Скъпи читателю, ако четеш това, значи тръгваш да четеш книгата ми. Аз пиша само за удоволствие и вероятно заради многото свободно време, което имам. Затова, щом си решил да почнеш с този роман, и ти като мен имаш много свободно време. Но това, за което искам да те помоля, е истината, нищо друго. Твоето мнение, но моля, без сравнения. Това, което си си помислил, след като го прочете, но без преувеличения или нечестна критика. Не зная дали искам много, но за това те моля, за самата истина.

…and the story begins.

Глава 1 „Честит рожден ден!”

   Беше мрачен и лъхащ от пронизващ студ ден. Облаците като въоръжена стража пазеха земята от топлите слънчеви лъчи. От сутринта валеше обилен дъжд, който не стихна и през нощта. Удряше се безмилостно в прозорците и сякаш заплашваше собствениците им, че ще им ги счупи. А хората се бяха прибрали по домовете си, може би да се скрият на топло, далеч от мрачната студенина и лошото настроение, което носеше този есенен ден. Но една къща се отличаваше от множеството къщи в предградието. Не с външния си вид, изглеждаше като всички други, но там живееше едно необикновено семейство, а по-точно едно специално момиченце. Алисън беше на 4 години и чакаше с нетърпение своята приказка за лека нощ.

   Татко беше обещал, че ще ù разкаже една преди лягане и в момента си спазваше обещанието.

 Татко ù никога не прибягваше до книги, за да чете оттам приказки. Неговите собствени разкази, измисляни на момента, бяха пълни с чудовища, принцеси, рицари, вещици, приключения и неочаквани обрати, просто всичко, което една приказка трябва да има.

   Алисън беше толкова улисана в разказа, че не забеляза отсъствието на майка си. Тя винаги идваше да ù пожелае лека нощ и да послуша на вратата разказите, породени от огромното въображение на бащата. Когато татко свърши, понечи да целуне дъщеря си за лека нощ, но се спря, усмихна се и се загледа в широко разтворените ù очи. Те издаваха борбата, която свърши в приказката, но продължаваше във въображението на малкото момиченце (тя, разбира се, симпатизираше на добрите).

- „Колко прилича на майка си” - помисли си бащата с лека горчивина и целуна малката.

-„Лека нощ, съкровище”-  каза той, отдалечавайки се от леглото. Алисън изтръпна, като че ли извадена от транс и погледна към баща си. Тя все още усещаше целувката на едната си буза, но не и на другата.

-„Къде е мама?” - попита тя. Бащата я погледна с поглед, изпълнен с болка и горчивина и си помисли - „Толкова е малка и беззащитна, как би могла да разбере?”. Затова просто отговори:

 -„Днеска няма да дойде, мила, а сега си лягай вече.” -Изгаси лампата и излезе.

   Алисън още дълго се въртеше в леглото. Някаква неясна тревога я притесняваше и не можеше да си обясни защо. Нещо не беше наред, нещо беше различно от преди, но какво не достигаше до съзнанието ù. Накрая клепачите ù сами бавно се затвориха и неусетно за себе си тя се потопи в сън, където приказките продължаваха по своя път,  да създават злодеи и герои, които да ги побеждават.

***

9 години по-късно.

   Беше събота сутрин и Алисън наваксваше пропуснатия сън през делника. Тя обичаше да спи, а по-точно обичаше съня, защото там приказките оживяваха в реален свят, а тя беше главната героиня. Но не винаги сънят беше убежище за нея, понякога магията я нямаше. И тогава сънуваше най-страшните си кошмари - тя бягаше от някакво далечно зло, което я настигаше. Чувстваше се безпомощна, викаше, но от устата ù не излизаше звук, краката ù тежаха и затова намаляваше крачката си. И този кошмар я преследваше вече 9 години.

   Но не всички сънища бяха страшни. В някои тя сънуваше майка си, по-реална от всякога, по-истинска, отколкото в спомените ù, и по-достижима. Но след всеки такъв сън идваше и събуждане. Алисън често се улавяше, че след такива сънища продължава да вика името ù.

