Книга за Найден Гешов

Слънцето клонеше ниско на запад, хвърляйки коси лъчи и дълги сенки по булевард Цар Борис III. Тополите по алеята да булеварда бяха оклюмали от топлината на задушния авгостувски ден. Беше неделя привечер и пешеходците по алеята бяха нарядко. На спирката на Овча Купел в посока Княжево току бе минал трамвай петицата и бе обрал пътниците. От другата страна имаше двама младежи, които чакаха трамвая за към центъра.

По булевард Тодор Каблешков, който пресичаше Цар Борис III се зададе самотен автомобил. Във малкия червен Волксваген Голф, стар модел, трима младежи - две момчета и момиче, на по двайсетина години бяха смъкнали стъклата додолу и слушаха високо музика, на която припяваха на висок глас. Колата спря на светофара преди кръстовището на Овча Купел и шофьорът се опита да смени радиостанцията, но возещият се на седалката до него възрази. Последва кратка борба, натискане на копчета по радиото и в крайна сметка станцията остана същата. Шофьорът облегна ръка на вратата и каза сухо:

- Това кръстовище е доста бавно. Кога най-после ще светне зелено.

- Много си нетърпелив, бе Мартине. Закъде си се забързал? - закачи го момичето от задната седалка - брюнетка с хубави зелени очи. 

Мартин, висок блондин, с подстригана късо коса само ѝ се усмихна. 

По булевард Цар Борис III, откъм Княжево черно БМВ се движеше с висока скорост. Шофьорът - двайсет и пет годишен мъж натискаше бясно газта и задминаваше колите, които срещаше нарядко по пътя си, като съзтезател от формула едно. Той извади телефона си и набра номер.

- Ей коте, - опита се да надвика шумът от двигателя той - при бара ли си? Чакай, ме, чакай ме, летя за натам... Какво? Абе как ще си тръгваш? След десет минути съм там…Мария, не ми прави номера! Казах, че ще те водя на бар. Като съм ти казал там съм! Не ми ги казвай тия. Там съм. Какво?...Ще си тръгваш…Чакай, чакй, не затваряй…

Мария прекъсна разговора и мъжът ядно хвърли телефона на седалката до него и отново натисна педала на газта. След малко промени решението си и пак взе телефона. Започна да набира и за миг се разсея, в последния момент погледна напред и изви волана, за да подмине кола пред себе си. Набра номер на телефона, но отсреща никой не вдигна. Мъжът скръцна със зъби и започна да пише SMS.

На крсътовището на Овча Купел светофарът светна зелено и Волксвагенът потегли. Беше стигнал до средата на пресечката, когато БМВ-то се появи с голяма скорост по Цар Борис III. Мъжът, който пишеше SMS не видя червения сигнал и навлезе в кръстовището. В последният момент погледна напред и видя Волксвагенът, който му пресичаше пътя. Шофьорът на БМВ-то натисна със всичка сила спирачката, гумите на колата изсвистяха, но скоростта бе прекалено голяма, а разстоянието малко. БМВ-то се вряза странично във Волксвагена. Сред шум на смачкани ламарини и счупено стъкло двете коли, станали в еднно се завъртяха една около друга и след това спряха. Волксвагена беше целия смачкан отстрани, а БМВ-то - отпред. След трясъка на катастрофата настана мълчание. Единствено съскането на спукания радиятор на БМВ-то нарушаваше настаналата тишина. В черната кола, мъжът, все още с телефон в ръка разтърси глава и започна да се бори с въздушната възглавница. Отвори вратата на колата, излезе навън, залитна за момент, но запази равновесие. После отиде до смачкания Волксваген и надникна в него. След това отиде до тротоара при спирката на трамвая и седна на бордюра. Набра номер по телефона в ръката си. Докато телефонът набираше, мъжът се загледа в лакътя си, който кървеше. 

- Иване, - каза мъжът, когато отсреща някой вдигна. - Голяма беля стана. Блъснах се с колата. В някъв Волксваген.

