Когато мразя всяко събуждане... и не мога да разтопя ледовете в очите. Ледове, заседнали там от десетилетия. Да обременяват всяко парче светлина. И не мога да разпозная ръцете си...вените си...чертите на лицето си...и всичко е заглушено ехо, огледала, които нямат обекти за отражение се пръскат от празнота на милиони парчета...безцелни.
Едва успявам да различа отражението си на пода. Незащитено...голо в прозрачността си. Душата ми е боса...и вървя по полета от игли. И стъпалата ми, покрити с рани, и раните имат свои души и изпитват глад...глад за още.
...когато боли от всяко вдишване и очите ми кървят от гледане в празното...Искам да хапя, да крещя, а крясъците ми засядат в гърлото и се задушавам...поне няма да има повече вдишвания...
Когато всяко утро е грозно, несподелено, неизживяно, белязано от отсъствие... а аз съм цинична и безчувстена. Гласове...студено е навън, студено е вътре, а свободата е само дума. Химера.
...когато боли от липсата на всички обещания, които жадувах. Но не са ...