Когато мразя всяко събуждане... и не мога да разтопя ледовете в очите. Ледове, заседнали там от десетилетия. Да обременяват всяко парче светлина. И не мога да разпозная ръцете си...вените си...чертите на лицето си...и всичко е заглушено ехо, огледала, които нямат обекти за отражение се пръскат от празнота на милиони парчета...безцелни.

    Едва успявам да различа отражението си на пода. Незащитено...голо в прозрачността си. Душата ми е боса...и вървя по полета от игли. И стъпалата ми, покрити с рани, и раните имат свои души и изпитват глад...глад за още.

    ...когато боли от всяко вдишване и очите ми кървят от гледане в празното...Искам да хапя, да крещя, а крясъците ми засядат в гърлото и се задушавам...поне няма да има повече вдишвания...

    Когато всяко утро е грозно, несподелено, неизживяно, белязано от отсъствие... а аз съм цинична и безчувстена. Гласове...студено е навън, студено е вътре, а свободата е само дума. Химера.

    ...когато боли от липсата на всички обещания, които жадувах. Но не са ли те просто друг акт на разочарование?...Душата ми трепери. Но трябваше да заглуша повика ѝ.

    Когато мразя всяко събуждане... и не мога да разтопя ледовете в очите. Моя е само дрезгавостта в гласа ми сутрин. И след всичкото проклинане, най-накрая изгарям...

Пепелта е знак за забвение.