26.03.2010 г., 15:13 ч.

Ключът на любовта (1 глава) 

  Проза » Повести и романи
790 0 1
16 мин за четене

Ключът на любовта

 

Глава 1


25 юни 2005г.

 

- Хайде, Сара, филмът започва! Побързай, не искам да изпусна и секунда от него – извика Вивиън и с един скок се настани на канапето пред телевизора.

- Идвам, Вивиън. Само да извадя пуканките от микровълновата – провикна се Сара от кухнята.

- Любимият ми филм! Гледала съм го стотици пъти и винаги се вълнувам все едно ми е за пръв път. Ричард О’Брайън е невероятен, толкова красив, толкова секси. Погледни го само... – продължи въодушевено да обяснява Вивиън.

Сара се появи на вратата с огромна купа пуканки в ръка. Тя беше от онзи тип момичета, които не привличат веднага вниманието на мъжете. Средна на ръст, със светла коса, стигаща до раменете, и пъстри очи, които разкриваха благородния й характер.

- Престани вече, Вивиън! Всичко това ми е до болка познато. Какво удоволствие ти доставя да гледаш един и същи филм безброй пъти. Трябваше да излезем някъде, на кино или дискотека, да се запознаеш с някой привлекателен младеж и да спреш с тези твои фантазии. Все пак си на 23 години!

- Къде ще ходим? Виж само какъв дъжд вали навън! Какво по-хубаво от това да прекараш една дъждовна вечер пред ДВД-то в компанията на любимия си актьор?

Сара замълча, безсилна да вразуми приятелката си. Само погледна към Вивиън, чиито очи блестяха при вида на атлетичния, синеок и русокос актьор от екрана.

Двете гледаха стар любовен филм от преди 30 години – “Тайнственият остров”, разказващ историята на мъж и жена, които се срещат на тропически остров и се влюбват страстно – по начина, по който Вивиън Питърсън беше мечтала, откакто се помни. Романтичка по душа, тя отчаяно търсеше истинската, изгарящата любов, която да преобърне света ù. Вярваше силно в нея, но тъй като в реалността не можеше да я открие, се беше вкопчила в мечтата си за актьора от екрана. Бе прехвърлила всичките си надежди и илюзии върху желанието си да бъде с този мъж и да има вълнуващ, интересен и динамичен живот всеки ден.

- Погледни го само – прошепна Вивиън. – Това е моят герой завинаги, завинаги. Искам да бъда негова любима...

- Вивиън, кога ще се вразумиш най-накрая? Та този човек вече е прехвърлил 60-те. Как може да мечтаеш за него? Не ставай смешна!

Изричайки тези думи, Сара знаеше, че няма да постигне нищо, но все пак се чувстваше длъжна да опита. С Вивиън се познаваха от съвсем малки, бяха израснали заедно и бяха преживели доста трудни моменти. Вивиън бе останала сираче на 7 годишна възраст и бе отгледана от леля си – сестрата на майка ù в малко и китно градче, близо до Лос Анджелес. Бедната жена бе вложила всичката си обич в старанието си да замести майчината ласка, но понякога в погледа на малкото момиче долавяше тъгата от липсата на онази опора, която ти дава сила да покориш всички върхове. Вивиън я боготвореше, но безброй пъти Сара бе свидетел на признанията ù колко много ù липсва майка ù. Копнееше да се сгуши на рамото ù, да изплаче болката си, да сподели щастието си.

По-късно двете приятелки се преместиха в Лос Анджелес, за да продължат образованието си в университет. И макар да учеха различни специалности – Вивиън избра “Връзки с обществеността”, а Сара – “Журналистика” – двете останаха все така неразделни, както в детските си години.

Сара много добре си спомняше как Вивиън не веднъж ù бе разказвала, че мечтае за дете, което да обгради с цялата си обич. За съпруг – грижовен и любящ, готов да ù подари живота си. Но времето минаваше, а мечтаният мъж не идваше. В действителност, се бе влюбила веднъж в университета, но чувствата ù не бяха срещнали взаимност. След тази случка младото момиче се затвори в себе си. Страхуваше се да обикне отново някой обикновен мъж, който би видяла на улицата. Силната болката от несподелената първа любов я накара да започне да живее в свой измислен свят, в който фантазиите ù, породени от любовните филми, които непрестанно гледаше, придобиха реални измерения. След деня, в който видя за пръв път “Тайнственият остров”, Вивиън бе буквално обсебена от образа на младия, красив актьор и се вкопчи отчаяно във фантазиите си, без да се интересува колко нереални и смешни изглеждат те за околните. Единственото, което я вълнуваше, бе мечтата ù – да бъде с Ричард О’Брайън! Да усети силната му прегръдка около кръста си. Да слеят душите си в едно цяло. Завинаги. Копнееше, вярваше, а едновременно с това се измъчваше от цялата тази невъзможност. Но не можеше да спре, защото обичаше този мъж! И мечтаеше той да я направи щастлива! Беше сигурна, че той никога не ще я нарани.

