Промъкнах се в старата заглъхнала стая, превърнала се в силует зад слънцето. Димеше от стари пожари, по стените чертаели са някога диви животни в подобие на хора. Влязох вътре непоканен и когато пристъпих през поредната изгнила врата, видях в сенките изправеното тяло на мъж. От откъртения зад гърба му прозорец струеше вятъра на залеза, обгръщаше черния силует на мъжа в розови багри. Ах, пък и розовото отивало на мъжете. Той не помръдваше, замръзнал в уханието на поредната вечер, когато търсех.

            Моето търсене така ме беше изтощило, а мен морето не ме миеше като камък. Всеки път нов, при всеки отблясък на нощните пръски вода не съм. Неразбираемо и за двама ни аз се озовах пред океан от необяснимост. Необятен бе погледът, който изплува от сянката.

            Стоях изправен, и притихнал чаках думите на непознатия, докато той чакаше моите, а вятърът свиреше в старите основи на сградата. Една крачка от страна на непознатия и дъските под краката му изскърцаха като крясък на гарван.

            - Ще правиш ли нещо, приятел? – попита ме той, гласът му бе дрезгав и насечен. Слабият му силует застана отново в сянката и имах чувството, че ме гледа не човек, а самият мрак. От страх бях замръзнал, пръстите ми съвсем леко трепереха със спомени за насилие. Ако можех да побягна, бих го направил.

            Сянката пристъпи напред и може би се засмя, може би си го измислих.

            - Ще бягаш ли? – попита с шепот. Привлечен от мистерията, разкриваща се пред мен и същевременно уплашен от непознатото, ей така затъкнат в нишките на изборите си, избрах да не бягам. Избрах да посрещна с широко отворени очи какво ми беше подготвила поредната заглъхнала стая от живота ми.

            - Тогава ела по-близко.

            Сега ми се искаше да бягам, дишането ми се учестяваше, а сърцето ми се раздираше с първични страхове. И привличане, като хипноза на кобра. Мъжът беше вече съвсем близо до мен, дъхът му усещах върху кожата си – топъл и ухаещ на люляци. Ококорих очи, протегнах бавно пръсти да го докосна, но страхът започна да ме надвива. Изпищях, преди да стигна до гладката влажна кожа, обърнах се и хукнах с всички сили през стаята. Дъските скърцаха под краката ми, една поддаде и залитнах, глезенът ми изхрущя, а пръстите ми се вкопчиха в земята пред мен. Усещах надигащата се зад гърба ми лава, знаех, че всеки момент ще ме залее и ще ме изгори целия. Дивашки придръпнах изкопчени от пода дъски с откачените ми пръсти, избутах тялото си нагоре, стиснал челюст от болката и се хвърлих напред, търсейки спасение. Защо въобще бях в тази стая?

            Като вземеш решение, все се обвиняваш за него, скъпа. Изяждаш се от гнева си към загубеното завинаги, часовете минават и аз те наблюдавам в сенките. Бягаш, плашиш се, настъпваш гневна, бягаш пак. Твърдиш, че не можеш да продължаваш да живееш така, но ето те отново – даваш шанс. Аз съм само наблюдател, но не мога да се възпра и да не поклатя глава на порочния кръг, в който се въртите. Ти, той, тя... те... едно подобно гризене на нокти, едни трескави молитви в малките часове на нощта. Вчера точно ти крещеше с омраза към човека, когото прегръщаш тази вечер. За да не си сама, оправдаваш се. Страшно било да си сам. За това преглъщаш страха си и протягаш ръка да докоснеш разлагащото се лице на смъртта. Обаче в последния момент пак се плашиш и почват крясъци, молитви, кръв и нокти... нали знаеш как животните се борят за последната си глътка въздух? Знаеш как се мятат... извратено, нали? Ама ти не си го признаваш, а аз поне съм честен и ти казвам тук и сега – губиш в тая игра, момиче. Губиш и нищо не ти остава, освен безпаметен гняв и чаша уиски. За жалост, от мен да го знаеш, това няма да ти помогне. Само ще представи глухата стая като красива уютна квартира, а човекът пред теб ще бъде в злато за една вечер. Когато се събудиш до него, мирисът му вече няма да е на люляци. Съжалявай ти, съжалявай. Харесва ти да си жертва, ама аз не те обвинявам... аз те наблюдавам, сякаш си мен. Безпристрастен съм, научил съм се да съм безпристрастен, инак като теб все в кръг ще се въртя и с кръв ще дращя по дъските. Безпристрастен оставах, ще оставам и отново, а когато попадна в гнева, ти ще ми се смееш, както аз сега на теб. Ама и такава е човешката порода...