Когато мечтите стигат звездите

Питър: Здравей, Анди.

Андрей: Здравей, Питър! Как си?

Питър: Добре съм. А ти как си?

Андрей: Аз също съм добре. Напоследък съм занемарил писането на хайку, но смятам да наваксам.

Питър: Така ли? Не съм влизал скоро в групата да видя новите неща. Може ли да ми разясниш малко за тази поезия. Приятно ми е да чета. Може би ще направя опит да напиша.

Андрей: Хайку е най-популярната поезия в Япония. Най-големият майстор се казва Башо. Живял втората половина на седемнадесети век. Това, което знам съм научил от “Основи на хайку – Джейн Райкхълд”. Тя е американка и е една от големите познавачи на тази поезия. Най-важното е, че хайку не е едно изречение, нито три изречения. Това са три реда, но две части, рисуващи два образа. Препоръчително е едната част, която е един ред, да включва сезонна дума (фрагмен), а другата част, която е два реда да разясни какво точно си видял (фраза). Това е що се отнася до формата. Ала и тук има изключения. Може да се пише на два реда, а може и само на един.

Питър: Има нещо, което не разбирам. Задължително ли е да бъде в седемнадесет срички?

Андрей: Класическото хайку е имало строга форма от седемнадесет срички в три реда – 5/7/5. Модерното хайку не държи нито на трите реда, нито на броя срички. Важно е да напишеш какво си видял, чул, докоснал или помирисал в момента. Онова, което сетивата са доловили. Без чувства и по възможност без метафори. Ако все пак се използват, да не са толкова акцентиращи, че да отклонят вниманието от цялостната картина. Пише се винаги в сегашно време. Много академично стана, затова ще дам няколко примера: „старо езеро/ жаба скача вътре/ воден плисък” Башо. А ето едно наше: “лимонов резен/ в чашата ми с уиски/ мъгливата луна” М. Любенова И две мои: „горещници/ тараторът ухае/ на копър“ ; „млечен път/ показвам на дъщеря ми/ звездите.

Питър: Еха-а-а, това последното много ми хареса. Трябва да го кажа на Коко.

Андрей: Папагал ли е Коко?

Питър: Не това е женска горила. Родена през 1971 година в зоопарк в Сан Франциско. Майката отказала да се грижи за малкото и то е отгледано от хора. За него научава Франсис Патерсън изследовател от Станфордския университет и започва да да се грижи като майка и да обучава маймуната на жестомимичния език на американските глухонеми, за да защити докторска дисертация. Научава я на около 1000 знака и възприема близо 2000 думи. Не си ли чувал за Коко? Андрей: Бях гледал някакъв документслен филм по Diskovery Channel. Сега се сещам. И ти се грижиш за тази маймуна ли?

Питър: Да, аз работя от 1996 година в резерват в планината Санта Крус, Калифорния към фондация “Горила” и съм част от екипа гледачи, които се грижим за маймуните. Там има седемнадесет горили. Коко е уникална. Трябва да я видиш отблизо, за да разбереш. Тя мисли, чувства, а според мен и мечтае. Има представа за минало, настояще и бъдеще. Ако нещо я заболи, веднага съобщава. Ала напоследък не е никак добре. Доктор Пени Патерсън не се отделя от нея. А и ние се налага да даваме допълнителни дежурства. Обикновено горилите на свобода живеят около петдесет години, а нашата е на четирдесет и шест. Много е стара. Искаш ли да ти разкажа за нея? Анди: О, да. Звучи доста любопитно.

Питър: На дванайсетия си рожден ден тя поискала котка. Показала със знаци: „Подарък, котка, Коко.” Подарили ѝ плюшено коте. Горилата се подразнила и хвърлила играчката. На следващата година подарили на Коко живо коте. Тя го нарекла Aл Бал. Привързала се много към него и го гледала като малко горилче. По-късно котето избягало от клетката на маймуната и умряло, блъснато от кола. Тогава горилата се натъжила много и казала: „Котка, плача, съжалявам, Коко – обича.“ Това животно е много състрадателно и емоционално. Когато гледа филми на най-драматичните места се разстройва и се обръща, за да не вижда сцената. Имаше приятел Майкъл. Той също знаеше жестомимичния език, но по-слабо около 600 знака. Бяха много близки, като брат и сестра, така и не станаха двойка. През 2001 година Майкъл умря от инфаркт, Коко много тъгува. Близо шест месеца не се усмихна нито веднъж, едва когато дойде актьорът Робин Уилямс я видях да се смее. Двамата се сближиха, тя го покани вътре в спалното помещение. Те се закачаха, гъделичкаха и смяха. А Коко много хълца. Така реагират горилите, когато са щастливи. След като Робин се самоуби ние ѝ казахме. Тя се просълзи и направи знак : “тъжна жена”. Освен всичко друго, маймуната има чувство за хумор. Веднъж ни подгони с една играчка крокодил, за да се изплашим. Друг път ни обясняваше, че може да лети. Ние се спогледахме. Тогава направи знак: “Коко - шега”. Може би си помисли: “Чакай да си призная, че тия да не ме тикнат в психото.“ Хе-хе-хе! Маймуната обича да рисува, като рисунките ѝ могат да се сравнят с тези на четири-пет годишно дете. На Конференция по повод климатичните промени в Париж - 2015 година, горилата отправи видеопослание към участниците. Чакай да ти го копна. Тук го имам записано.