Как можеше Сара да я вразуми? И щеше ли да успее някога? Като истинска приятелка тя всячески се опитваше да ù помогне да заживее в реалния свят и да изгради стабилност в живота си. Но това всеки път се оказваше задача с повишена трудност.

- Ви, вчера срещнах Дейвид. Помниш ли го?

- Мисля, че да – едва отговори Вивиън, все така загледана в екрана.

- Учехме заедно в гимназията. Той беше в горния клас, сега е станал адвокат. Пита за теб.

- Така ли? И ти какво му каза?

- Че току-що си завършила връзки с обществеността и си търсиш работа, но не можеш да откриеш нищо подходящо. Помоли ме да ти предам да се отбиеш в кантората му. Имал нещо предвид като за теб. Ще отидеш, нали?

- Не знам. Може би... – отегчено отвърна Вивиън, дъвчейки една пуканка.

- Хайде, Ви. Тъкмо ще се видите. Все още си спомням колко бе влюбен в теб, докато бяхме в гимназията – и Сара я погледна дяволито.

- Мислиш ли? Защото аз не вярвам, а и никога не съм го харесвала. Той само ме гледаше по неговия странен начин, без изобщо да ми е споменавал за чувствата си.

- Ти може и да не вярваш, но аз съм сигурна, че той все още мисли за теб. Споделял ми е за това. А и какво по-голямо доказателство от вчерашния ни разговор. Той се тревожи за теб и иска да те види щастлива. Не разбираш ли, защо не му дадеш шанс? – нервно продължи Сара, но думите й все едно срещнаха стена.

- Сара, докога ще се опитваш да ми намериш съпруг? Не виждаш ли, че няма да се получи. Аз мечтая за нещо различно, спиращо дъха. Искам всеки ден да се будя с усещането, че живея и че съм обичана от най-страхотния мъж на света – и тя посочи с пръст към екрана, където точно в този момент се появи красивият актьор.

- Не, ти няма да пораснеш – и Сара се отпусна отчаяна на канапето. - Какво му е на човека? Е, не е някой фотомодел, леко пълничък е, но пък има стабилна професия.

- Как изобщо мога да сравнявам Дейвид с моя Ричард. Погледни го само! А Дейвид не е от типа мъже, които харесвам. Няма обаяние! Знам, че няма да се получи.

- Как можеш да знаеш предварително?! Ти просто опитай, от това нищо няма да ти стане. Срещни се с него поне заради предложението за работа, което спомена – и Сара я погледна умолително.

- Добре, добре, ще си помисля – предаде се най-накрая Вивиън.

 

В стаята изведнъж настъпи тишина. Чуваше се само разговорът на героите от екрана.

- Гледай, гледай, обожавам финалната сцена със сватбата им, когато той така нежно я целува... Искам аз да съм на мястото на героинята. Искам аз да се омъжа за него, но в истинския живот. Виж го само, толкова е прекрасен! – и тя гушна нежно близката възглавница, представяйки си, че е актьорът.

- Мечтателка... знаеш, че това е невъзможно! – отвърна Сара. - Как ще се омъжваш за него? Ти дори не го познаваш...

- Грешиш, Сара. Знам всичко за него! – прекъсна я Вивиън с ядосан глас. – Знам, че той цял живот е търсил истинската любов, но така и не е успял да я открие... бил е сам, също като мен...

- Четох някъде наскоро, че той е неизлечимо болен – продължаваше Сара – вече не можел да се движи сам, бил в инвалидна количка, настанен в специализирана клиника, където се грижат за него. С една дума не му остава много време. Всичко е само в твоята фантазия. И това е просто един стар филм.

- Как може да говориш така...? Толкова ми е мъчно за него! Ако можеше да стане чудо... ако можеше по някакъв начин да се пренеса във времето, когато този актьор е бил млад. Защо не съм се родила преди 30 години? Помисли само колко хубаво щеше да бъде! Да живея заедно с него в годините, когато е бил на върха на славата си и всички са го боготворяли... Как мечтая за това! – и тя се загледа в намръщеното небе.