   Али усети светлина в очите си. На която и да е страна да се извърташе, не можеше да избяга от нея. Най-накрая тя се видя задължена да отвори очи и погледна часовника на нощното шкафче. Вече минаваше 10 и половина. Алисън с досада се надигна от леглото, защото то още беше топло и я викаше обратно. Тя беше пораснала вече. Сега още повече приличаше на майка си. Имаше дълга, мека, кадифена коса, която винаги заставаше послушно. Косата ù имаше светло кафяв цвят, но на слънце придобиваше златист оттенък. Очите ù бяха сини като небето в слънчев ден и когато вдигнеше поглед, човек може да си помисли, че това е усилие за нея, защото имаше много дълги мигли. Алисън беше наследила малкия, чиповиден нос на майка си, който , също като при майка ù, се набръчкваше, докато се смееше. Тя много приличаше на нея по външност и по характер, без да го осъзнава.

   Малкото момиче отиде до банята да се измие и едвам като го направи, успя да види отражението си в огледалото. Тя си намигна, а после се върна в стаята си, да се преоблече. Обикновено закусваше по пижама, но вече ставаше късно и Алисън не искаше дядо ù да разбере, че пак се е излежавала до късно.

   Али слезе по стълбите много тихо, очаквайки дядо ù да изкочи с неодобрителен поглед, но това не се случи. След като се намери на първия етаж, Али провери дали дядо ù не беше някъде долу, но той само ù остави бележка, че ще се върне вечерта. Тогава  тя, вече по-спокойна, закуси и се приготви и тя на свой ред се разходи из града.

   Утре беше рожденият ù ден и тя си помисли, че дядо е излязъл да ù купи подарък или нещо за партито. Затова и тя драсна една бележка, че и тя ще се върне за вечеря и излезе.

  В един малък град е трудно да се намери разнообразни забавления, но всъщност спокойствието и хармонията го правят толкова очарователен. Алисън излезе, слагайки отгоре само палтото си, не беше още толкова студено, че да се налага да си слага шапка и шал. Взе и малка чанта, където винаги държеше по една книга, четенето беше нейната страст още от малка.

     Тя тръгна безцелно по улиците и съставяше план на деня. Алисън обичаше съботите, защото това бяха най-спокойните дни в седмицата. Нямаше я забързаността на делниците, нито тревогата, която неделята навява, защото подготвя за понеделник.

   Първоначално тя се насочи към центъра, по-оживената част на града. Подмина няколко малки магазина, поздрави стария библиотекар, който се беше облегнал на една колона пред входа на библиотеката и спореше с още двама пенсионери. И най-сетне стигна до малкото кино. Филмът вече беше почнал, но това не ù пречеше, защото вече го бе видяла.

   Това малко кино навяваше далечни спомени, сякаш шепнеше тихо в ухото на Алисън миналото ù. Като малка тя идваше тук с дядо си, тя не познаваше баба си, беше починала след раждането на мама.  Баба беше само образ в съзнанието ù, образ от старите снимки, без да може Алисън да даде на този образ глас или душа. Баба беше нещо далечно и непознато, към което усещаше топлина в сърцето си. Дядо отгледа майка ù, Маргарет, съвсем сам. В очите на Алисън той изглеждаше като герой, който дава утеха и лекува рани. Имаше обаче рана, която нито дядо, нито времето бяха успели да излекуват. Този рана беше майка ù. Алисън не си спомняше майка си, тя почина, когато Алисън беше на 4 години. Али до днес си спомняше деня , в който всичко се е случило и тези болезнени спомени се завръщаха в съзнанието ù постоянно, безпричинно и толкова внезапно. От спомените не можем да се скрием, да избягаме или да ги променим. Спомените носят еднакво и болка, и радост. Те възникват в съзнанието и напомнят на хората миналото. А понякога са безпощадни като думите, уцелили болно място. Али си спомни за вечерта, за приказката и липсата на майка ù. Спомни си погледа на баща си, но как би могла толкова малка да разбере какво значи, как би могла да се досети, че сутринта за последно е видяла майка си. Тази мисъл задушаваше Алисън, предизвикваше гняв и болка. Кога точно осъзна, че мама вече я няма, Алисън не помнеше. Нямаше я дни или седмици, а татко се държеше странно. Тогава той почти не говореше, гледаше с празен поглед през нея, а понякога  просто я вземаше в прегръдката си и дълго не я пускаше. И дядо беше там, вечно забързан, уреждаше нещата около погребението. Тя си спомни как често се караха и шепнеха, когато тя бе наблизо. Погребението смътно си го спомняше, но то като шамар я отрезви от надеждата, че един ден мама просто ще се появи на вратата. Алисън  не помнеше много майка си, беше твърде малка, за да запомни смеха ù, усмивката или прегръдката ù. Но странно беше, че си я спомняше на погребението. Неподвижно легнала, с безцветни устни и затворени очи, сякаш спи. След този ден в живота ù последваха много промени, иначе толкова щастлив и спокоен до момента. Две години баща ù се грижеше за нея, но с всеки изминал ден ставаше все по-мрачен и затворен в себе си. Дойде време и тя да тръгне на училище и бащата взе неочаквано решение. С дядо ù се договориха, че Алисън ще учи в родния град на майка ù, а той ще плаща каквото е необходимо. Това означаваше тя да се премести  при дядо си.

