Искрено се надявам да е така, а сега трябва да затварям, че бързам. Чао и целувки.

– И аз те целувам, скъпа – отвърна Морати и затвори телефона.

Протегна ръка и обърна поставената върху бюрото фотография в рамка. От нея го гледаха лицата на усмихната красива жена с дълги кестеняви коси и момче на не повече от 11-12 години със смешен щръкнал перчем, но живи и жизнерадостни очи. Точно когато Морати отново върна семейната фотография на мястото й, на вратата се чу почукване.

– Влез – рече с леко дрезгавия си глас комисарят и обърна машинално поглед към вратата.

Тя се отвори почти веднага и в рамката й застана униформен полицай със загрижена физиономия.

– Господин комисар – заекна леко току-що влезлият мъж, по-нисък на ръст от снажния Морати и поне с петнайсет години по-възрастен от него.

– Какво има Карло?

– Току-що операторите от централата са приели телефонно обаждане за намерен убит мъж в изоставен склад до пристанището.

– Кой го е намерил?

– Някакви деца, които играели футбол в двора на склада господине.

– Добре, Карло – отвърна комисарят, разтегляйки думите си, което означаваше, че мозъкът му вече бе започнал да планира действията, които трябваше да бъдат предприети незабавно. – Прати патрули да отцепят района и се обади на Сержо и Мауро да изкарат колите.

– Слушам, господин комисар! – отвърна полицаят и точно, когато се обърна, за да излезе от кабинета на шефа на отдел „Убийства”, бе принуден да се спре заради допълнителните нареждания на комисаря.

– А, Карло. И да не забравиш да уведомиш съдебния лекар.

– Не съм тук от вчера, господине?! – отвърна с лека обида в гласа си полицаят.

– Извинявай, не исках да те засегна! – рече Морати и изпрати излизащия в коридора полицай с приятелска усмивка.

За миг в главата му нахлуха спомени с 10-годишна давност, когато постъпи на работа в управлението. Току-що бе завършил полицейската академия. Беше млад и неопитен и именно татко Карло, както всички го наричаха, бе от хората, които първи му подадоха ръка и го въведоха в тънкостите на полицейската оперативна работа. Естествено Морати бе благодарен на стария полицай за всичко, което беше научил през тези години от него и само леко се усмихваше, когато до ушите му достигаха думите на Карло, който на всеослушание обичаше да се хвали с успешната кариера на своето протеже.

Звънът на телефона го стресна и Морати вдигна слушалката:

– Добре, добре. Идвам веднага – рече той.

Остави слушалката, погледна телефона и си спомни за обещанието, което бе дал само преди няколко минути на съпругата си. Подвоуми се за миг, махна с ръка и се запъти към вратата. Щеше да се обади на Лука, след като приключи с огледа на местопрестъплението.

Полицейските автомобили пристигнаха до оградата на склада с пуснати сирени. Бяха принудени да намалят при портала, тъй като мълвата за убийството вече се беше разнесла наоколо и там се бе струпала любопитна тълпа от хора. Няколко фотоапарата мигом защракаха при появата на колите, което означаваше, че и медиите вече бяха надушили новината. Добре че пристигналите двама полицаи въвеждаха ред, като не допускаха никой да влезе в двора на склада.

Двете синьо-бели „Алфа Ромео” преминаха бавно през портала, влязоха в двора на склада и се насочиха към входа, пред който ги чакаше още един униформен. Морати и спътниците му веднага излязоха от колите и спряха пред полицая.

– Комисар Морати. Какво е положението? – представи се комисарят и показа служебната си карта.

– Убитият е мъж, господин комисар, но всичко е някак си много странно...

– Какво странно има? – прекъсна го Морати.

– Не съм виждал такова нещо. Сам трябва да се уверите, господин комисар – отвърна полицаят, имащ вид на човек на когото току-що са съобщили, че папата го чака за лична аудиенция.

– Добре, води ни.

– Само че ще ни трябват прожектори, тъй като вътре не се вижда много добре – бързо рече полицаят, преди да се отмести от входа, за да направи път.

– Сержо, виж дали в багажника има някакъв прожектор! – обърна се Морати към единия от мъжете, които слязоха от колите, и влезе през отворената врата.

В първия момент никой не се реши да обели и дума. Всички бяха вперили погледи в тавана на помещението и само двата светлинни лъча от прожекторите бавно обхождаха изкривеното и безжизнено тяло, висящо от гредата. Сцената бе гротескна и достойна за филм на ужасите или пък спокойно можеше да илюстрира сцена от Дантевия ад. Един от лъчите се спря върху лицето на мъртвеца, застинало в ужас и болка. Бе на възрастен мъж.

Шум на стъпки, идващи откъм входа, наруши зловещата атмосфера. Новодошлите бяха от екипа на лабораторията. Само след няколко минути помещението се освети от два мощни прожектора, свързани с акумулатори. Незабавно засвяткаха и светкавиците на фотоапаратите, които запечатваха всяко кътче от мястото наоколо.

– Свалете го долу! – заповяда Морати.

  За момент полицаят се засуети около възела, с който въжето бе пристегнато за металната кука, все пак го развърза и бавно започна да спуска тялото към пода.

Мъжът бе на видима възраст около шейсетте, с леко плешиво теме и дребен на ръст. Облеклото му се състоеше от тъмно наметало, на което грубо беше изрисуван голям жълт кръст. Под наметалото се виждаха панталони, с навити около оголените глезени крачоли. Ходилата му бяха черни.

– Е, какви са първите Ви впечатления, докторе? – обърна се Морати към късо подстриганата жена, която внимателно разглеждаше проснатия на пода мъртвец.