Изведнъж измежду гъстите сиви облаци проблясна една звезда – светла, ярка, огромна. Толкова красива, че Вивиън затаи дъх и не можеше да откъсне очи от цветния ореол, който разпръскваше около себе си. Откъде се бе появила в това дъждовно време?

– Видя ли това? – изкрещя Вивиън и се обърна към Сара.

- Какво?

- Онази звезда, ей там – посочи Вивиън

- Хайде, пак си въобразяваш. Не виждам нищо. Каква звезда при този дъжд! Всеки метеоролог би ти се изсмял в лицето – махна с ръка Сара и стана от канапето. – Късно е, ще си ходя, а ти добре си помисли над думите ми. Зарежи тези измишльотини и започни да живееш в реалността. В истинския живот не се случват чудеса. Има толкова мъже от нашето време, които могат да бъдат твои съпрузи. Докога ще се измъчваш? – наставнически говореше Сара, докато се насочваше към коридора.

Вивиън само кимаше с глава, както правеше всеки път. След това двете приятелки се прегърнаха за довиждане и Сара си тръгна.

 

В апартамента беше тихо. Само капките на позатихващия дъжд леко почукваха по стъклото на прозореца в спалнята. Отвън клоните на дърветата, полюшвани от вятъра, хвърляха сиви сенки по стените. Вивиън влезе в стаята, без да светва и се насочи към леглото си. Оправи го набързо и седна на единия му край в сумрака. Замисли се. Хвърли блуждаещ поглед към нощното си шкафче, където очакваше да срещне очите на Ричард О’Брайън. Снимката му винаги стоеше близо до нея, докато спи, защото вярваше, че така ще може да го сънува през нощта. Мъжът мило ù се усмихваше от снимката и я гледаше с дълбоките си сини очи. Вивиън бавно стана от леглото и се приближи до снимката. Хвана я в ръце и я долепи до сърцето си, въздъхвайки. След това с тихи стъпки се насочи към прозореца, открехна го леко и застана неподвижна до него. Лъхна я свежият въздух, примесен с аромат на дъжд. Все така замислена, едва долови отражението си в стъклото – дългата ù кестенява коса падаше под раменете ù на тежки къдрици. Тъмните ù очи, в които в момента прозираше тъга, бяха големи и красиви, а кожата ù светла и нежна. В мрака трудно можеше да се открие малката бенка на брадичката ù, която тя толкова харесваше, защото смяташе, че ù носи късмет. Високата ù стройна фигура можеше да я превърне в обект на желание за много мъже. Но Вивиън търсеше единствено истинската любов и упорито чакаше чудото да се случи.

Притиснала снимката на Ричард до гърдите си, тя се загледа в облачното небе.

 “Как искам този мъж да ме обича! Как искам да бъда с него, да прегръщам тялото му, а не тази снимка. Знам, че само той може да ме направи истински щастлива. Само той никога не би ме наранил... Не може ли да стане чудо...!” – говореше сама на себе си тя и гледаше нагоре с надежда, че някой ще чуе молбите ù.

Изведнъж си представи болничната стая, в която сега бе Ричард. Видя го да лежи в леглото си – болен, слаб, борещ се за живота си. Красивото му някога лице бе изпито и бледо от болестта, която бавно изсмукваше живителните сокове от тялото му. Над главата му висеше система, а на шкафчето до него бе пълно с шишенца, хапчета и спринцовки. Сестри с бели престилки го навестяваха и му помагаха, облекчаваха страданията му. Той така и не беше създал семейство и деца, нямаше близки, които да се тревожат за него, да го посещават. Бе обречен да умре в самота – затворен между четири студени стени, далеч от някогашната любов на публиката. Колко още му оставаше – месец, два, година? Сърцето на Вивиън се сви и една сълза се търколи по бузата ù...

“Бедният Ричард! Ако можех да бъда до теб и да стопля сърцето ти...” – тя въздъхна и се подпря на перваза на прозореца. “Бих ти дарила цялата си любов и подкрепа. Завинаги!”.

В този момент в небето отново проблясна същата звезда, която видя, докато бе със Сара. Вивиън стисна силно очи, след това ги отвори широко, за да се убеди, че не си въобразява и погледна нагоре. Звездата стоеше все така в небето и светеше ярко извън всякакви логични обяснения.