   Всеки има свой начин да се справи със смъртта, някои бягат от спомените, а други напротив, живеят чрез тях. Алисън, без да иска, напомняше и на двамата за покойната, но единият не можа да го понесе и се отдалечи. Баща ù си намери работа в столицата, достатъчно далече от нея, която изискваше и много пътуване. Той просто се опитваше да избяга от спомена, да го подтисне, но не знаеше, че той щеше да се надигне с по-голяма сила срещу него. А дядо ù,  виждайки в нея дъщеря си, искаше да се грижи за малкото същество, единственото нещо, останало от Маргарет.

  Филмът свърши и Алисън тръгна унило, както след всеки хубав филм, по улицата. Още не осъзнаваше напълно какво прави и се движеше машинално. Краката ù сами я отведоха към покрайнините на града. След няколко пресечки тя усети накъде я водят те, но не се съпротиви. Обичаше да се разхожда сред природата, защото чувстваше, че само там може ясно да си чуе мислите.

 Алисън си спомняше първите години в този малък град. Беше ù много трудно да се приспособи към средата. Първото, което ù направи впечатление, беше тишината. Тя изпитваше трудности да заспи на пълна тишина, беше свикнала към минаващите понякога коли. Тишината ù звучеше зловещо и я плашеше. Алисън си спомни колко чужда и самотна се почувства в този нов за нея свят. Но постепенно свикна, а сега не би могла да си представи да живее другаде. Алисън обичаше малките неща в живота си, като петъчната вечер, когато се събират с дядо около камината и четат книга мълчаливо, което ù действа успокоително. Али никога не се захващаше за домашни в петък, твърде уморена от изобилието им през седмицата. Тя обичаше да се усамотява на старата игрална площадка, където никой не идваше, защото всичко беше изпочупено, освен една стара люлка, на която се люлееше само тя. Алисън обичаше и лятото тук, когато сладоледът е два пъти по-вкусен, а малкото езеро по-примамливо. Всичко това бяха малките неща, които Алисън обичаше в живота си и заради които тя обичаше живота си.

   В училище Алисън се справяше добре с всичко, освен със завързване на дълготрайни приятелства. Те я приемаха като чужденка и се отнася към нея по-студено и отдръпнато.  Затова връзката между дядо и нея се засили. Той винаги беше до нея, когато имаше нужда.

  Алисън седна на една пейка и се зачете в книгата, която носеше в чантата си. Толкова я заинтригува, че не забеляза кога се е свечерило.

-„Алисън, скъпа, не трябва ли да си вече вкъщи?” - запита женски глас. Алисън дочете абзаца и едва тогава вдигна погледа си. Пред нея стоеше г-жа Уилксон, любопитна старица, която живееше остреща и всеки ден обикаляше града за клюки, така че винаги знаеше какво и къде се случва.

-„Здравейте, г-жо Уилксон.” - поздрави учтиво Алисън. Тя едва сега забеляза, че вече се стъмваше и тя закъснява за вечеря. -„ Да, права сте, дядо ще се тревожи за мен.”