- Наред ли си? - отговори глас след кратка пауза. 

- Горе-долу. - колата е преебана. Преебана е и тяхната кола.

- Те как са? 

- В колата са още. Има много кръв…Не знам дали има живи. 

Последва пауза. После гласът отсреща попита бързо:

- Пил ли си?  

- Да.

- Много ли?

- Достатъчно.

- Наркотици?

- Не. Само изпуших една марихуана.

- Борисе, слушай ме внимателно. - каза Иван по телефона след поредната пауза - Когато дойде полицията няма да говориш. Няма нищо да казваш. Престори се, че си в шок. Не давай да те проверяват за алкохол. Ще те арестуват. В ареста ще се опитат да ти вземат урина и кръв. Не се съгласявай. Това е. Ще те намеря в ареста. Сега е неделя и ще ми е трудно да дойда при теб. Утре. 

- А тия, в колата? Да видя ли дали са живи? 

- Нищо не прави. Ти си в шок. Ще дойде линейка и полиция. Те ще се оправят. 

Борис прекъсна разговора. От смачканият Волксваген се дочуваха пъшкания. За момент Борис се подвоуми, после стана и се премести по-далече от катастрофиралите коли и пак седна на бордюра. Загледа се в обувките си. Скоро случайни минувачи се събраха. Викнаха полиция и линейка. Двама полицаи отидоха до Борис. Той трепереше и клатеше глава. Отказваше да отговаря на въпросите, които му задаваха. След като разбраха, че мъжът пред тях няма да отговори на никакви въпроси и отказва да вземе тест за алкохол единият полицай каза:

- В шок е.

- Досега не съм виждал никой да е изпадал чак в такъв шок. Много удобно. Не дава да го проверим за алкохол, не говори. Размазал е ония деца във Волксвагена. Занеш ли, колко са зле ранени в другата кола? Чуваш ли - за тях вият линейките. - обърна се полицаят към Борис. Той само гледаше в земята.

- Дай да го водим. Да го закарат в болницата да го проверят и него. Там ще е нечий друг проблем. - каза вторият полицай. 

Полицаите хванаха Борис под раменете и го вдигнаха на крака. Заведоха го до една от спрелите по улицата линейки и го качиха на нея. Той седна на носилката, единият полицай се качи с него, закопча го с белезници, другият затвори вратата и линейката потегли.

***

След като прекъсна разговорът по телефона, Иван забърза по коридора на фабричната сграда. Качи се в асансьора в дъното и натисна бутона за най-горния етаж. Нервно прехвърляше папка от едната ръка в другата. Когато асансьорът стигна до петия етаж вратите се отвориха. Иван поздрави секретарката седнала на бюрото пред асансьора.

- Трябва да се видя с Гешов. Не ми вдигна на обаждането, пък и трябва лично да говоря с него. Не е за телефона и без това. Зает ли е сега?

Секретарката, малка блондинка, с дълги мигли и тъмно червен маникюр, която имаше слушалка в едното ухо, погледна в компютърния екран пред нея и каза замислено:

- Шефът не обича да го безпокоят без предварителна уговорка. Не знам дали ще те приеме сега.

- Може ли просто да му звъннеш? Важно е.

Секретарката натисна нещо на компютърния екран и после каза в слущалката:

- Георги, тук е Владимиров, иска да говори с Гешов. Казва, че е много важно. Питай шефа, дали иска да го приеме. - последва пауза. - Влизай, Иване. Шефа казва, че е окей.

Иван влезе през врата в малка стая, където двама мъже, седнали на маса играеха на карти. Те погледнаха към Иван. В това друга врата се отвори в дъното на стаята и се появи мъж, към трийсетте. Той направи знак на двамата картоиграчи да продължат с играта си и после се обърна към Иван:

- Ела, шефа те очаква. 

