Беше късен следобед. Тя се почувства отегчена от еднообразието в живота си. Не и се прибираше, а и вкъщи не я очакваше нищо хубаво - прибереше ли се проблемите отново щяха да връхлетят мислите й, щеше да се почувства още по-нещастна и самотна. Вървеше из града и не знаеше  къде отива, вятърът развяваше косата й, а нагорещените плочи излъчваха топлина. На отсрешния тротоар вървяха двама влюбени. Те изглеждаха толкова щастливи. И мислите й я отведоха отново при него. Как й се искаше и те да бъдат заедно и щастливи като онази двойка отсреща. Още една струя от опияняващия горещ въздух я обгърна и тя се пренесе в прегратките му. Тези мисли я натъжаваха, но сега  сякаш и носеха някакво тихо щастие. Не разбра как се бе озовала в парка, седна на една от горещите  каменните пейки  и затвори очи. Пръскаха я ситните капчици от студената вода на фонтана, а дърветата шумяха, нашепвайки и някаква стара и тъжна приказка. Тя не искаше да страда повече, беше жадна за глътка щастие, малко любов и спокойствие - толкова много ли искаше? Потъна в мечтите си и й  се искаше да остане завинаги в тях, животът и се стори безсмислен. Той беше толкова далеч от нея, толкова студен. „Наи-добре е да го забравя"- си каза тя. Но това не беше толкова лесно: мислите и все към него летяха.

Изведнъж някакви викове я стреснаха, погледна настрани и видя някакъв просяк - токова нещастен, а някакви младежи му се подиграваха. В очите му се четеше толкова много мъка, такова отчаяние и безпомощоност. Защо хората са толкова жетоки? Никой от тях не знаеше през какво е преминал този старец, защо трябваше да се гаврят с него? Той наистина нямаше право да иска пари от хора, които не се издържат сами, но какво друго му оставаше. Да се бори за себе си, за малкото, което е останало от него ли или за достойнството си? Да, той трябваше да се бори, но явно нямаше нито сили, нито смелост за това. Защо светът е толкова жесток? Докато някой е щастлив, друг страда. Защо добрите хора не могат да намерят щастие, а безскрупулните успяват? Защо  няма справедливост? Това ли е човешката природа или сме като животните и въпреки всичките морални норми и разума си, продължаваме да живеем по закона на джунглата?

Всеки от нас е  изправен пред избора как да живее, но лесно ли е да предпочетеш един от всички възможни пътища? Всички искаме да открием щастето, но защо представата ни за него е толкова различна от истинската му същност? Защо, стремейки се към него, понякога губим себе си? Забравяме какви сме били, какви са мечтите ни и какво сме искали от живота. Може би ние правим света жесток. Заради егоизма си и силния стремеж към личното щастие, забравяме, че има хиляди като нас, които също се борят за себе си. Може би не трябва всеки да се бори само за себе си, а всички трябва да бъдем щастливи заедно? Но, Уви! Това е невъзможно: всички хора мислят първо егоистично и ако им остане време и вяра в сърцата, може да се сетят и за другите. Разбира се, само за да успокоят съвестта и да си кажат: „Е, аз не съм лош човек".
    Тогава тя разбра, че има три възможни пътя,  по които може да тръгне: да се превърне в хищник и да смачка другите; да се опита да запази себе си и въпреки това да е щастлива, без да е нарушила принципите си или да се откаже от борбата и да се надява, че все някой по-състрадателен ще й помогне. Е, всеки прави сам избора си и все пак единствено достоен й се стори втория вариант. Но колко тръгнали по този път са успели, а всеки друг вариант е  не само безсмислен, а дори и подъл. Разбира се, това е най-трудният и дълъг път към щастието и същевременно  е най-краткия път към провала, и все пак тя избра него. Реши да рискува не заради другите, а защото искаше да запази себе си (защото те не заслужаваха). Какво, ако пак се окаже сама и предадена от всички? Поне ще е наясно със себе си. И тук се сети за максимата: „Няма ненаказано добро" - ето затова светът ни е жесток. Сами си го правим и явно нямаме право да се оплакваме. Избираш една посока, тръгваш по нея, а после напред и Бог да е с теб.

Когато отвори очи, видя звездите - грееха така ярко, всичко беше така красиво и сякаш и казваше: „Обичай и бъди щастлива".  Но не, тя се старухавеше да обича, не искаше да премине през всичкия ужас отново и да живее като безплътно същество, потънало дълбоко в мъката си, и незабелязано от никой. Но тя разбра - животът е ценен и знаеше какво ще прави: имаше толкова много несправедливости, срещу които да се изправи и да отстоява позициите си. Щом не можеше да бъде щастлива, нека направи нещо полезно, за да не бъде безсмислен животът й , за да остане нещо след нея.

    По пътя към дома отново мислеше за него, за любовта и за пропиляното време в сълзи. Тя реши да бъде силна и да помогне както на другите  така и на себе си, реши, че ако отново срещне любовта няма да я остави да си отиде пак така, реши, че ще обича, въпреки че пак ще боли. Може един ден да се окаже до правилния човек и наистина и тя да е щастлива? Е, ще се хвърли във вихъра на живота и ще бъде силна, ще плува срещу течението и няма да се отказва. Та нали на това е обречен човека още от раждането си, нали това са правили всичките и предци? Явно животът е една безспирна битка, а битка не се губи, докато не се обявиш за победен!