Алисън се надигна и почти тичайки, се запъти към вкъщи, като викна едно довиждане на старата дама.

  В малката тухлена къщичка на края на улицата вече се светеше и Алисън ускори още повече крачката си, защото при дядо всяка секунда е важна.

 Разбира се, че тя закъсня и беше смъмрена от дядо си. Той вече беше в напреднала възраст и тревогите не бяха любимото му занимание. Тъй като дядо не можеше дълго да ù се сърди, скоро ù прости (затова помогна и вкусната храна) и вечерята продължи както обикновено с оживен разговор между двамата. След вечеря Алисън се почувства изключително уморена, въпреки че днеска не беше вършила нищо особено. Желанието ù да изчака полунощ се изпари, макар че тогава ставаше на 13. Качвайки се в стаята си, тя хвърли едно лека нощ на дядо и почти веднага заспа. А дядо ù само това чакаше. Пъргаво, за своите години, той стана и почна да вади кутии от малкия килер и да ги пренася във всекидневната. После извади украсите от кутиите и ги нареди из цялата стая. Тортата вече беше в хладилника, а поканите изпратени на гостите. А всичко това тайно от рожденичката, която всичко знаеше.

   Часовникът показваше полунощ, когато Алисън се събуди. Нещо не ù даваше да спи, сънувала бе кошмар и сега се чувстваше тревожна и неспокойна. Али разтърка очите си, за да прогони кошмара от главата си. Нахлузи си пантофките с панделка в края и по нощница слезе. Алисън се чувстваше като обладана, знаеше, че трябва да направи нещо, но не знаеше какво беше това нещо. Невидима сила я караше да слезе по стълбите и да се запъти към малката библиотека под стълбите. Тя зави наляво, мина през всекидневната и стигна до малката стаичка, която наричаха библиотека. Там книгите бяха безразборно разхвърляни  въпреки множеството рафтове, сложени умело да използват наклонения таван. Само обитателите на къщата намираха книгите си без особено усилие. Като влезе вътре, Алисън се огледа, после машинално издърпа няколко книги, които остави да паднат на земята. Тя търсеше нещо, без самата тя да знае какво.

   Когато изпразни полицата, чукна няколко пъти по дъската. След като чу звука, който търсеше,  тя издърпа дървената дъска, която учудващо лесно се откъсна от шкафа. Пред погледа на Али се откри тухлена стена, но тя забеляза с учудване, че това не я изненадва. С бърз поглед забеляза квадратното място, което се отличаваше от останалата част. Изглеждаше по-ново, а тухлите - по-различни. Алисън се вдигна от пода и се насочи към кухнята, като влезе, тя бързо намери малко ножче за мазане. С него в ръката тя се върна в библиотеката. Странното беше, че изглеждаше сякаш бърза, но тя не ускори крачката си. Вървеше отмерено и машинално, а движенията ù бяха къси и отсечни. В изражението ù имаше нещо необичайно, очите ù гледаха пусто, сякаш гледат в далечнина.

Като се върна на първоначалното си място, започна да човърка с ножчето около квадрата. Като го извади, то се оказа доста тъничко. Пред нея се откри малка дупка, където тя промушна ръката си. Али извади дебела и много стара книга оттам, издуха прахта от кожената подвързия, за да види названието. Когато го прочете, очите ù се разшириха от изумление. За да е по-сигурна, че очите ù не я лъжат, тя го прочете на глас. Но при изричането на думите, Алисън усети как стаята се върти около нея, но всъщност тя беше тази, която се въртеше. Цветовете също се въртяха около очите ù. Те избледняваха, а накрая съвсем изчезнаха. Настъпи пълна тъмнина, а Али се чувстваше сякаш пропада в този мрак. Тя падаше бързо към безкрая. Но вместо да падне тежко, тя се усети на мека земя. Сега, когато всичко около нея се успокои, тя осъзна случилото се. Преди да изчезнат цветовете, тя чуваше гласа на дядо си, той ù викаше нещо, което тя не разбираше. Шумът от летящите предмети създаваше допълнителен пречка. А последното, което видя, преди да настъпи пълният мрак, беше празничният надпис, попаднал от всекидневната тук при вихрушката. На него пишеше „Честит рожден ден!”