“Каква ли е тази звезда? Толкова е странно!” – прошепна тя. След това с бавни стъпки се отдалечи от прозореца и се насочи към леглото си.

Отвън листата на дърветата бавно шумоляха под зуците на вятъра, нашепвайки ù: “Ричард! Ричард!”.

 

Усетила възглавницата под главата си, клепачите на Вивиън натежаха и тя бързо се унесе в дрямка. Сънят я грабна в топлата си прегръдка и я понесе по тайни пътеки. Озова се на непозната улица. Огледа се наоколо и видя отсреща надпис – ул. “Хилтън” 55. “Каква е тази улица?” – зачуди се насън тя. – “Никога не съм била тук и не съм я чувала...”

Продължи да върви бавно надолу. От двете ù страни се редяха красиви сгради, а тя крачеше напред и усещаше нещо много странно в стомаха си. Сърцето ù биеше по необичаен за нея начин. Можеше да чуе всеки тон, всяка фибра, всеки спазъм от тялото си, което не ù се подчиняваше, водено сякаш от магическа сила.

Стигна до някакъв завой и се спря. Накъде да продължи сега? Почуди се за секунда и тогава видя от дясната си страна да се задава тъмна кола. Вивиън остана неподвижна, а сърцето ù затуптя още по-бързо. Колата спря на отсрещния тротоар и някой слезе от нея. Любопитна, Вивиън изви поглед в посока към непознатия и се смрази на място. Това беше той – Ричард О’Брайън. Вивиън усети как краката ù омекват и се разтреперват, ръцете ù се изпотикаха от вълнение. Мъжът бавно закрачи към близката, не много висока, сграда и докато вървеше, погледна към Вививън и ù се усмихна нежно. Така, както тя винаги бе мечтала! Вивиън усети, че иска да полети. Опита се да извика името му, но от гърлото ù не успяваше да излезе нито звук. Засили се да го достигне, но краката ù не помръдваха от мястото си. Тежаха като оловни и не искаха да ù се подчинят. А Ричард вървеше все така бавно и спокойно, продължавайки да ù се усмихва – същият, какъвто бе свикнала да го вижда във филма “Тайнственият остров”. Накрая влезе в сградата и изчезна от погледа ù.

Вивиън остана на тротоара с протегната ръка. Чувстваше се ужасно, разкъсана, изпепелена. Сякаш някой беше изтръгнал сърцето от гърдите ù. Усети дълбока празнота в себе си. Сълзите започнаха да се стичат една по една по лицето ù, без да може да ги спре. Така обляна в сълзи, тя приседна в ъгъла на тротоара и се отдаде на мъката си...

- Не плачи, момиче! – чу внезапно глас зад себе си тя и някой сложи ръка на рамото ù.

Вивиън се стресна и се обърна учудена, за да види кой ù говореше. До нея стоеше красива жена, облечена в сатенена рокля с цветовете на дъгата. Върху раменете си беше преметнала бяло, съвсем фино дантелено наметало, обшито със скъпоценни камъни, които отразяваха слънчевите лъчи и ù придаваха тайнствено сияние. В ръката си държеше голямо ветрило и леко го размахваше пред себе си. Златистата ù коса беше прибрана в кок, а широкопола розова шапка с горски цветя по нея завършваше тоалета ù. Приличаше на феите от приказките.

- Не плачи – продължи да я успокоява непознатата. – Аз чух съкровеното ти желание. Стана ми много мъчно за теб! Затова съм тук, да ти помогна то да се сбъдне. Мога да направя така, че да бъдеш близо до него. Да се опиташ да го накараш да се влюби в теб.

- Какво говорите, госпожо? Коя сте вие? – задъхано попита Вивиън.

- Виждаш сама, стоя пред теб. Помисли малко, според теб каква съм аз? – усмихна се жената.

- Вие, вие... – започна Вивиън.

- Да, точно така – прекъсна я жената. - Тук съм да сбъдна твоето чудо. Но магията ще трае само шест месеца. Всичко зависи от теб. Трябва да откриеш ключа, който ще отключи любовта му към теб за цял живот. Завинаги! Иначе след шест месеца всичко ще си бъде както си е било... Все едно никога не се е случвало. Никога!

- Но как да открия ключа, подскажете ми – отвърна Вивиън.

- Това не мога да ти кажа! Помни – търси ключа, който ще го направи твой завинаги! Успех! – и тя махна с ветрилото си, усмихна се и изчезна внезапно, така както се и беше появила...

© Вероника Борисова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??