– Няма нито огнестрелни, нито прободни рани, никъде няма и следи от кръв – започна делово жената без да отделя поглед от тялото. – Има само ясно очертана следа по гушата, което ме навежда на мисълта, че смъртта е настъпила вследствие асфиксия.

– Тоест жертвата е била удушена? – обади се Сержо.

– Точно така, колега – отвърна с лека ирония лекарката и посочи с показалец назъбената червена линия около врата на мъртвеца. – Най-вероятно с тънко въже или гарота. Освен това нещастникът е бил жестоко измъчван, така че не съм сигурна кое го е довършило по-напред, мъченията или душенето – допълни патоложката и се изправи.

– Имате предвид ходилата? – рече Морати.

– Обгорени са. Но засега не мога да кажа точно с какво – кимна тя.

Комисарят и Сержо приклекнаха до краката на жертвата, като внимателно разгледаха почернелите ходила. Морати поиска чифт ръкавици и пребърка джобовете на панталоните му, но в тях нямаше нищо. Въпреки това забеляза, че платът бе от най-високо качество – вероятно приживе мъртвецът се бе радвал на добро социално положение. Отново се изправи на крака и се обърна към другия си помощник, Мауро, надвесил се до него:

– Хвърли поглед наоколо! Може би ще се намери останалата част от облеклото на жертвата.

Мауро, най-младият от екипа на комисар Морати, кимна и се отдалечи от групата хора, скупчила се около проснатото на пода тяло.

– Сержо, някакви идеи? – попита Морати, докато двамата наблюдаваха внимателните действия на съдебната лекарка, която продължаваше да оглежда трупа.

– Очевидно или е убийство по религиозни подбуди, или някой иска да ни го пробута за такова. Трудно ми е да обясня по друг начин наметалото с този кръст върху него – започна Сержо, който минаваше за дясната ръка на комисаря в управлението. – Ако го нямаше наметалото бих предположил, че става въпрос за убийство, извършено от мафията. Удушаването с гарота е техен патент, а и явно жертвата е измъчвана, за да се измъкне някаква информация.

– Мисля, че имаш право. При всички случаи убиецът иска да демонстрира нещо, иначе нямаше да си прави труда да облича жертвата по този начин. Безкрайно по-лесно би било да му излеят бетонни ботуши и да го метнат в морето или пък да го зазидат в някой нов строеж – отвърна Морати. – Но защо убиецът е провесил жертвата от тавана? Какво иска да покаже с това? – попита замислено той.

– Идея си нямам. Но при всички положения връзването на ръцете отзад е било доста болезнено за жертвата – отвърна Сержо.

– Госпожо доктор, бихте ли ни казали нещо повече за часа на смъртта? – попита Морати, като се приближи до приклекналата жена.

– Тялото не е изстинало напълно, въпреки че тук е проветриво и прохладно, така че този човек е мъртъв не повече от 10-12 часа. Но разбира се ще бъда по-точна след аутопсията – отвърна делово жената. – Освен това забелязах, че по носа има следи от очила, както и пресни охлузвания по безименния пръст на дясната ръка.

Точно в този момент се появи Мауро, който държеше в ръка малък предмет.

– Комисар Морати, вижте какво намерих! – рече младият мъж с приповдигнат тон, като протегна дясната си ръка.

Беше златен пръстен, гравиран с три преплетени окръжности. Морати огледа небрежно бижуто, прекрачи трупа и приклекна от дясната му страна. Повдигна леко ръката на мъртвеца, като я държеше за китката и внимателно пъхна пръстена, който обаче заседна преди третата фаланга на безименния пръст.

– Явно това е пръстенът, който е предизвикал охлузванията – рече с доволен тон Морати, след което отново го измъкна. – Къде го откри, Мауро?

– По пътя към изхода, господин комисар. Беше се заврял под една палета.

– Това означава, че убиецът е проявил интерес към този пръстен и го е измъкнал насила от ръката на жертвата, но го е изтървал на пода – отбеляза Морати, извади малко найлоново пликче от страничния си джоб и пусна пръстена в него.

– По-скоро убийците, господин комисар – намеси се Сержо. – Едва ли сам човек е бил в състояние да овърже жертвата и да я повдигне на тази височина, освен ако си нямаме работа с някой натъпкан със стимуланти здравеняк.

– Може би имаш право – рече комисарят, измъкна от страничния си джоб кутия цигари, изтегли една и я захапа с ъгълчето на устните си.

Започна да тършува из джобовете си, като раздразнението му се увеличаваше с всяка изминала секунда:

– Къде ли съм дянал запалката? – промърмори той и обърна поглед към Сержо.

Сержо протегна ръка към шефа си и малко пламъче лумна от сребристата му запалка. Морати запали цигарата и кимна към Сержо в знак на благодарност. Пое дълбоко дима и бавно го изпусна през ноздрите си:

– Искам склада и зоната около него да се претърсят основно! Търсете за останалата част от облеклото на този нещастник и евентуално за документите му за самоличност! Вземете пръстови отпечатъци и ги пуснете в базата данни за проверка! Трябва да разберем коя е жертвата. Всички намерени улики незабавно да се откарат в лабораторията за анализ! Потърсете за евентуални свидетели наоколо! Жертвата е докарана тук с някакъв транспорт, така че все някой може да е видял нещо.

Морати прекъсна нарежданията си и отново всмука от цигарата:

– Има ли нещо неясно? – попита той.

Всички полицаи кимнаха разбиращо и се пръснаха из склада. Много добре съзнаваха, че трябва да съберат всички възможни улики, докато престъплението все още е „горещо”, както обичаха да казват помежду си. В случай като този времето не беше техен съюзник и с напредването му се увеличаваше шансът извършителите да замажат следите си. Затова експедитивността на разследването бе от огромно значение.