Иван прекоси стаята и влезе през отворената врата, където го чакаше мъжът. Вратата водеше до голям офис. В дъното, мъж бе седнал на бюро пред голям прозорец, с гледка към малка градина отдолу, по-ниски жилищни сгради отсреща и кулата на Витоша отвъд. Мъжът седнал на масата беше към средата на петдесетте. Изглеждаше като човек, който бе тренирал на младини, но с възрастта се бе занемарил. Широките рамене надвисваха над голяма корем, вратаните мускули бяха заместени с тлъстина. Найден Гешов все още бръснеше главата си както в годините на младоста си, когато такъв вид подхождаше на миналото му като застраховател във ВИС в най-бурните години на прехода. Някак си той бе оцелял хаоса в онези дни и бе успял от борче да се превърне в успешен бизнесмен. Бе купил два завода - един за химически продукти и друг за антибиотици за минимална цена. Имаше още бизнес за недвижими имоти и няколко ресторанта в София. Въобще може да се каже, че въпреки всички превратности на живота Найден се бе уредил добре и беше заменил борческия анцунг с костюма на преуспял бизнесмен, като единствено едва доловима носталгия, която лъхаше в целия му вид и особено във воднистите му очи, говореше за липса. Дали това бе липса за миналото и живота му като застраховател, когато можеше да задоволи по-прости, жестоки, низки желания и ненаказуемост на действията му, които биха могли да се отъждествят със някакъв вид свобода или просто бе копнеж към отминалата младост, бе трудно да се определи. 

Найден вдигна глава и погледна посетителя си. Кимна му към креслото от другата страна на бюрото, зад което седеше. Иван прекоси големия кабинет, стъпките му заглушени от дебелият килим и седна на мястото пред шефа си, внимателно, сякаш не искаше да прави излишен шум с присъствието си.

- Е? - облегна се назад в креслото си Найден - Какво има? Какво е толкова важно?

Иван внимателно сложи папката, която държеше под ръка на бюрото между него и шефа си и я разкопча. Изавади документи и ги разположи на бюрото пред него, така че мъьът от другата страна да може да ги разгледа. 

- Заводът за химикали “Планинец”...Пробите за хлор във въздуха са няколко пъти над нормите. - каза Иван и преглътна, после продължи бързо - Ако не спрем завода и не реорганизираме пройзводството ще има последствия. Властите ще ни надушат рано или късно.    

- Това ще ми струва цяло състояние - каза Найден, след малка пауза, в която побутна с пръст документите пред себе си без да ги чете. - Реорганизиране на пройзводството? Плати там на който трябва да не прави свойте иследвания. Ще ми излезе къде по-евтино.

- Там е работата, че може да ти излезе по-скъпо. Ако достатъчно хлор се отдели от завода, в кварталите наоколо може да има пострадали. Тогава никакви пари няма да те спасят. 

- Голямо си желе. Какво си се ратреперил така?

- Виж, Найдене, и моята глава е в кюпа. Моето име е навсякъде във документите за вътрешната проверка. Ако се разбере…

- Ще се разбере…- презрително изръмжа Найден и се усмихна, сякаш се радваше от възможността да поеме риск - Покрий всичко. Закопай всички тестове и каквито иследвания си направил. На никой нито дума. Разбери се и с останалите, които знаят затова. Нито гък. Всичко ще е наред. 

- Виж… - опита се да протестира Иван, но Найден го прекъсна:

- Стига вече. Казах.

Иван замълча и започна да събира листата и да ги подрежда обратно в папката. 

- Има и нещо друго. Борис е катастрофирал. Ударил се е в друга кола. Не знам какво точно е направил, но каза, че се е ударил зле. Той е наред, но в другата кола има ранени. Пил е. Пушил е марихуана. Казах му да не позволява да му поравят тестове. Утре ще го посетя в ареста. Ако е убил някого или ги е наранил зле…ще дръпна някои конци, но не знам дали ще го измъкна лесно с гаранция.

Найден се завъртя с креслото си и се загледа във Витоша

- Това момче - прошепна той през зъби. После каза през рамо - направи, каквото е необходимо.  

***