Андрей: Добре, копирай го!

Питър: „Аз съм горила. Аз съм цветя, животни...Аз съм природа. Коко обича човека. Коко обича Земята. Но човекът е глупав, глупав. Коко съжалява. Коко плаче. Времето напредва. Поправете Земята. Защитете Земята. Природата ви гледа. Благодаря!“ Какво ще кажеш?

Анди: Не мога да повярвам, че всичко това е истина. Дали някои неща не са преувеличени? Питър: О, не! Всичко е самата истина. Хайде, трябва да ставам, че утре пак ще ставам рано! Приятна вечер. Чао! Анди: Хубава вечер, Питър! Покажи ѝ моето хайку да видим какво ще каже. Питър: Ще го покажа. Тя обича звездите и често вечер ги гледа. Какво ли си мисли? Айде, ставам.

Анди: Добре. Това е въпроса. Дали някога ше научим това?

Питър: Може би. Лека, Анди. Анди: Лека, Питър.

                           * * *

Питър: Здравей, Анди. Как е в България?

Анди: Здравей, Питър. Е, при нас знаеш как е. Тиха и бавна смърт. Кризата ще бъде вечна. Научих за Коко, много тъжно.

Питър: Да, много тъжно. Почина на двайсет и първи.

Анди: Поне нищо не е усетила. Писаха, че е умряла в съня си.

Питър: Така се разбрахме с доктор Пени Патерсън да казваме, защото това което стана бе толкова невероятно, че никой не би повярвал. Тя предпочете да съхрани паметта на Коко от всякакви лъжи и спекулации.

Анди: И какво точно се случи, Анди?

Питър: Последните дни маймуната отказваше да яде, доктор Патерсън и даваше с лъжичка пюрета и сокове. Беше толкова мъчително да я гледаш. Това огромно и силно животно, а съвсем безпомощно. Не искаше да става. Последната вечер помоли доктор Патерсън да излязат навън под звездите. Седна в нейния стол и ги загледа. Една улична лампа осветяваше двора. След малко показа: „Коко иска там – и посочи звездите. – Коко види Ал Бал, Майкъл и артист - смях. - Кой артист, Коко? – Пени го държеше за ръката. – Робин Уилямс ли?” Горилата кимна. И продължи: „ Джунгла в звезди, маймуни много. - За това ли мислиш? Искаш да видиш там, при звездите джунгла с горили?” Маймуната кимна отново. Направи последни знаци: „ Коко обича Пени. Пени обича Коко. Майка Коко - Пени.“ Доктор Патерсън се разплака и прегърна животното. Сякаш искаше да му даде от нейната сила. Трогателна гледка на две същества, които сякаш имаха една душа. Тогава горилата се отпусна и издъхна. Само очите ѝ останаха отворени. Там се отрази една падаща звезда. Дали не беше дошла за Коко? Да я отведе в небесната джунгла, където да скита на воля с другите горили.

     Аз се разчувствах и написах едно хайку в нейна памет: „ раздяла/ звездите все още блестят/ в очите ѝ. Какво ще кажеш, Анди? Анди: Нямам думи. Току-що написа първия си хайбун. Кратко разказче със заглавие и хайку, свързани заедно.

Питър: Анди, но аз нямам заглавие? Помогни ми.

Анди: Нека бъде: „Когато мечтите стигат звездите“. Хубава вечер, Питър – Андрей избърса насълзените си очи.

Питър: Лека и спокойна нощ и на теб, Анди. Все пак Коко имаше мечти и те стигнаха до звездите.